Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

„Кое е сън, кое е „яве“ – никога не можеш да бъдеш сигурен. Езикът е инструментът, с който най-органично можем да съединим тези две състояния на живост.“ С Цветозар Цаков за новата му книга с разкази „Сънища и явища“ (изд. „Жанет 45“) разговаря Радослав Чичев

„Сънища и явища“ е истинско пиршество на езика. Джазът на езика. Тук Цветозар Цаков е диригент на сънища – бълбукащи от въображение, абсурди и импровизации. А когато музиката стихне, ставаме свидетели на разговори с вътрешните светове, из мъглите на които Бог пише стихове. Дете, което превръща световете в творчество.

Разговорът ни с Цветозар Цаков започва от характерния му подход – да поглежда към действителността с чувство за хумор и да дава възможност на читателя да се надсмее над себе си.

Цветозар Цаков: Аз мисля, че единственият сериозен начин да се гледа на живота е с хумор и с ирония, и най-вече със самоирония. Ако животът беше само цветя и рози, нямаше да има нужда да пишем, да пеем, да творим изобщо. Творчеството е опит да се справим с живота, след като видим, че той не е толкова хубав, колкото ни се е струвал в началото. Този подход не е мислен като концепция или нарочна идея. Мисля, че това е инстинктивният начин на пречупване и преработване на света – външния свят, във вътрешния ни свят, за да можем да продължим да живеем.

В тази книга откривам и нещо друго – възможността да се оставиш на импулса, да импровизираш и да видиш докъде може да те доведе писането. Така ли е? Когато четох тези разкази, имах усещането, че макар темите да са различни, ги обединяват спонтанността и изненадата.

Абсолютно. Почти няма разказ, който да съм седнал да пиша с конкретна завършена идея – дори с половинчата. Сядам да пиша предимно спонтанно, с някакво изречение, което ми се е появило в главата. Езикът ме води. Започвам да си играя с него и от тази игра излиза смисъл. Сядам да пиша думи, от които в хода на писането се оформя някакъв смисъл, който не съм заложил първоначално. Надявам се и на читателите да им е толкова забавно да четат тези разкази, колкото беше на мен, когато ги писах. Определението „разкази“ може би е твърде смело. Някои са просто импресии, вид текстове, които са дошли отнякъде – дори аз не знам откъде – и са се оформили по този начин. За разлика от „Винилови души“, където преобладаваше класическата форма на разказа, тук нещата са много свободни. Може би защото слушам все повече джаз.

Освен с музика тези разкази са изпълнени и с пътувания.

Дори втората част на книгата е наречена „Пътища и кътища“. Там са концентрирани случки от моите пътувания не само като турист, а и като човек, който живее извън страната си. Например случките от Аахен, Германия, където съм живял шест години. Аз отдавна съм свързан с Балканите, но в Германия разширих хоризонтите си – и не само чрез щастливи събития, а и чрез много яд, объркване и търсене на себе си. Там беше най-голямото ми търсене на себе си.

Това търсене е свързано и с езика, с неговата пластичност и способността му да бъде изменчив – да изглежда едно, а да е друго. То е свързано и с името на книгата „Сънища и явища“, защото и сънят прави същото – изкривява действителността и я представя по друг начин.

С този неологизъм „явища“ си въобразявах, че съм измислил нещо свое, после открих, че и други са го използвали. Той показва точно това – изменчивостта на нещата в живота. Кое е сън, кое е „яве“ – никога не можеш да бъдеш сигурен. Колко реалност има в сънищата и колко сънища има в явността? Езикът е инструментът, с който най-органично можем да съединим тези две състояния на живост. Къде сме по-живи? Дали в съня, или когато сме будни? Дали събуждането не е малка смърт, или пък обратното – заспиването? Никой не може да каже. Искам да се върна към „явищата“ – идеята ми беше хем да има поетичност и връзка със сънищата, хем в „явищата“ да се включва и тъмнината. Защото, когато сме наяве, обикновено е светло, макар и да е нощ. Не сънуваме, будни сме. „Явища“ напомня и на „чудовища“. Не е напълно сигурно дали „явето“ е нещо, което ние контролираме, или нещо, което контролира нас и ни гони. Ние се опитваме да избягаме от него, за да не ни стигне и да не ни хвърли в някой сън.

Това е свързано и с дълбините в нас. Търсите ли чрез писането си тези дълбини, които излизат спонтанно?

Да, много се надявам да се усеща това, защото повечето разкази привидно се плъзгат по повърхността на случки и събития, които съм преживял. Във всяко изречение, което звучи шеговито, съм се опитвал да вложа нещо много сериозно. Ако това не се усеща, не е проблем, защото в крайна сметка читателят винаги е прав. Всеки влага в текста това, което го тревожи, радва или занимава в момента. Често добавя няколко пласта от себе си в книгата. Имам толкова случаи, в които книга или музика не са ми харесвали, а в друг момент ми стават любими. Зависи кои духове преобладават в твоя свят в даден момент. Тогава или се свързваш с книгата, или не.

