Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Мисленето през исторически аналогии се превърна в предпочитан начин за справяне с тревогите ни

„Историческите аналогии позволяват на политиците да видят непознатото като познато. Ето защо в настоящия момент те имат и няколко отличителни предимства. За разлика от пророчествата след Студената война, историческите аналогии все по-рядко са европоцентрични и все по-често стъпват върху разнообразен набор от национални истории“

След края на Студената война редица видни мислители насочиха мисълта си към това как ще изглежда светът занапред. „Краят на историята“ (1989) на Франсис Фукуяма, „Сблъсъкът на цивилизациите“ (1993) на Самюъл Хънтингтън, „След ленинизма: Новият световен безпорядък“ (1991) на Кен Джоуит и „Граждански войни“ (1994) на Ханс Магнус Енценсбергер – всички те бяха прогнози за новия световен ред. През последните три десетилетия, които изминаха оттогава, независимо от точността на тези прогнози много от застъпените вътре тези се вплетоха в общия политически дискурс.

В днешната ни геополитическа реалност визиите за бъдещето бяха заменени от аналогии с миналото. Мисленето през исторически аналогии се превърна в предпочитан начин за справяне с тревогите на настоящето. Не минава и ден, без да бъдем прехвърлени обратно към трагичния европейски междувоенен период или към турбулентните (но далеч по-малко трагични) години на 70-те, или дори към Античността. Илон Мъск признава, че не може да спре да мисли за падането на Рим. „Рим падна, защото римляните спряха да създават римляни“ – обича да повтаря той. Според него спадът на раждаемостта в Рим през I век пр.Хр. ни казва всичко, което трябва да знаем за днешната глобална обстановка – а именно, че демографията е съдбоносна. Някои коментатори провиждат президента на САЩ – Доналд Тръмп – като Андрю Джаксън на XXI век – неговия популистки еквивалент през XIX век.

В цяла Източна Европа радикалните сътресения в САЩ често се противопоставят на горчиво-сладкия опит на съветската конвулсия, довела до края на Студената война – поради което мнозина стигат до заключението, че днешният безпорядък се дължи на криза на американската сила. Китайските анализатори, разбира се, са погълнати от китайски аналогии. Видният специалист по Китай Орвил Шел написа през февруари, че макар Мао Дзъдун, „който даде началото на насилствената Културна революция в Китай“, и Тръмп да нямат почти нищо общо по отношение на географията, идеологията или прическата, и двамата могат да бъдат описани като действащи лица на метежа. Все пак полезни ли са наистина историческите аналогии за осмислянето на настоящето? И преди всичко, способни ли сме да правим точните аналогии?

Преди време политологът Робърт Джервис отбелязва, че политиците подбират онези аналогии, които подхождат на вече съществуващите им убеждения или предразположения, което пък често води до взимане на погрешни решения. И е бил прав. Повърхностният характер на някои исторически аналогии може да има пагубни последици. Прекомерно ползваната аналогия с Ваймарска Германия от 30-те години на ХХ век, символизираща възхода на фашизма, и съпътстващата я аналогия с Мюнхенското споразумение от 1938 г., олицетворяващо провала на помирението, изиграха ключова роля в трагичните решения на Вашингтон във Виетнам и Ирак. Но аналогиите са съблазнителни не само защото изтъкват приликите, но и защото ни помагат да откроим разликите.

Революционният характер на програмата на Тръмп е видимо различен от Перестройката на съветския лидер Михаил Горбачов, макар руският елит да продължава да оприличава Тръмп на фигура, подобна на Горбачов, която ще разтърси вътрешната система на Америка и ще ускори нейния упадък. Подобна логическа слабост стои и зад аналогиите между Тръмп и Културната революция. Популярната употреба на исторически аналогии може да бъде продукт и на конкретни обстоятелствата и да не е само функция на представата ни за миналото. Възможно е реакцията на Запада спрямо анексирането на Крим от Русия през 2014 г. да е била повлияна от факта, че по същото време Европа отбелязваше стогодишнината от избухването на Първата световна война. Потопът от културни продукти, създадени по този случай, също разпали интелектуални дебати, в които някои твърдяха, че това, от което трябва да се пазим, не е бездействието, а преувеличената реакция.

