Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Със Слава Янакиева разговаря Антония Апостолова

Четох „Музеят на моето време“ като жива музейна диорама и на моето собствено време. За кого другиго (освен за самата вас) е писана тази книга – за тези, които ще разпознаят себе си в това време, или повече за онези, които няма как да го помнят?

Моето лично убеждение е, че книгите се пишат сами. Естествено, има много автори, които играят с формата, и това им доставя удоволствие, подобно на художника, който деструктира визуалното пространство или съвместява несъвместимото, или съвсем отказва да се вмести в дълговечната традиция на реализма. Модерността позволява практически неограничени възможности. Тази игра може да е повече или по-малко продиктувана от съдържанието, но за мен – съдейки по-скоро като ценител и критик – същинското рисуване, писане, композиране… е интимен процес. Не процес „за някого“, а „от мен“. Импулсът е да изразиш, да се освободиш, да удовлетвориш вътрешния тласък.

Казвам, че говоря като ценител и критик, защото не се възприемам като писател и затова не мога да обобщавам от своя опит. И това не е нито флирт с публиката, нито излишна скромност. Имам нужда да се „разтоваря“ от бремето на паметта – и я подреждам в скромна словесна експозиция. Тази експозиция има всякакви елементи, често трудно съчетаеми – също както навремето находчивите куратори на музея „Колумба“ в Кьолн бяха подбрали привидно чужди един на друг експонати. Е, музеят на моите спомени и размисли едва ли е толкова сложен за разгадаване. Еклектичен е вероятно, защото времето, от което имах нужда да се разтоваря, беше твърде интензивно и периодът ми на съзряване съвпадна с главоломни социални и политически промени, а аз така и не успях да си „откъсна опашката“ и повлякох след себе си дългата върволица на полуроманизираната приемствена родова памет. И тя се нареди в тази, както я наричате, диорама на словесната ми експозиция като равноправен експонат.

Така или иначе, пишещият дори собствените си лични дневници винаги е self-aware, в него винаги го има раздвоението да се погледне през очите на въображаемия читател. Пишещият е въплътител на чуждите погледи. Това е неизбежно.

Припомняте, че „плътта на историите е крехка и несигурна“. Така ли да си обясним цивилизационно контрастния начин, по който българското общество помни режима от близкото минало? Единствено през опозицията привилегировани – жертви ли може да се проумее този оценъчен разлом (от строй „враждебен и безпаметен“, както го виждате вие, до едва ли не обществен рай, както са започнали да го „помнят“ даже неродени в него поколения)?

Винаги съм се удивявала на опитите да се говори за паметта обективно. Паметта винаги е рефлективна, тя винаги отразява собственото отношение към припомняното. Има нещо мъчително в цялото това постоянно изплъзване на спомена, в неговата неспирна метаморфоза. Може би затова възниква нуждата от един статичен „музей“, в който спомените да бъдат усмирени. И винаги присъства етосът – политически, културен. Неговият строг поглед пречи да се отпуснем върху хладките води на сантимента. Въпросният етос има достатъчно ясни постулати. Как можем да наречем „рай“ време, в което на едно неголямо разстояние от „мен“ лагерници са носели камъни с окървавени ръце, докато в раните по гърбовете им са пъплели червеи? При това практически всички те – добри или лоши, почтени или непочтени – са били пращани в тези лагери даже не поради доктриналното си несъгласие с режима, а поради подозрението, че би могло да има такова. Но онези, които виждат в безвремието на комунистическия режим едно прилично спокойствие и удобна простота или пък своята възторжена младост, никога не разширяват хоризонта на спомените си до описаните факти.

Мъчително е осъзнаването, че „аз бях щастлив“ трябва да се обуслови с „въпреки че беше ужасно време“ или „понеже тогава не знаех, че…“. „Времето“ е фалшив спомен. Това е част от интерпретацията на личните спомени. Но без него рискуваме да се удавим в мемоарни труизми. Паметта е интересна само в своята интерконтекстуализация и – в това съм убедена – в своите дефекти. Дефектите на паметта обаче са трудни за предаване.

Въобще паметта зависи от желанието и способността за рефлексия. От способността да се откъснеш от доктриналния шаблон, в рамките на който си припомняш. Ето например за мен беше предизвикателство да успея да провидя нелеката съдба на моите баби в едно предвоенно време, което според фамилния наратив за „златната епоха преди комунистите да дойдат“ трябваше – напротив – да бъде щастливо. Тяхната (и въобще на всички жени) тогавашна онеправданост и наложена социална роля. Неспособността им да излязат от своята домакинска анонимност.

