Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

В своята нова книга „Миграционната трагедия и падането на империите: св. Августин и ние“ (2025) френската мислителка Шантал Делсол прави сравнение между сегашната ситуация в Европа и рухването на Римската империя. Интервю във в. „Фигаро“

Правите аналогия в книгата си между Августиновата епоха и нашата. Кое ги обединява или ги превръща във времена на разлом?

Това са моменти на дълбок исторически разрив, на „епохи“, а не на „периоди“, ако възприемем формулата на Шарл Пеги. Става дума за редки и опасни моменти, в които старата парадигма рухва и се отваря процеп, през който не е ясно какво може да проникне и да се настани. И в двата случая рухват вековни империи, имали своето колониално и културно развитие, но ето че изведнъж пирамидата от кубчета е пометена от чукване с пръст. Ефектът е стъписващ. В епохата на св. Августин – в повратната точка между IV и V в. – Рим, който е свикнал да завоюва света, изведнъж се оказва нападнат от варварски армии, които превземат териториите на империята, без да могат да бъдат възпрени. Самият Августин умира в Хипон, обсаден от вандалите. В наши дни страните от т.нар. Глобален юг (един доста спорен израз) съвсем открито и доста иронично отправят обвинения срещу европейския модел на човешки права, еманципацията и демокрацията, те заклеймяват системата на международното право и заплашват да ни завоюват икономически или чрез миграцията. Ето как реакциите на поданиците на империята (на римляните или на хората от Запада) си приличат – като се започне с опитите за защита чак до безутешния плач и се мине през чувството за вина (някога християнско, а сега постхристиянско): „Ние си го заслужихме“.

Защо избрахте св. Августин за свой спътник?

Тъкмо персонажът на Августин прави интересно това сравнение. Защото той не реагира както останалите, бидейки не само действащо лице, но и историк на този период. Невероятно оригинална личност и брилянтен писател, той е богослов и поет, дистанцирал се от жалостивите рефрени на своето време, връщащи ни единствено към нещастието. Св. Августин е един от най-оригиналните богослови на християнския свят, който живее във времето на първите събори и на първите ереси. На него дължим невероятно модерния жанр на интроспекцията, наченал с неговите „Изповеди“. Корените на Аврелий Августин отвеждат към пуническите племена в Картаген, днес бихме казали, че произхожда от Магреба, но той е чист продукт на латинската образованост – другояче казано, легитимен син на хилядолетна империя. Животът му е бил доста сложен. Разюздана младост, твърде строга майка (поне такава е моята гледна точка), духовно съществуване, нуждаещо се от пространство, за да се разгърне, и ненаситна любов към словесността. Ала въпреки постоянната му жажда за познания, приятелства и задълбочаване той е смирен и не таи в себе си горчивина независимо от историческите изпитания – от поражението и крушението. Ведрост, която вдъхва почит. Живеем в сходна ситуация и има какво да научим от него!

Римската империя, Западът… Не е ли това историята за цивилизации, които се смятат за вечни и всемогъщи?

Самата дефиниция за империя предполага липса на граници – в пространството и във времето. Империята иска да овладее света във всичките му измерения и смята своето завоевание за легитимно – поради своята сила, както и поради универсалността на принципите си. По този начин имперското завоевание се е оправдавало във всички времена и навсякъде. Рим „е“ светът и целият свят „е“ или „ще бъде“ по дефиниция римски. Рим е вечен – така е записано още от Ромул и постоянно цари безпокойство относно осъществяването на това пророчество. Принципите на Запада, християнски, а по-сетне революционни, са валидни за всички човешки същества и трябва да се прилагат навсякъде – откъдето тръгва колониалното, а впоследствие и културното завоевание. Ето как Западът налага навсякъде принципите на своята еманципация, своята медицина и своя капитализъм. Няма кътче на земята, където нашите наставления, нашите съвети и нашите укори да не са възприети. Принципите на Запада са тук и завинаги, те затварят времето: ето защо един американски политолог (впрочем доста наивно) написа, че демокрацията е режимът на „края на историята“, заради което беше почти единодушно аплодиран от нашите интелектуални елити. Което показва до каква степен смятаме, че сме наложили културната си хватка над времето, както и над пространството: но никой в този свят не може да претендира, че е „всичко“.

