Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Колосът“, Силвия Плат, превод Румен Павлов, Издателство за поезия ДА, 2025 г.

Силвия Плат е име, което читателската аудитория познава. На български в литературни сайтове са публикувани някои нейни стихотворения предимно от издадената след смъртта ѝ стихосбирка „Ариел“ в превод на Владимир Трендафилов, а в последните години и от излязлата сега книга с поезия „Колосът“ в превод на Румен Павлов. Преведен от Людмила Колечкова е и романът ѝ „Стъкленият похлупак“.

Сложния, кратък живот на Силвия Плат, завършил със самоубийство, можем да мислим и като допълнително „условие“ за интереса към творчеството ѝ, но въпреки че можем да открием елементи в поезията ѝ, свързани с моменти от биографичния „сюжет“, важната среща е със стихотворенията ѝ. Именно за тях през 1982 г. тя получава посмъртно награда Пулицър.

„Колосът“ е първата стихосбирка на Силвия Плат и единствената, издадена приживе, през 1960 г. Стиховете в нея обаче демонстрират оформящия се ярък, въздействащ, често направо стряскащ с образността си стил на поетесата, темите, които ще продължат да я вълнуват в целия ѝ творчески път. Тези стихове изграждат един сложен образ на лирически Аз, който ще остане неизменно разпнат вътре в себе си, по-спокойно или по-яростно самотен, със сигурност страдащ и трагичен.

Когато четем стихотворенията на Плат, особено силно е усещането за изповедност, което иде от самоанализа, от себеизследването. Това е поезия, най-вече насочена навътре, към страховитите „пейзажи“ на душата, към неспособността да успокоиш тази душа, към неверието в самодостатъчността на Аза, както и в целостта на човешкото същество. Не, то е противоречиво, двойствена е природата му, невъзможна за опознаване. Противоречието между субекта и външния свят доминира в поезията на Плат и това би ни „позволило“ да я назовем и романтична. Но лирическият Аз тук е твърде далеч от намирането на духовен ориентир, на „идеал“, който да противопостави на настоящето, на света, на природата. „Аз съм корен, камък, повърнато от сова / нямам каквито и да било мечти.“ Изгубен е Космосът, няма добри богове, митовете „не работят“. Това личи и в изразителната дехуманизация, десакрализация на човешкото. Отхвърляни страхове и травми „изпълзяват“ от скривалищата си и няма изход от това. Отношенията с бащата, по-сложно развити в по-късните ѝ стихотворения, присъстват и тук („Колосът“, „Двайсет лакти под водата“). Образът на майката и спомените с нея са по-скоро изведени с психоаналитична сложност, отколкото в някак приетия за традиционен и „правилен“ смисъл.

Естествено тук се появява и темата за смъртта, ключова за цялата поезия на Силвия Плат. Тя се предвижда, тя „зове“, придърпва ли придърпва към себе си. Тя може да бъде и бяла, не само черна, тя е вид живот, може би по-спокоен?

Пейзажът е важен елемент в стихосбирката. Освен „вътрешен“, той обаче присъства, и то прецизно и внимателно изобразен. Неочаквани метафори, усет за детайла, за цвят, за композиция може да срещне читателят в поезията на Плат. Самата тя рисува и това със сигурност е повлияло и на писането ѝ.

Стихотворенията в „Колосът“ демонстрират и сериозна литературна подготвеност като структурираност, ритмика, използване на различни тропи и фигури. Както споделя преводачът, често в стиховете ѝ „две или дори повече значения на думата са вплетени в тъканта на стихотворението“. Тук е мястото да поздравим Румен Павлов за смелостта и добрата работа по превода на „Колосът“. Той обръща внимание и на факта, че всяко стихотворение в книгата може да бъде четено като „миниистория с минисюжет“.

Но най-важното е, че имаме възможността за по-цялостна среща с поезията на Силвия Плат, поезия, разглеждана като литературен и културен феномен, като мощен израз на едно удивително въображение, на богат, изтънчен и красив език. И на честно, пределно честно изповядване на себе си.