Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Хендерсън – кралят на дъжда“, Сол Белоу, превод от английски Боряна Даракчиева, корица Милена Вълнарова, издателство „Лист“, 2025 г.

Китни предградия, хладилници, телевизори, дълбоки страхове и социални напрежения – това е Америка през 50-те години. Потреблението расте, а „американската мечта“ процъфтява под ритъма на рокендрола на Елвис и холивудските мюзикъли, но подобно на откриващия кадър в „Синьо кадифе“ на Дейвид Линч, под моравата с бяла ограда се спотаява нещо гнило. Започва Студената война, ядрената заплаха виси над всеки дом, а маккартизмът налага атмосфера на подозрение, докато афроамериканците се борят с тежка сегрегация. В тази задушаваща среда Ричард Йейтс пише „Пътят на промените“, Селинджър – „Спасителят в ръжта“, а Керуак – „По пътя“. Духовната пустота зад маниакалното преследване на утопичен рай е тласкаща сила и зад шестия роман на Сол Белоу – „Хендерсън – кралят на дъжда“ (1959), който излезе наскоро за първи път у нас.

Юджийн Хендерсън е мъж на 55 години, наследил е три милиона долара и живее като пройдоха в голяма къща в Кънектикът със съпругата и децата си. Въпреки нагледния си успех, той е нещастен – пие, кара се и руши всичко наоколо. И през цялото време в главата му отеква глас, който не спира да повтаря: „Искам, искам, искам“. В отчаянието си Хендерсън напуска Америка и предприема пътешествие до Африка с брачна двойка, която бързо изоставя, защото държи да се потопи в дивото. Водач му е Ромилаю – местен, който бързо се превръща в своеобразен Санчо Панса в това донкихотовско пътешествие за търсене на смисъла. Двамата попадат сред племето арнеуи, където Хендерсън предизвиква катастрофа и посрамен продължава към второ племе – уарири, среща се с владетеля им Дахфу, с когото започват да водят философски разговори. Дахфу държи под двореца си лъв и настоява Хендерсън да свикне с животното до такава степен, че да започне да го имитира. На четири крака, както си му е редът.

Малко преди излизането на романа Белоу публикува статия в The New York Times, в която предупреждава читателите да не търсят твърде дълбоки символи. В нея пише, че съвременният читател е станал толкова изтънчен, че вменява скрити значения и открива почти като конспиративните теоретици връзки там, където те не съществуват. За някои това е озадачаващо, тъй като „Хендерсън – кралят на дъжда“ е осеян със символи. Дали ще са библейски препратки (горящ храст, нашествие от жаби), животински (прасе, лъв, мечка), или елементи на природата (суша, вода), романът подлежи на сериозен анализ. Белоу се е притеснявал да насочи читателите в тази посока, тъй като това е стремеж, който би се породил в героя му Хендерсън. Книгата до голяма степен е антитеза на този ламтеж за тотално обхващане на света.

„Искам, искам, искам“ – тази мантра, това заболяване на западния човек е трудно за изкореняване и Хендерсън прекарва няколкостотин страници в своеобразна агония да открие лек за него. Този тип герой е благотворна почва (Уелбек ще го разгърне в няколко от романите си по-късно), тъй като едновременно разкрива кризата на западното общество и предоставя възможност за хумор и ирония. А Белоу майсторски борави и с двете. Книгата е много по-лека и забавна от „Херцог“, особено в първата си третина, която се движи почти като приключенски роман. Читателите ще се затруднят едва с тази част, в която Хендерсън води дългите си разговори с Дахфу. Там романът сякаш спира на място. Самите разговори са интересни, но са като лутане в лабиринт, не водят наникъде. Тогава се появява едно подозрение – дали Белоу знае накъде ни води, или иска да създаде у нас същото неспокойствие като това в героя си, който по това време вече ходи на четири крака и ръмжи като лъв.

„Хендерсън – кралят на дъжда“ е една от любимите книги на самия Белоу. Тя бележи прехода към по-екзистенциалните и философски сюжети, които по-късно ще се превърнат в запазената му марка. Макар да е посрещната с хладен отзвук от читателите, тя постепенно си пробива път към класациите на най-добрите американски романи и днес е сред най-обичаните му произведения. И това не е случайно. В нея комичното и екзистенциалното съжителстват като агне и лъв и я правят едновременно четима, ерудирана и дълбоко искрена.