Малко или много, ние всички конструираме своята памет, но съм убедена, че никак не са малко онези, които я конструират изцяло. Не в детайл – детайлите, свързани с домашен интериор, любими хора и т.н., са си там, на място. Но изграждането на миналата действителност, на контекста на тези детайли може да бъде напълно въобразено. Или подадено отвън. Така си обяснявам привиждането на някакъв „рай“ в годините на комунистическия режим. С фалшива или придобита „памет“.

Има и истории, които не са част от паметта на наследниците дълго време – като онова „Когато убиха татко...“, което ви поразява много по-късно, изтървано от баща ви за дядо ви. Вярвате ли, че „наследството“ на паметта има значение? Вие самата давате примери и за обратното: свои близки, обвързани с режима, които са били смислени, осъзнати хора; или пък обратното – някогашни бунтари, които днес едва ли не вредят със скептицизма си („Моите“ обаче продължават да бъдат неизчерпаем извор на разочарования, признавате някъде). Как да подхождаме към тези неизбежности – с морален абсолютизъм?

По-скоро бих отговорила с „да“. Морален императив – нека така да го наречем. Що се отнася до събитията и изборите. Но в живия живот хората имат нужда и от съчувствие и приемане. Всеки от нас в някакъв момент е правил компромиси със съвестта си. Тези компромиси първи избледняват в паметта, защото са неприятни. Само че ако сме склонни да прощаваме на себе си – ще трябва с още по-голяма сила да прощаваме на другите. Стига това да не доведе до тотален релативизъм.

Емотивният избор е нещо много могъщо. Разбира се, че се оформяме под силното въздействие на емотивната си памет – т.е. на родовата „памет“, както сме я приели (понякога и въобразена). Съзряването на личността обаче в някакъв смисъл може да се приеме като второ прерязване на пъпната връв. Това се случва, когато вече сме в състояние да очертаем своя собствен хоризонт. Аз се възхищавам на хора, надраснали родовите си сантименти. Давам си сметка, че за мен големи изпитания не е имало, защото моите родители не са били активни колаборатори на режима – нито са имали привилегии, нито са били членове на Партията. Живеели са в страх. Страх, който в немалко отношения ме е формирал. Страхът принципно е пагубен. И в това се състои част от злото на тоталитарните режими. Той руинира личността, обръща цялата ѝ енергия навътре (превръща енергията в резоньорство). Та именно заради този страх и неговото пагубно влияние родителите ми – съвсем интуитивно, в това съм убедена – са крили от мен трагедията около убийството на дядо ми. Внезапното научаване на истината беше шок. Но не чак толкова голям. Защото нищо чак толкова решително не се промени в моето светоусещане – може би натрупах гняв върху страха.

Но не бива и да се надценява тежестта на родовата „въобразена памет“. На немалко места в книгата споменавам за цяло едно поколение – моето – „алтернативни хора“, субкултурни: хипари, рокаджии и т.н., хора, които са се изправили срещу абсурдите на режима, без непременно да са носили тежко наследство. Не точно осъзнато политически и не експлицитно доктринално, а с тотално неприемане на зададените от властващата идеология норми.

Отбелязвате колко „политическо“ е било поколението на вашите родители, преживели екстаза на 10 ноември и първите големи протести на надеждата. Какво виждате днес, когато, уви, като в някакво „вече видяно“ продължаваме да крачим по площадите? Виждате ли разлика в енергията, настройката, очакванията, ценностите на новите „ешелони“ пред триъгълника на властта?

Когато говоря за тази цялостност на моето и най-вече предишното поколение, аз съвсем не предпоставям някаква лична заслуга. Нашите поколения имат неволно един опит, който не може да бъде споделен със следващите. Може да бъде разказан, частично показан, но те няма как да преживеят това изумително „отваряне“ на историята, това преобръщане на целия свят – неочаквано и съдбоносно. Ние, които живяхме комунизма, помним как безразделно тегнеше политическата задуха върху бита, върху свободата на мисълта и свободата на вярата. Който искаше политическа свобода – съчувстваше на Църквата и презираше социалистическия бит. Който беше потиснат поради битовите тегоби и убожество – знаеше, че те са предизвикани от строя. Вярващите със сигурност недолюбваха властта, която ги преследваше и репресираше. Това, което не очаквах, а и много от споделилите преживяванията си с мен също – е пренебрежителният брой рефлектиращи хора в България.