Музиката също е важна част от тази книга. Възможността да се оставиш на чувството, което тя поражда чрез езика.

Влиянието на музиката върху мен е огромно. Дори често съм си мислил, че макар да имам неуспешни опити за музициране, музиката ми е по-важна от литературата. Без музика не виждам живота си – тя звучи постоянно или около мен, или в главата ми. И няма как да не повлияе на писането. Никога не съм се опитвал да изграждам съзнателно ритъм в текста, но той се появява. В книгата има няколко текста, които са чисто чувство, което съм излял почти стихотворно. Тези текстове съм ги сложил между по-реалистичните, по-ситуационни разкази, но не знам дали преходът е плавен, или рязък. Понякога границата между двете е много тънка. Това напомня на моята практика на слушане на музика. Мога да слушам калифорнийски пънк и веднага след това – Mahavishnu Orchestra. За много хора това е голям скок, от който може да те заболи глава.

Точно такива скокове има и в тази книга – от високото към ниското, през езика, през играта, през смесването на различни култури.

Бях притеснен, докато съставях книгата, дали ще се приеме. Тя наистина е пълна с такива скокове. Предишната книга беше по-хомогенна. Тази е експериментална и ме беше страх, честно казано, дори да я предложа на издателството. Колебаех се дълго време, защото, без да обиждам българския читател, експериментът тук често се приема „на нож“, а след това евентуално се осмисля. В крайна сметка реших, че това е, което искам да направя. Това ми харесва на този етап.

Да поговорим за социалните теми в книгата, в нея присъства вашата гражданска и политическа позиция.

Да, човек с гражданска позиция неминуемо е и политически ангажиран, макар аз да избягвам думата „политика“ по принцип. Тази линия в книгата е по-скоро неволна. Когато имаш силно, категорично гражданско мнение и се занимаваш с изкуство, няма как това да не се отрази в него. Ти си дълбоко в тази среда; от нея зависи животът ти – и реално качеството му до известна степен. Защото вътрешният свят е едно, но както се казва, сиренето е с пари. Някои от разказите се родиха като опит да осмисля дадена ситуация – политическа или обществена, която се е случила и след това е завила в друга посока. Добавил съм имагинерни пластове и се е получила художествена история. Някои от тези разкази са заявена гражданска позиция, макар да не искам да се четат единствено като такива. Това също отсъстваше в предишната ми книга с разкази. Мисля, че е хубаво книгите на един автор да се различават една от друга, защото би трябвало да отразяват периода, в който той се намира – и като личност, и като обществена среда. Книгите, както и музикалните албуми, принадлежат на този момент и на никой друг. Следващият период вече си друг човек и събираш други песни.

Вие се занимавате професионално с Балканите. В книгата това се вижда чрез паралелите, които правите. Кои са важните връзки, които откривате между отделните балкански държави?

Имаме толкова много прилики помежду си, че те ни вадят очите и започваме да се караме заради тях. Бих казал, че често не се караме заради разликите си, а заради приликите, особено с най-близките ни съседи. Не знам защо е така. Балканите са много интересен културен феномен – тук има излишък на идентичност. Според мен, колкото по-умерена идентичност имаш, колкото и абсурдно да звучи това, толкова по-добре. Тук идентичността е в излишък и това прави нещата много сложни. В момента работя в БТА, в дирекция „Балкани“, и още по-дълбоко съм в политическата ситуация на региона. Тя е като постановка по Даниил Хармс. Всеки ден, когато отразяваме новините, особено от Сърбия, Босна и Херцеговина и Северна Македония, се чудим дали да се смеем, или да плачем. И ние сме част от това – засегнати сме от всичко, което се случва около нас. Но хубавото е, че когато седнем на маса с тези хора, винаги има достатъчно неща, които да ни обединят, не само напитки и храни, а и духовна култура. Имаме толкова общи неща, които ни свързват; просто трябва да наблегнем повече на тях. Ако акцентът беше върху културата, върху отношенията ни като хора, а не само като държави, другото щеше да се преодолява много по-лесно.

Цветозар Цаков е роден през 1983 г. в Ловеч. Завършва езикова гимназия в родния си град, а след това комуникационни науки и журналистика в Аахен (Германия) и в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента е журналист в дирекция „Балкани“ на Българската телеграфна агенция. Цаков е учредител на сдружение за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship, с което организира събития на млади алтернативни и ъндърграунд артисти от Балканите у нас.