Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

На територията на изкуствата независимостта е една от най-важните предпоставки за създаване на новаторски произведения, които носят потенциала да променят естетическите критерии, да разширяват границите на въображението и да отварят вратите за следващи поколения автори. Степента, в която творецът има свободата да се осланя на своя вкус и да осъществява достатъчно свободно своите намерения, зависи от обстоятелствата, които го ограничават. В случая не става дума за личните ограничения, с които всеки би могъл да се сблъска – ограничения на критериите си за персонален вкус, вътрешни убеждения, дори религиозни догми. Говорим за онези фактори, които впримчват авторите във външни зависимости, които биха попречили или променили до твърде голяма степен творческите им търсения и възможностите за тяхното осъществяване. И докато повечето изкуства позволяват с относително малки средства постигането на завършен продукт, то при седмото изкуство зависимостта от наличието на средства е най-силно изразено. Без съответните бюджети едно толкова технически комплексно изкуство не би могло да съществува. От самото си създаване то е едно „скъпо удоволствие“, което ангажира огромни организационни и финансови ресурси. И тук възниква въпросът: как да научим студентите в областта на киното да бъдат независими, въпреки че изкуството, към което са се насочили, е толкова комплексно и зависещо от финансови ресурси?

Струва ми се, че най-важното е да спечелим доверието на новите поколения. Защото независимо от дисциплините, в които студентите се обучават, решаващ си остава контактът с вдъхновяващ ментор. Преподавателите идват и си отиват, но някои от тях по някакъв начин успяват да се откроят в натоварената университетска програма и да докоснат умовете на студентите. Това не означава, че един-единствен преподавател ще вдъхнови всички. По-скоро студентът ще има късмет, ако намери някого, на когото да се възхищава според собствените си лични и артистични предпочитания. В нашата професия творческите идеи могат да бъдат толкова различни, че понякога човек се губи в опитите си да намери правилния глас, който да следва. Аз имах късмета да срещна не един, а двама такива вдъхновители. Единият беше моят преподавател по специалността – впечатляващо интелигентният режисьор Владислав Икономов (възпитаник на Филмовото училище в Лодз), а другият – моят учител по драматургия Веселин Бранев, който по-късно стана главен герой в моя документален филм „Следеният човек“. Тези двама мъже чрез своя интелект, подкрепа и ирония бяха най-важните влияния в студентските ми години по режисура в НАТФИЗ. Те не просто ме учеха на тънкостите на занаята. Те ми показваха какво представлява това неуловимо животно, наречено артистично достойнство. Наблюдавайки примера на техния живот на автори, аз вдъхнах увереност в собствените си творчески идеи. И двамата вече не са между живите, но вярвам, че продължават да живеят чрез моята работа.

На какво всъщност ме научиха те? На първо място, на умението да представям идеите си пред хора, които няма как да знаят какво става главата ми. Също така ме заредиха с упоритост – от тях чух ясно, че трябва истински да желаеш филма, който живее в мечтите ти, за да имаш някакъв шанс да го създадеш. И най-вече тези преподаватели ми дадоха вярата, че заслужавам да правя това, за което мечтая. Те не ме дресираха в определени естетически посоки, не ме товареха със своите лични предпочитания, а ме провокираха да изследвам собствените си артистични вълнения.

Тук идваме до следващата, особено важна предпоставка за оформянето на независим дух у днешните студенти. През 90-те години на ХХ век висшето образование в България представляваше една крайно консервативна и морално остаряла система. За последните десетилетия в световен мащаб този тип обучение беше поставено под въпрос и резултатите показват, че не можем да очакваме да създадем стойностни бъдещи професионалисти, ако те не са подготвени за постоянните промени във всички аспекти на обществото и във всяка професионална област. Това важи с още по-голяма сила, когато говорим за специалисти в аудио-визуалната сфера. Това, което някога беше територия, запазена за възпитаниците на филмови училища, днес е достъпно за всеки. Някога само онези с достъп до кинолента и скъпия технологичен процес, свързан с нея, можеха да запалят цигара, да преметнат крак връз крак и да започнат да се мислят за Жан-Люк Годар. Днес всеки с телефон и микрофон може да оспори статуквото. Днес има нужда от обучение, което да подготви бъдещите филмови професионалисти за постоянно променяща се и по-демократична среда, в която всеки с добра идея може да получи световно внимание независимо от образователния си произход. И единственото, което може да даде предимство на възпитаниците на филмовите школи, е тяхното дълбоко разбиране за непрекъснато променящите се тенденции и възможности в световното кино.

