Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Иван Шишиев е фотограф, който внимателно снима и изследва града. Той е човекът, който стои зад фотографиите на страниците „Етюд-и-те на София“, „Етюд-и-те на Стара Загора“ във Фейсбук.

Много различна изглежда София на някои от снимките в „Етюд-и-те на София“. Случвало ми се е дори да не разпозная града, в който живея. Мислите ли, че е наистина красив? Защото във вашите фотографии София изглежда като град, който непременно трябва да се види. А ние обикновено губим способността да виждаме красивото…

Никой не познава София достатъчно добре. Ето един пример – преди два дни снимам в Горна баня – качил съм се на линиите и виждам как влакът идва. Малко по-късно забелязвам как стените на къщите, които са построени около линията, правят много интересна арка. Което за пореден път показва, че колкото и да обикаляш София, има още какво да се види. Имам подобен случай и в Кремиковци – там на няколко пъти през пролетта около железопътните релси се образува тунел, който много прилича на Тунела на любовта в Украйна. Но при нас никой не знае за това, разбира се.

На гара Подуяне пък през пролетта разцъфтяват стотици макове около железопътните линии…

Да, и е страшно красиво. Както и маковете край железопътните релси до „Дружба“. И като говорим за макове – веднъж, когато снимах по покривите в квартал „Хаджи Димитър“, видях един мак, разцъфнал високо върху една от сградите. Беше на залез и стана брутална снимка. Да, София е ужасно красива. Но София е различна и точно това е чарът ѝ. Другите градове са подредени по някакъв грандиозен начин – със старинен център, който много те улеснява да намериш това, което искаш да снимаш. Искаш стара сграда от XVIII век например и лесно ще я намериш. Снимаш и се получава хубава композиция. Обаче това винаги ми се е струвало малко скучно.

И лесно може би?

Да, и лесно. В квартал „Горна баня“ намерих доста стари къщи, някои на повече от сто години. Когато говорим за културно наследство, винаги имаме предвид центъра на София, докато в квартали като „Княжево“ и „Горна Баня“ има толкова красиви стари къщи. Спомням си, че там открих една къща с кула – с такава дървесина, с такава дърворезба… Просто трябва да се внимава. Не само за детайлите, изобщо за града… А много често хората гледат надолу към телефоните или в краката си, да не се спънат в някоя плочка, но тогава не забелязват какво има около тях. Аз обаче предпочитам да се спъна два пъти, отколкото да гледам само надолу.

Какъв е вашият път във фотографията? Можеше ли да се разминете с нея?

Имаше доста голяма вероятност да се размина. Брат ми ме научи да снимам, но в продължение на поне пет-шест години не бях припарвал до фотоапарат. Тогава започна окупацията на университета, взех си фотоапарат, за да снимам там, после обикалях Европа, но никога не съм си представял, че ще показвам снимките си пред хора. До голяма степен виновни са приятелите ми, които ме накараха да направя „Етюд-и-те на София“. Оттам тръгна всичко като идея. Аз пишех за различни списания, но не снимах. И веднъж наех един мой приятел да снима за едно интервю, което правех. И го виждам как не се справя, казах му: „Дай аз да се заема“. Събитията до голяма степен определят живота ни. Дори един тласък на събитията може буквално да промени всичко.

Ако трябва да облечете в думи идеята, която стои зад „Етюд-и-те на София“, как ще звучи тя?

Търся чрез фотографията да намеря това, което е в човека, това, което е в природата и в архитектурата. Интересува ме какво си мислят хората и какво ги прави щастливи. Изобщо щастието и опитът да го разберем са движещата сила на „Етюд-и-те на София“.

Това звучи като гледна точка на архитект, който първо се интересува какви са потребностите на хората, за да създаде една сграда или да оформи един град. Датският архитект Ян Геел, който беше тук преди време, твърдеше, че така трябва да се създават градовете – да бъдат по размерите на хората, да ги карат да се чувстват уютно, да бъдат щастливи там.

Точно така, защото без хората градът ще спре да съществува, ще започне да се разпада. Знаем теориите какво ще стане, ако човекът изчезне и как след петдесет години земята ще се изчисти напълно. Градът се определя от хората – те определят архитектурата, зеленината. Между другото, в очите на чужденците София изглежда по друг начин. Един писател – Махмуд ал Римауи, който беше тук за премиерата на сборника си с разкази, по-късно каза пред една западна медия, че София е най-зеленият град, който някога е посещавал. Което е факт. Защото, където и да сме, знаем, че на пет минути от нас винаги има един парк. Дори не обсъждаме планините.

От колко време снимате София?

Колко време мина от окупацията на университета? Малко след това започнах, първо не споделях това, което правя. Две години по-късно започнах, значи сега ще станат четири години. Но много хора се изненадват, когато им кажем, че „Етюд-и-те на София“ е едва на четири години.

В началото бях сигурна, че зад тази идея стоят чужденци, защото ми се струваше, че само чужденец може да види София така.

И до ден днешен голяма част от коментарите под снимките са писани от чужденци, които биха искали да дойдат тук. Едно момиче от Москва, което сега е студентка у нас, каза, че причината да дойде в София не е, че тук има подходяща специалност, която да изучава, а снимките – харесал ѝ градът, сторил ѝ се хубаво място за живеене. И аз бях напълно потресен от това, което ми каза. Както и все още не мога да свикна, че хората ме разпознават някъде, и то в малки населени места, и ми казват: „Аз те знам, ти снимаш“. В продължение на няколко години все пак успявах да се скрия.

