Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Йовков е уловил една от най-болезнените особености на българския характер – онова постоянно отлагане на срещата със себе си. Нашата култура често избягва конфронтацията – ние се успокояваме с думи, с оправдания, с външни обстоятелства. Вместо да приемем отговорността като акт на свобода, ние я преживяваме като наказание.“ С Петър Денчев, който постави „Боряна“ от Йордан Йовков в Сливенския драматичен театър, разговаря Владислав Христов

Миналата година поставихте „Хиляда и вторият“ от Борис Априлов, сега сте се спрели на Йовковата „Боряна“. Кой беше главният мотив да се захванете с този класически за българската драматургия текст?

Може и да изглежда странен изборът ми на точно това заглавие, но светът на Йовков, особено в драматургията, ме вълнува не толкова с фабулите, които предлага, колкото с раздвоението на човека между етиката на срама и етиката на свободния избор, които оформят българското патриархално съзнание. Този конфликт е универсален и извън конкретния исторически контекст – той е част от нашата антропология, от начина, по който живеем като общност. След „Хиляда и вторият“ на Борис Априлов, който е по-игрови, метатеатрален и носи духа на абсурда, ми се искаше да се върна към една по-класическа, но и по-драматична структура, в която да изследвам моралните основания на човешкото действие. „Боряна“ ми позволи да поставя въпроса за приучената безпомощност като начин на оцеляване. Златил държи този дом окован в страх и съмнение, защото непрестанно натяква на всички, че няма, че не може, че му е отнето нещо далеч в миналото, прикривайки зловещо престъпление. Чрез тази приучена безпомощност той прехвърля отговорността за проблемите, които е трябвало той да реши, на своите синове.

„Боряна“ е поставяна четири пъти в историята на Сливенския драматичен театър. През последните години представлението беше на афишите на театрите в Добрич и Русе. По какво се различава вашата трактовка на пиесата? На какво държахте най-много като режисьор?

Всеки път, когато се връщам към някоя класическа пиеса, въпросът пред мен не е дали тя е актуална, а как да открия в нея съвременния нерв. Моята „Боряна“ не тръгва от етнографския детайл, а от екзистенциалното напрежение – от усещането за затворено пространство, в което злото изяжда бъдещето, а хората се изхранват от него. В този смисъл постановката ми се стреми да изведе пиесата от реализма към един по-обобщен, почти архетипен пласт. Държах най-много на това да се почувства съдбовността на историята – не просто като битов конфликт, а като сблъсък между човешката природа и нейната жажда за притежание и власт.

Греховността е голяма тема в световната и в частност родната ни драматургия. Какво ви дава работата по текстове, които засягат тази проблематика?

Темата за греха винаги ме е интересувала, защото тя разкрива човека в най-уязвимата му точка – там, където моралът и желанието се сблъскват. Грехът не е само религиозно понятие, а онзи момент, в който човекът осъзнава, че е преминал граница, но въпреки това продължава. Сцената обича тези моменти, защото те носят драматичността на човека – това са моментите, съдържащи в себе си едновременно вина, страст, разрушение и надежда. Работата с такива текстове ми позволява да навлизам в по-дълбоките пластове на човешката психология, да изследвам въпроса защо хората грешат дори когато знаят, че ще страдат. В българската драматургия тази тема има особена сила – от Йовков и Яворов до Радичков и Константин Илиев – защото у нас вината често е преплетена със срама, с общностното чувство, с идеята за дълг към другия. Когато поставям пиеси, в които греховността е централна, не ме интересува наказанието, а процесът на осъзнаване. Театърът е място, където грехът може да бъде „изговорен“ – не за да бъде изкупен, а за да бъде разбран.

Модерност и патриархалност се преплитат в спектакъла, мислили ли сте върху въпроса за разликите между тогавашната и сегашната модерност, тогавашната и сегашната патриархалност?