Това ще бъдат едни от най-важните умения за следващите поколения кинотворци – адаптивността, способността да се справят с промените, съзнанието, че средата, в която работят и творят, се развива със скорост, невиждана досега. Когато започнах да уча кинорежисура, единственият снимачен формат за кино беше филмовата лента и всичко се въртеше около процеса на проявяване и монтаж на мовиолата, където материалът се режеше физически и се сглобяваше с тиксо. Компютрите бяха екзотика, на която нито ние, нито преподавателите ни обръщахме особено внимание – всички вярвахме, че ще прекараме професионалните си години в рамките на консервативната технология на филмовото производство, която съществуваше от десетилетия. По-късно ми се наложи да премина към монтаж на компютърни програми и отне известно време, докато осъзная, че киното от класическото минало си е отишло. До днес е пред очите ми високомерната позиция от началото на XXI в. на производителите на филмовата лента „Кодак“, които, застинали пред надигащото се дигитално цунами, отсичаха: „Лентата е за професионалисти, видеото е за аматьори“. Реалността се оказа доста безпощадна към статуквото. Днес имаме нови предизвикателства и съм убеден, че дори не сме видели всичко, което предстои за нас като филмови творци. Изкуственият интелект (ИИ) е нова реалност във всички сфери на човешката дейност и киното няма да бъде изключение. Готови ли сме да приемем тази промяна? Убеден съм, че само адаптивните творци ще оцелеят.

Всъщност онова, което най-много плаши днес, е същото, което ще даде шанс на кинотворците утре. Един от най-впечатляващите процеси през последните десетилетия е демократизирането на снимачния процес. Днес имаш възможността да създадеш аудио-визуална история в дланта на ръката си. Много от колегите ми филмови творци тъгуват по времената на химически проявяваната лента. Аз – не. Виждам своето професионално бъдеще в рамките на тези нови технологични възможности и съм развълнуван от потенциала, който те носят. Искам да предам и на по-младите ентусиазма, а не страха от новите технологии. Защото те отварят нови възможности пред киноавторите и им дават възможността да работят по-гъвкаво, да изследват нови територии, без да са оковани в толкова силни технологични ограничения.

В моя личен професионален опит опростеният технологичен процес ми помогна да експериментирам в едно слабо изследвано поле на киното, а именно импровизацията. Последният ми филм, озаглавен „Отговор на всички въпроси“, беше разработен по такъв начин. Нямахме сценарий, а започнахме с подбор на актьори, като фокусът на кастинга бяха техните собствени преживявания и проблеми. В резултат се сдобихме със страхотен състав от интересни актьори и непрофесионалисти. И едва след кастинга започнахме да разработваме някакъв вид сюжетна линия, която трябваше да бъде в съзвучие с техния личен опит, макар и не строго придържаща се към него. Снимахме без писан текст, импровизирахме много и непрекъснато търсехме историята, която да обедини тези привлекателни персонажи в кохерентен филм. Отне почти две години снимки, нещо безумно скъпо с някогашната технология, но резултатът е едновременно реалистичен и мистичен филм с чудесни герои и естествен диалог. И след този филм, който смятам за личен артистичен успех, изпитвам желание да изследвам още по-дълбоко разказването на истории, водени от актьорите. Искам да размивам границите между документално кино, реалност и игрален филм. Виждам шанса да успея точно в новите технологии, които позволяват да се снима на всякакви формати. Преди години, когато Стивън Содърбърг засне своя филм The Girlfriend Experience на новопоявилата се дигитална камера Red One, цялата световна кинообщност беше в шок. Как така утвърден автор ще се захване с плебейски формат за снимане, при положение че може да разчита на каквато си поиска кинолента. Аз лично разбирам защо той е подходил така и причината е същата онази независимост, с която, доколкото е възможно, трябва да заразим младите киноавтори. Пет години по-късно, когато тазгодишният носител на Оскар Шон Бейкър засне своя Tangerine със смартфон, вече никой не постави под съмнение неговия артистичен избор.

Какво предстои? Вече стана дума за ИИ. Това със сигурност ще е следващото голямо предизвикателство за киното. Съвсем скоро ще дойде денят, когато ще гледаме първия игрален филм, в който никой всъщност не е играл. Звучи плашещо, нали? Но всъщност това е само още една стъпка по-нататък след филми като „Аватар“ на Джеймс Камерън и „Приключенията на Тинтин“ на Стивън Спилбърг, в които актьорските изпълнения са сведени до маркиране на позиции и състояния за анимационните образи, които са истинските герои. Единствената разлика е, че при тези филми измисленият свят е създаден, стъпвайки върху нарочно заснет материал, докато ИИ ще стъпва върху всички заснети някога кинопроизведения и ще има възможност да ги интерпретира в зависимост от зададената от продуцент, сценарист и режисьор история. А историята, темите отново ще ги задаваме ние – човеците, творците. ИИ сам по себе си не изпитва необходимост да разказва каквото и да било.

Защото в крайна сметка всички, които се занимаваме с кино, сме в занаята с разказването на истории, а този занаят съществува от хилядолетия. Единственото, което се променя, е посредникът, чрез който се разказват тези истории – песни, басни, книги, драма, кино – това са просто различни начини за създаване на образи и преплитането им в драматургична структура. И докато имаш история за разказване, ще намериш начин да я създадеш. Това е, което ме кара да бъда оптимист за бъдещето на моята индустрия. Затова и вярвам, че е достатъчно да научим новите поколения кинотворци да вярват, че историите, които се раждат в главите им, са възможни. От там нататък всеки от тях ще намери начина да ги извади на показ. Посредникът може да се променя – от лента към дигитални носители, от киносалони към стрийминг платформи, от заснет с камера до генериран от ИИ филм – но най-важната мисия, която имаме, никога няма да изчезне, а тя е да удовлетворим тази основна човешка потребност за добре разказана и увлекателна история.