Това не е ли характерно за една голяма част от фотографите? Те съзнателно не искат да бъдат отпред, нямат такава потребност, за тях друго е важно – обектът, който снимат, идеята…

Да, не е важен този, който прави страницата „Етюд-и-те на София“, снимките са важни.

А какво е важно в тези фотографии? Във всяка снимка ли търсите да има разказ?

Точно така. Дори често вкарвам снимки, които са от другаде – от Пловдив, от някой малък град, от морето, дори извън страната. Просто София е отправна точка – ако я сложим като център, всичко останало, без значение колко е далеч, може да бъде достигнато. Вече нямаме ограничения – на два часа се намираш от Рим, на два часа си от Брюксел или дори от Йордания. И някак си самата идея след това започна да се разгръща. Вече не става въпрос само за София и планините около София. Иска ми се да разкажа повече истории, защото всички сме софиянци, но сме дошли от другаде. Интересно е да видиш първо града, а после да разширяваш все повече обхвата. От известно време имам идея да взема едно колело и да обиколя селата край София, да разкажа техните истории. В село Ярлово има огромна църква – най-голямата в областта. С такава цел направих преди време и „Етюд-и-те на Стара Загора“. Самата област е доста интересна, тук е дори и Шипка, както и най-старият действащ манастир в Европа…

В Златна ливада…

Да, „Свети Атанасий“ в Златна ливада. Манастирът е страхотен. И един приятел католик ми разказа как свещеник, изпратен от Ватикана, го попитал: „Вие знаете ли, че най-старият действащ манастир в Европа е тук?“. Ама как така? Тук никой не знае, но във Ватиканските архиви е отбелязано, че „Свети Атанасий“ е най-старият манастир… Проблемът е, че на местно ниво обикновено има неглижиране…

Ако се върнем към София, какви са историите, които разказва днес градът?

Различни. Понякога се налага аз лично да сътворявам историята. Ако се чудиш кой е човекът, който на всеки първи март окачва мартениците наляво-надясно, това съм аз. Сега площад „Славейков“ е в ремонт, но преди време си мислех – там е мястото, където се събират хората с мартениците, но никой не слага мартеница на двамата Славейковци. И миналата година реших и ги окичих. През цялото време си мислех дали не правя нещо нередно. Използвам тиксо, което го измива дъждът, но си мислех дали някой няма да го приеме като гавра.

Но пък в Габрово отдавна обличат Рачо Ковача с бяла риза и червен пояс.

Да, но това го прави общината, а кой съм аз – някакъв зевзек дошъл отнякъде и решил да слага мартеници на статуите. Но пък миналата година реших и обиколих статуите на Радой Ралин, на братя Прошек. А тази година сложих мартеници дори на Ян Бибиян и дяволчето Фют. После си помислих: колко ли тъпо може да стане, ако взема мартеници по петдесет сантиметра и ги сложа на лъвовете на Лъвов мост? И ги сложих. Върху лапите на лъвовете.

Стоят ли мартениците още?

Стоят. Минах сутринта оттам и покрай статуята на Йордан Радичков, за да видя дали стоят след снощния дъжд. Там са.

Винаги ли тръгвате с конкретна идея за снимане – днес ще снимам църкви например? Или се чувствате като фланьор по улиците на града?

Имам такива случаи, тръгвам с една идея и никога не я спазвам, защото откривам нещо по-интересно. Последния път беше случайна среща с една възрастна дама, която се разхождаше с чадър – смятах да снимам нещо съвсем друго, но хоп, и тръгнах след жената. Следващите петнайсет минути бях плътно след нея, като някакъв преследвач. Винаги е така – давам си сметка колко време са ми отнели някои снимки и дебненето на точния момент. Така беше и със снимката с влака в Горна баня преди два дни – проверил съм разписанието, знам, че следващият влак е след половин час, и си вървя по релсите и оглеждам всичко наоколо. Просто си давам сметка, че половин час от живота ми е отишъл в това да чакам този влак да мине, за да направя снимката.

Кои са трудните моменти в снимането в града?

Имал съм по-трудни моменти, когато съм си мислел, че съм за бой. Но най-обезоръжаващото нещо, което знам, е да се усмихнеш на човека. И тогава той отвръща на усмивката. Много рядко ми се е случвало хората да не искат да ги снимам. И двата пъти, когато ми отказаха, хората не вършеха добри неща.

Усещате ли като внимателен наблюдател как София се променя?

София изключително много се променя. В опита си да разбера повече за историята ѝ, разглеждам стари карти на града – от 1878 г. и преди това, търся разликите и приликите, какво е оцеляло. Например старите хали на София са се намирали на мястото на 6-о училище, близо до църквата „Свети Седмочисленици“, а пък на площад „Гарибалди“ е имало джамия.

А когато е била пълноводна, Перловската река е протичала през мястото, където днес се намира Женският пазар…

Да, и още една рекичка е имало, която е стигала до площад „Славейков“. София е изключително красив град, който се е променял през годините.

Разговора води Оля Стоянова

Иван Шишиев е завършил богословие в Софийския университет. Роден е край Мелник, на 14 години идва в София, за да постъпи в Семинарията. От четири години прави страницата във Фейсбук „Етюд-и-те на София“, която е харесана от над 140 000 души. Автор е на многобройни изложби, последните от които са „Етюд-и-те на София: Градски истории“, „Градът, духовни пространства“ и „Белезите“.