Ще дам примери за разпада на споменатата цялостност, за да изясня какво имам предвид. В днешно време не е рядкост да срещнете човек със сантименти към комунизма и декларирана църковност. Или пък исторически ревизионист на комунистическия режим, който се ползва с пълни шепи от луксовете на сменилия го капитализъм. Гражданите сменят своите политически предпочитания, понякога се дезинтересират, друг път стигат до радикални избори. Няма една единна тяга и посока, единна смислова рамка, която еднозначно да дава оценка на различните сфери на живота. Няма я и опасността (поне все още не се е очертала така ясно), която да поставя ултиматум пред гражданското поведение: „Помните ли какво беше доскоро? Искате ли да се върнете в това същото?“. „Онова“ вече е спомен, исторически разказ. Коментар в социалните мрежи. А напред има цяло ветрило от възможности.

За да илюстрирам всепоглъщащия ентусиазъм на предишното поколение, ми се иска да разкажа за една комична история, предадена ни от близки приятели. В онези бурни времена, в самото начало на 90-те, те започваха семейния си път. Готвеха сватба. Обичайно подготовката на такова важно родово събитие поглъща цялата енергия и всичката мисъл на близките и родителите. Но не и по това време. Та нашите приятели през смях разказваха как обяснявали на родителите си плануваното за сватбения ден, а очите на техните постепенно се изпразвали от интерес и в края на изложението бъдещата тъща внезапно заявила: „Сега се досетих какво имаше предвид Стефан Савов!“ (Стефан Савов беше знакова фигура от зората на демократичните сили и депутат от СДС). Тягата към свободата и промяната беше така могъща, че завихряше около себе си всичко останало, дори естествения жизнен ред.

Споменахте вярващите и духовните фигури, някога недолюбвали властта, а сега, уви, мнозина тъжно и опасно споени с нея. Да поговорим за това как истинският вярващ оцелява в една среда на пещерно, квазирелигиозно патриотарство, на подменени и лицемерни „традиционни“ ценности и прочее реторика, от една страна, и междувременно в интелектуален контекст, който донякъде справедливо вече не отличава двете, смята вярата за нещо най-малкото ретроградно.

След промените настъпи едно време, в което църквите от енигматични архитектурни свидетелства на отминала епоха, сбиращи живите остатъци от това време (вечните църковни баби) и произвеждащи спорадично камбанен звън, постепенно се превърнаха в притегателни места. И поради своята политическа противопоставеност на режима, и поради примамливостта на особената си тайнственост, и като мост между две културни епохи, които режимът беше разсякъл и които трябваше да се свържат, църквите се оказаха средоточие на голям интерес. Естествено, не всеки интерес е бил сърдечно верови, но началото на 90-те бе период на изключителен ентусиазъм във всяко отношение. Например свещениците в един близък храм започнаха да служат по две литургии, за да могат работещите да идват на църква преди началото на трудовия ден. Но работещите… хабер си нямаха защо и как се ходи на църква. Мисля, че клирът се оказа също толкова учуден и неподготвен, както и широката маса на потенциалните миряни. Тези два свята не се познаваха.

За мен и преди промените времето се осмисляше от годишния календар, но тогава той беше своеобразен хибрид между лични, семейни и църковни празници. Църковните бяха осмисляни по-скоро в традиционно-битов режим. На родителите ми сякаш това им стигаше, за тях това бе съкровено наследство от един предвоенен свят на въобразено благоденствие, преди идването на „червената чума“. На мен и на някаква част от моето поколение обаче не ни беше достатъчно. И се обърнахме към книгите. Само че книги почти нямаше. Също както свещениците, на които години наред им бе забранявано да проповядват извън църквите, така и писаното богословско слово се оказа в остър дефицит. Набавяхме си знания през всякакви сурогати – основно през чужди езици, архивни книги, религиозна философия и т.н. И този информационен недоимък всъщност допринесе за избуяването на живото слово. Общувахме. Разпитвахме. Търсехме разговори и приятелства. Посещавахме лекции, които малко от малко докосваха религиозната тематика. Поглъщахме понякога безкритично църковно знание и битова легендарика.