Да, това беше една от най-съществените линии в моето четене на „Боряна“. За мен пиесата не е просто история за разпада на едно семейство, а своеобразен социален модел, в който се срещат две несъвместими сили – модерността като желание за промяна и патриархалността като инстинкт за оцеляване, където страхът е основната мотивация за всичко. Тогавашната модерност, тази от Йовковото време, е свързана с идеята за еманципация, за поемане на лична отговорност, за индивидуална воля срещу традиционната власт на рода и дома. Днешната модерност изглежда различна – технологична, хипериндивидуализирана – но конфликтът е сходен: все така търсим начин да останем свободни, без да се откъснем от своята принадлежност. Патриархалните взаимоотношения и структури днес не изчезват, те се трансформират – от йерархията на бащата преминаваме към структурите на обществото, които продължават да диктуват ролите, страховете и очакванията, и те често са оформени от мъжки модел, легитимиран от някаква власт. В спектакъла се опитах да намекна и това – че патриархалното не е само историческа даденост, а състояние на духа, форма на страх от промяната. За мен Боряна е образ на модерността – не защото отрича миналото, а защото се осмелява да го надрасне. А в това движение между подчинение и свобода, между повторение и риск се ражда и самата театрална енергия на пиесата.

Какви промени е претърпял архетипът на българите от времето на написването на пиесата до наши дни? Какво сме изгубили като общество? Търсите ли изгубеното през вашия режисьорски поглед?

Мисля, че архетипът на българина, такъв, какъвто го познаваме от Йовков, вече не съществува в своята цялост. Той е разпаднат, разпилян между модерността, глобализацията и непрестанната криза на идентичността. Процеси, които започват още през 20-те години на миналия век. Българското общество за последните 140 години изживява процеси, в които често пъти не притежава достатъчен интелектуален и емоционален ресурс, за да им отговори подобаващо, и затова ги преживява драматично – и хубавите, и лошите, със сълзи на очи и патос. Това дълбоко вкоренено патетично преживяване на действителността е залегнало както в зверствата, които извършваме (припомнете си „Хоро“ на Страшимиров или пък „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров), така и в колективните радости. Тези непреодолени отломки на патриархалното и родовото съзнание трябва да бъдат обект на внимание в днешния ден, защото те предрешават и политическите, и социалните ни избори. Йовковият човек обаче носи в себе си дълбока връзка с земята, с общността, с моралния код на селото — дори когато греши, той го прави с чувство за вина, с болезнено съзнание за границата между добро и зло. Днешният човек е по-самотен. Той вече няма корен, а по-скоро търси временни опори. Най-новите поколения са покосени от невъзможността да правят връзка между своите идентичностни избори, тяхното отстояване и личния интегритет. Тази самота и разпокъсаност пораждат и друга етика – не толкова морална, колкото прагматична, не свързана със споделеност, а с оцеляване. В този смисъл сме изгубили не само чувството за общност, но и онази морална интуиция, която правеше човека част от по-голяма духовна структура. Парадоксално или не, днес имаме повече от всякога материални ресурси, а тънем в невежество, дезинформация, мненията се превръщат във вестникарски сензации, а не бива да забравяме, че мненията са просто необосновани твърдения. В режисьорската си работа често търся именно това изгубено усещане за смисъл и принадлежност – независимо дали е в стилистиката на сайбърпънка, в иронията, или в някой класически конфликт. Това не е търсене на изгубеното усещане за принадлежност като носталгия по миналото, а като опит да се възстанови диалогът между човека и неговия вътрешен морален свят. За мен театърът е пространство, в което можем да се запитаме: какво от стария човек е останало в нас и какво сме пожертвали в името на удобството и „свободата“?

Във времето „Боряна“ е била етикетирана по различен начин, от битова драма до пиеса, бореща се с класовото неравенство. Какво е отношението ви към употребата на драматургията за демагогия? Връщаме ли се отново към епохите, в които театърът е бил пряко подчинен на властта?

