Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Дом“ (2019), режисьор и сценарист Димитър Кутманов, продуценти Поли Ангелова, Елена Мошолова, Николай Тодоров

Пловдив се разгръща като панорама на спомените, съзнанието и възприятията във филма „Дом“ на режисьора Димитър Кутманов. Тридесет минути безмълвие, в което мизансценът е най-въздействащата реплика, а състоянието и паузите – по-силни от какъвто и да било диалог.

Един мъж пътува с автомобила си, лута се из пуст град и в крайна сметка стига до своя дом. В семейната къща живеят пет различни поколения, всеки потопен в своя специфичен емоционален свят. Пътуването и уседналостта се разгръщат паралелно, но дали това е настоящето, или представата за бъдещето на едно малко момче, а може би спомените на един старец за миналото, в което е дирил личния си смисъл? „Дом“ е от онези филми, които оставят доста пространство за въображението на зрителите.

Всичко започва край едно езеро, което сякаш по класическата схема представлява несъзнаваното. Онова пространство на психиката, от което извира вътрешният ни свят и в което отново се завръща. Споменът е спойката на личността. Някаква форма на живот за това, което вече е отминало, така както мечтата е живот за онова, което още не е било. Ставаме свидетели на размесване на времената. В пространството на индивида детството, зрелостта и старостта пребивават едновременно, а хронологията е по-скоро изискване на сюжета, на разбирането ни за една история. „Дом“ е представен като разказ във вътрешния наглед, като импресии от миналото или потенциални развития на настоящето и нито едно тълкуване не е наложено или наложително.

Филмът се развива в роящи се регистри, символи и възможни интерпретационни линии. Това са както вече споменатите примесвания на минало-настояще-бъдеще, така и уютните топли нюанси на светлината и цветовете в дома, за разлика от студенината, която лъха от фабриките, пътя и езерото. Пътуването като върховно приключение, което е справедливо, но неумолимо. Всичко това може да е повтарящ се сън или просто полетът на мисълта през някой летен следобед. Друг паралел се прокарва чрез образите на малката птичка и стария кафез. Свободата изглежда като понятие в минало време, което макар и да се изкачва по етажите на къщата, все пак е усмирено в клетка. Така и не разбираме дали птицата успява да излети и каква е нейната съдба. Също така кой взима писмото на по-младата сестра; накъде е тръгнал старецът, когато се опитва да избяга; чака ли някого домакинята на къщата или по-скоро е загубила някого; по своето детство ли страда по-голямата сестра? Редица въпроси остават със свободен отговор и именно тук се крие красотата на този филм. Той е достатъчно абстрактен като сюжет и също толкова конкретен като състояние на персонажите, за да можем да направим множество заключения и всички да имат своето право.

Празнотата и липсата на диалог си кореспондират и навеждат на мисълта, че все пак всичко това се случва в едно-единствено съзнание. Пустите пловдивски сокаци, безлюдието на личността отвъд спомените. Единственият страничен персонаж, който се появява, е онази ръка, която взема листа от по-младото момиче, ако, разбира се, не броим гълъбите и лая на едно куче някъде из съседните дворове.

Мнозина зрители биха намерили този филм за прекалено дълъг за късометражния формат, скучен, от онези, в които нищо не се случва, и пр. Други биха казали, че в него няма смисъл, че е самоцелен и претенциозен арт хаус. „Дом“ е филм поема, антипод на екшъна и олицетворение на съзерцателното. Този тип истории не се разкриват по рационален път, а въздействат на сетивата чрез внушения и усещания, чрез своята непоследователност, фрагментираност и недоизказаност. Ако ме попитате какъв е смисълът на тази история, не мога да ви отговоря. Но ако ме попитате какво съм почувствал, това вече знам. Бях потопен в особената медитативна меланхолия на спомена, в специфичната носталгия по всичко, което е било, и по онова, което може би няма да бъде, в безбрежието на времето, но не отмереното от часовника, а протежението, потока и траенето на съзнанието, онова време, което е единствено тук и сега, а по този начин – навсякъде и винаги.