Българската църква се оказа доста по-инертна от търсенето ѝ. Тя не можеше да се отърси от някогашните страхове и зависимости. Това беше моментът, когато църквата трябваше да поеме този ентусиазъм и да разгърне своята мисия, но тя го направи много вяло. Двама-трима свещеници или епископи, групички младежи… Литературата, която пробиваше, беше основно руска преводна. Смислена наистина, през 90-те години в Русия се развихри впечатляваща печатна дейност… Интересно, че и тук, както и там, скоро стана ясно, че колаборантите в църквата нямат никакво намерение да се покайват и че новите демократи никак не са им по вкуса. Дали защото тази иманентно консервативна институция въобще нямаше вкус към новото, дали защото това нарушаваше постигнатия, пък макар и срамен баланс с властите… но БПЦ си остана близка със старите господари. Вероятно голям дял в тази близост имаше и реституцията на църковните имоти и ценности. Но по това време ние – аз и близките ми църковни хора – се опитвахме да не забелязваме това.

Големият прелом се случи с „разкола“ (1992–2002) и категоричното политическо самоопределяне на клира към червената избирателна маса. Това, както и несъстоятелността на „алтернативните“, отблъсна мнозина. Но спечели нови „адепти“ – хора, загубили някогашния си партиен ориентир, хора нерефлективни, непроблематизиращи режима, добре интегрирани в него и дисциплинирани негови служители. Техният свят беше рухнал и те потърсиха аналогична структура, в която да се впишат. Тоест може да се каже, че БПЦ се превърна в идентификационно прибежище на същите онези, които някога я гонеха или презираха. Постепенно с годините редовете на клира се попълниха (и продължават) с бивши милиционери и военни.

Последната метаморфоза обаче настъпи с възхода на руския фашизъм. Именно оттам дойде политизирането на църквата и приласкаването ѝ в патриотарския политически спектър. Оказа се, че на чисто битово и властово ниво тази неблагообразна „симфония“ между патриоти и църковници работи отлично. И печели нови попълнения – вече по линия на националистичната острастеност. Държавната „литургика“ интегрира църковната в своя празничен календар. Появиха се нови църковни комсомолци, усвоили вътрешноцърковния „жаргон“ и дори клерикалните интонации. Смени се епископският състав – „синодалните старци“ (със и без досиета) отстъпиха място на „синодални батковци“ (с амбиции, с властови стратегии).

И някак неусетно стана ясно, че онова първо възторжено поколение е не просто ненужно – то вече е неприятно. Наскоро един руски путинистки църковен пропагандон го артикулира в прав текст: „Онези, на които не им харесваше комунизма, сега не им харесва и църквата. Ровят, питат, имат претенции. Те не са християни, а са дошли в църквата само защото комунистите не са я приемали…“. Да. БПЦ се превърна в почетен знак на ревера на държавата (метафората не е моя) и пребивава в политическа симбиоза с нея. А пък ние продължаваме да се спасяваме поединично, макар и в църковното тяло, носейки срама на светските амбиции на институцията. С горчивина трябва да призная, че онова, за което си мечтаехме: да се обновят църквите, да се строят нови, да се върне вероучението, да се отдава публична почит на Църквата – се случи, но някак по маймунски. Като подигравка с надеждите на християните.

И все пак очаквахме някаква ясна позиция – например за войната в Украйна, в която черното и бялото са до болка ясни, ясен е носителят на демоничното. Или по темата за Израел и Газа, в която пък именно нюансите, дълбокото разбиране са определящи. И двете теми като че ли разтвориха непреодолими разломи в обществото ни.

Войната в Украйна е доста по-ясна, защото на тази територия пребивават международни наблюдатели и журналисти, които ни снабдяват с информация в реално време. Мисля, че в случая е особено актуално онова, което казва нобеловият лауреат Дмитрий Муратов – че за първи път ние преживяваме дигитална война. Досега хората са се справяли с войни и бедствия, като са ги забравяли. Сега това е невъзможно. Може да решиш всичко да простиш, но щом напишеш в търсачката „Мариупол“, „Буча“ или „Ирпин“ – това става невъзможно. Защото всичко е там, всяко престъпление е запаметено: ръката с маникюра, разкъсаните тела…

И всичко това поради болните амбиции на един маломерен кагебист и неговото алчно обкръжение, поради традиционната кръвожадност на една източна империя, с която западната цивилизация никога не е успявала да се разправи – не от липса на ресурси, а от малодушие и увереност, че това не я засяга чак толкова. Пък и ползите от бездънния руски суровинен кладенец не са за подценяване. Струва ми се, че сега вече е дошъл моментът, когато на европейската цивилизация ще се наложи да воюва не за да усмири източните варвари, а за своя собствен живот във всички смисли на тази дума. Това бедствие ни чака зад ъгъла.