Може да се спори дали ако падането на Берлинската стена през 1989 г. не беше съвпаднало с двестагодишнината от Френската революция, нашето тълкуване на последващите промени в Централна и Източна Европа щеше да е различно. Това, което днес наричаме революция, през 1979 г. може би щеше да се нарича по друг начин: държавен разпад, имперска немощ, дори антиавторитарна обществена мобилизация, но не и непременно революция. Макар историческите аналогии да са рисковани, а понякога и случайни, те са ценни мисловни инструменти за картографиране на изборите, пред които политиците се изправят. За разлика от други аналитични средства, аналогиите ни помагат да разберем как са настроени политиците по отношение на дадена криза. Те измерват нейната интензивност. Сравняването на настоящата ситуация с 30-те или 70-те години на миналия век издава определена доза разтревоженост и безпокойство. И макар съмнителните аналогии да са били причина за безброй лоши решения, те са ключови за преодоляването на нашата криза на ориентацията.

Историческите аналогии предоставят когнитивна рамка за организиране на информацията и осмисляне на света. Те помагат на политиците да обвържат настоящето с миналото, като им предлагат начин за опростяване на сложни ситуации, така че те да станат по-разбираеми. Историческите аналогии позволяват на политиците да видят непознатото като познато. Ето защо в настоящия момент те имат и няколко отличителни предимства. За разлика от пророчествата след Студената война, историческите аналогии все по-рядко са европоцентрични и все по-често стъпват върху разнообразен набор от национални истории. След края на Студената война западните либерални демокрации се смятаха за модела на бъдещето; това как хората извън Европа или Съединените щати се опитваха да осмислят политическите трусове, които самите те преживяваха, представляваше твърде незначителен интерес. Днес все по-ясно се осъзнава, че няма как да разберем един променящ се свят, без да познаваме историческите аналогии, които се използват в различните му краища. Не бива да пренебрегваме факта, че докато за мнозина на Запад кризата на международния ред се възприема като завръщане към фашизма, в Китай тя се възприема по друг начин – като приветстван и окончателен край на продължителния „век на унижение“ за страната.

Историческите аналогии също са по-трудно податливи на групово мислене, отколкото идеологиите или теориите. Политологът Юен Фунг Хонг проницателно описва взимането на решения в САЩ по време на войната във Виетнам като „война на аналогии“. Политици и стратези защитаваха позициите си през мобилизация на различни исторически аналогии. Такъв тип мислене обуславя демократичното взимане на решения, защото укрепва политическата комуникация. За разлика от абстрактните аналитични концепции, историческите аналогии изпълват политическия дебат с исторически фигури и детайли, като по този начин правят твърденията си обществено разбираеми. В този смисъл предизвикателството на днешния ден не е да се приземим върху „правилната“ аналогия. По-важното е да разберем как противоположните аналогии придобиват влияние и как то засяга политическите решения. Нужно е да ги анализираме внимателно и чрез тях да осмислим бъдещите ни политически възможности.

Ако президентът на Китай Си Дзинпин вярва, че „в момента текат промени, каквито не сме виждали от 100 години“, той вероятно интерпретира света на Тръмп през оптиката на анархистичния период, довел до китайската комунистическа революция. Ако Путин сравнява настоящите вълнения на Запад с онези, които преживя комунистическият блок преди тридесет и пет години, то той ще стигне до заключения, предвещаващи разпада. А ако източноевропейците възприемат тази логика, изхождайки от собствения си опит, тогава разбираме по-лесно тяхната представа за бъдещето на Европейския съюз. Тъкмо настоятелното сравнение на Европейския съюз със Съветския съюз от страна на унгарския премиер Виктор Орбан обяснява поне отчасти твърдението му, че разпадането на този съюз е неизбежно и че Унгария трябва да се готви за неговия срив. В свят, в който универсалните политически идеологии вече не изграждат политическите профили на водещите геополитически актьори, историческите аналогии предлагат изход от шаблонния външнополитически реализъм, където политическите решения се анализират спрямо единични политически фактори или категории. Аналогиите, в крайна сметка, са толкова многообразни, колкото е и самата история. Нарастващата популярност на мисленето чрез исторически аналогии може и да е убедително доказателство, че това, което наблюдаваме в Съединените щати, е в действителност революция.

В представите на Тръмп само разрушаването на либералния ред, воден от Съединените щати, може да съхрани глобалното превъзходство на страната; само една антикапиталистическа революция, водена от милиардери, може да спаси капитализма. А фактът, че революцията на Тръмп може да се обясни най-добре не чрез утопични визии, а чрез исторически аналогии, потвърждава предчувствието ни, че преживяваме революция в стила на „Гепардът“ на Джузепе Томази ди Лампедуза, водена от прозрението, че „за да останат нещата същите, всичко трябва да се промени“.

Анализът е публикуван в сп. „Форийн Полиси“

Превод от английски Елена Георгиева