Всяка епоха се опитва да „опитоми“ драматургията според собствените си идеологически нужди. Йовков, както и много други автори от началото на ХХ век, често е бил четен през идеологически филтри – било като автор на „битова драма“, било като носител на социална критика след 1944 г., когато класовите конфликти стават привлекателни за новата идеологическа ситуация. Това не означава, че тези проблеми не съществуват вътре в неговите драми. Аз вярвам, че драматургията не трябва да служи на идеологията, а да я разкрива. Не вярвам Йовков да е писал своите пиеси, за да посява демагогия. За разлика от други произведения в българската литература – като „Време разделно“ например. Днес, разбира се, наблюдаваме нови форми на идеологически натиск – често по-фини, но не по-малко ефективни. А това, че ги приемаме за необходими, защото са част от идеологията на капитала и непрестанното съревнование, че всичко е за продан, показва, че не сме научили много от тоталитарния период в България. Днес социалните мрежи, политическите полета и медиите, подчинени на едрия капитал (и няколко политически центъра), изграждат нови канони на „приемливото“ мислене. Опасността театърът отново да се подчини на властта – независимо дали политическа, пазарна, или идеологическа – е реална; но със сигурност идеологическото и пазарното ще се слеят в този процес. Впрочем те вече са се слели. Затова моето убеждение е, че режисьорът трябва да остане автономен наблюдател и изследовател, нещо, което е все по-трудно в днешния ден в България – да не обслужва, а да проблематизира.

За Йовков Боряна е олицетворение на идеала за морал, добро и красота. Възможен ли е подобен идеал днес? По-болезненият въпрос е – нужен ли е той на съвременните българи?

Днес подобен идеал изглежда почти утопичен. Живеем във време, в което моралът се измерва с прагматичност, а доброто често е сведено до жест на показност или стратегия за оцеляване. Красотата също е комерсиализирана – превърната в естетически продукт, а не в духовна категория. И въпреки това мисля, че този идеал е не просто възможен, а необходим. Ако го загубим, губим не просто част от културната си памет, а способността си да мечтаем за по-добър свят.

Светът на Йовков е специфичен, доколко вашата интерпретация го запазва повече от 90 години след излизането на пиесата?

Това е моята интерпретация на този свят – моята чувствителност, вливаща се в неговия текст, конфронтирайки се с него. Опитах се да разбера тази поетика – деликатното съчетание между бруталност и светлина, болка и светлина.

Нека отворим темата за режисьорския работен процес. В каква посока се промени пиесата в сравнение с първоначалната ви идея? Позволявате ли си остри завои по време на работа? Как ги овладявате?

В началото имам силно интуитивна концепция – определено усещане за ритъм, пространство и тоналност, които бързо се превръщат в действителност. Но когато срещна текста с актьорите, започва истинската трансформация: те носят нови нюанси, нови болки, нови въпроси. В този смисъл, да, позволявам си остри завои – понякога дори търся умишлено онези моменти, в които нещата „излизат от релсите“. Театърът живее именно в това изместване – когато редът се наруши и започне истинският живот на сцената. Важното е завоят да не е произволен, а осъзнат – да произтича от процеса, а не от каприз. Начинът, по който ги овладявам, е чрез доверие и дисциплина. Вярвам в структурата на репетиционния процес – в анализите, в повторенията, в непрекъснатите разговори с актьорите. Структурата е нещо, което е от свръхзначение за всяко сценично произведение.

Всеки режисьор има свой собствен подход към актьорите, по какъв начин постигате единомислие с актьорския състав? Какво не си позволявате никога по време на репетиции?

Атмосферата на доверие и търсене е от ключово значение, за да се превърне процесът в споделено търсене, а не в упражнение по изпълнение. За съжаление, такива процеси вече са рядкост – работи се все по-трудно, търсенето е изместено от повърхностни разговори, суета. Режисьорът също понякога се оказва в позиция, в която трябва да се спасява, за да структурира и изведе спектакъла си. С комерсиализацията на българския театър изчезна чувството за творчески риск, за прекрачването на границите, за импулса да изследваш нови полета. Аз вярвам в дискусиите, в говоренето, но те ми се случват все по-рядко. Много искам да имам срещу себе си актьори, които да слушам с интерес, да не изпитвам страх, че ще трябва да запълвам празнини в общата култура, сетивността, любопитството и интереса към света. Когато се случи да имаш такива актьори срещу себе си, нещата са интересни. Радвам се, че в Сливенския театър срещам отзивчивостта както на актьорите, така и на ръководството.