Украйна, от друга страна, има героичен народ, преживяващ своя етнически взрив, „пасионарен тласък“, ако си послужа с късноевразийската терминология. Украинците ме научиха на нещо, което ми се струваше невъзможно – на положителен национализъм. Национализмът винаги ме е отблъсквал. Доскоро го познавах само в неговата популистко-декларативна форма – така, както пребивава у нас. Но национализмът и патриотизмът на украинците е абсолютно органичен. Те бранят своята земя, която е и техният дом, и тяхната свобода, и тяхното бъдеще. В някакъв смисъл приличат на античните атиняни, сплотили гражданските си редици пред пълчищата на персите и в крайна сметка победили една далеч по-тежко въоръжена и многобройна армия. Но това не става просто „на ура“, а с много страдания и жертви. И в крайна сметка украинците воюват за нас. Така че, да, искам мир за тях, но единственият траен мир ще е този на украинската победа.

Войната в Израел е доста по-различна. Прилича си с другата по това, че Израел също представлява цивилизационна граница, само че тя е по-скоро остров. Имам биографична приятелка, която отдавна се репатрира в Израел. От нея именно научих как се живее в постоянен режим на война. Как всяко домакинство, апартамент, къща имат бомбоубежище, оборудвано с храна, лекарства и вода за дълъг период. Давам си сметка, че подобен режим на живот изтерзава, но и калява. Еврейският народ беше преселен на това място, за да има най-сетне своя държава след векове странстване, опити за интегриране, гонения, убийства, унищожение… И от ден първи, също както и преди хиляди години, излизайки от дългия път в пустинята, те бяха нападнати вероломно от всички страни. До ден днешен останалите обитатели на бившата османска провинция не признават държавата Израел и искат нейното изчезване. А причината да не изчезне е, че евреите вече не са съгласни да са жертви и се отбраняват с цялата конгениалност на вековно гонени хора. Моля се за мир и за трайно зарастване на тази язва. И обновление на региона. За доброто на всички на тази територия. Отказвам да повтарям общите места на пропагандата.

При социализма „почтеността“ беше отменена като добродетел и отсъстваше в активния речник, пишете. Какво е почтеността за вас днес?

Думата „почтен“ при социализма беше излязла от употреба заедно с още думи като „милосърден“, „милостив“ и т.н. И не защото не е имало почтени или милостиви хора, а защото това се приемаше за „буржоазна добродетел“. Затова за мен в моето детство „почтен“ беше почти само част от идиолекта на баба ми и добиваше смисъл през страниците на старите книги.

Почтеността обаче никога не се завърна в публичната реч. Както и милосърдието. Социалистическият речник беше сменен от други, но някогашният остана в историята. Сега се говори много за „семейни ценности“, за „национално достойнство“. Това обаче отново са кухи идеологеми, само формално различаващи се от онези на режима. А почтеността наистина е част от един ценностен код на поведение, от един етос, който изглежда вече „старовремски“, защото е наследен от някогашната многовековна куртоазна култура на благородство, саможертвеност, достойнство, щедрост, благост, правдивост. Все неща, които с много по-голямо право следва да се наричат „християнски ценности“ в сравнение с пропагандираните „многодетни семейства“ и реакционерското отношение към либералния светоглед.

Затова връщането към онези думи е моят личен искейпизъм, моето бягство в една никога неживяна епоха, където те сякаш са имали своята изпълненост и приложение. И понеже „Златният век“ е всъщност вечният мит за едно идеално и светло минало, което е изгубено – надявам се да съм успяла да предам и самоиронията към това си бягство.

Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и на средновековния театър и празничната култура. Преподавател е в департамент „Театър“ на Нов български университет (НБУ) и член на Института по средновековна философия и култура. Съавтор на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Автор на монографията „Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията“ (2020) и на книгата „Музеят на моето време“ (2025).