Казвате, че Йовков е уловил една дълбока българска особеност: неспособността да се носи отговорност за постъпките и нежеланието да се изправиш пред действителността. Не са ли всъщност това две от причините за нещастието на нашия народ и в днешно време?

Да, мисля, че Йовков е уловил една от най-болезнените особености на българския характер – онова постоянно отлагане на срещата със себе си. Нашата култура често избягва конфронтацията – ние се успокояваме с думи, с оправдания, с външни обстоятелства. Вместо да приемем отговорността като акт на свобода, ние я преживяваме като наказание. И точно в това се ражда нещастието – в онова колективно усещане, че „някой друг“ ни е виновен.

В момента традиционните семейни ценности са мантрата на националистическите течения, завладели не само нашата страна. В ерата на ерзацнационализма има ли театърът все още сила и способност да ни връща към същината на тези ценности?

Днешният дискурс на традиционните ценности е маска на страха и невежеството, донякъде подхранени от либерализацията на образованието и потоците на информация (резултат на политиките на неолиберализма), от съзнателното подкопаване на научното познание за сметка на краткосрочна икономическа изгода, от промяната на структурата на информация, липсата на редакции и редакционни политики, от поглъщането на всякаква зловредна и глупава информация, от неразградените структури на миналото и други подобни тенденции, които водят до идеокрация. Тези идеологии, които се самонаричат „патриотични“, произлизат не от любов към собствената страна, а от чувство за дефицит – от комплекси, от желание за надмощие, от панически страх пред различното. Традициите не са лозунги, а живи практики на съпричастност, етика и взаимна грижа. Разбира се, някои от тях са остарели, други са прекалено архаични, а трети направо жестоки и трябва да бъдат забравени. Но самата структура на традицията не изключва, тя създава маргинали, но често пъти и ги интегрира със странностите, с изключенията, санкционира ги публично, има своите системи за влияние. В това отношение, разбирането на историята като поредица от „срамни“ действия, в България имаме много какво да направим – тоталитарният режим, а и периодът преди това са създали една история, която е повод само за гордост, но в нея има множество срамни моменти, когато ние сме били окупатори и насилници, а ние нарочно ги подминаваме. Трябва обаче да кажем, че традицията не предписва „нормалност“, както си го представят новите консерватори – напротив, традицията разбира човека в неговата сложност в момента на своето историческо възникване; затова някои традиции умират и се раждат нови, други се трансформират. Когато национализмът си присвоява езика на добродетелта, той я изопачава – превръща обичта към родното в омраза към чуждото, а „семейството“ в инструмент на конформизъм. Затова не може да има правилни добродетели и ценности. Това е примитивната същност на национализма – реакционна, страхлива и дълбоко неинтелигентна. В момент, когато обществото се вкопчва в кухи символи и мантри, театърът може да напомни, че ценностите не се декларират – те се живеят. А всяка идеология, която крещи за добродетел, докато насажда страх, е просто една добре облечена форма на примитивизъм.

Петър Денчев е писател и театрален режисьор. Завършил е режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г. и магистърска програма „Театрално изкуство“ през 2017 г. Главен асистент е в сектор „Театър“ на Института за изследване на изкуствата в БАН. През годините има номинации и награди от различни конкурси за поезия и проза („Развитие“, „Светлоструй“, НМКП „Веселин Ханчев“, „Екстаз“ – сп. „Алтера“). С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ печели конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010) и романа „Тихото слънце“ (2012). Неговите романи „Малкият бог на земетръса“ (2019) и „Превъртане“ (2021) са номинирани за наградата Хеликон (2019, 2021). Всички те са издадени от „Жанет 45“. Негови произведения са превеждани на сръбски, македонски, словенски, немски, английски и фарси. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народния театър, Сатирата, в театрите „Стоян Бъчваров“ във Варна, „Сава Огнянов“ в Русе, „Гео Милев“ в Стара Загора).