„Империята завоевание се превръща в империята убежище.“ Как да си обясним това движение първо навън, а после навътре? Не е ли второто онова, което вещае лоша участ за бъдещето на империите?

В двата случая става дума за два различни етапа. Империята е отначало завоевател, налага се с оръжие дотам, докъдето може да стигне: Рим се простира чак до познатите предели на Азия, откъдето започват странните земи, населени с въображаеми и получовешки твари; а Западът успява да проникне почти навсякъде в света и дори да навлезе в могъщия Китай. Но най-интересен е вторият етап, преходът към „империята убежище“: тогава населенията на някога завоюваните територии започват да искат да се установят в центъра на империята. Другояче казано, империята завоевател започва да упражнява „мека сила“ (soft power) над завладените от нея народи. Според дефиницията на политолога Джоузеф Най soft power означава „притегателност“ или ако искате „гласуване с краката“ (когато руснаците или китайците говорят за своята soft power, това е само подражание или илюзия: никой в този свят не желае да живее в Москва или в Пекин). Населението в страните, колонизирани от Запада, жадува да се установи в Лондон или в Париж заради комфорта или свободата, заради училищата или болниците. Империята предизвиква завист. Затова тя се превръща в убежище. И в някакъв смисъл става жертва на своя успех: тя има неустоима притегателна сила. Щом империята завоевател се превърне в империя убежище, това (и в двата случая) е знак за края. В което се съдържа обрат и морална поука: империята е погълната от онези, които преди това е погълнала. Римляните, както и ние след тях, сме изложени на неминуемо правосъдие, на историческо наказание.

Описвате миграционната ситуация в Римската империя през V век и последвалия упадък, като правите паралел със сегашната „културна несигурност“ на Запада. Какво липсва на Запада, за да не е възможно културното съжителство на различни населения, защо се стига до „хаос от противоречащи си воли“?

И в единия, и в другия случай масата на прииждащи хора от различни култури предизвиква затруднения в интеграцията. Дошлите се възползват от комфорта и културното богатство на приемащата страна, но тъй като са многобройни и тъй като не желаят да изоставят собствената си култура (което е съвсем естествено), те деконструират приемащата ги култура, която не се ползва с поддръжката им. В множество региони на Римската империя във века на Августин училищата едно след друго затварят врати, а той се оплаква, че вече не намира книгите на Цицерон. След IV в. множество варварски народи си извоюват в рамките на империята статут на федерати, който им позволява да живеят по собствените си закони, нещо, което днес виждаме частично да се случва в Белгия или във Великобритания.

Казвате, че св. Августин размишлява над „неминуемото правосъдие“, тоест над връзката между човешките деяния и божествените санкции. Какво мисли обаче богословът Августин? Каква нова концепция за историята произтича от неговите възгледи?

В това отношение, както и в редица други случаи, Августин е вече модерен мислител. Той се бори с една устойчива тенденция по онова време, намираща израз в опитите земните събития да се превеждат в божествени знаци. Затова отказва да възприеме превземането на Рим от Аларих през 410 г. като Божие наказание. И ако започва труда си „За Божия град“ тъкмо с това събитие, то е с цел да покаже различието между двата „града“ – временния и вечния. „За Божия град“ е една философия на историята. Човешката история там се разглежда и анализира в своя порядък. Човешките същества са свободни и отговорни, и като такива те разполагат със съдбата си. Автори на своите деяния, те носят обаче и отговорност за тях. Разглеждайки историята на Римската империя, Августин настоява, че християните, които защитават автономността на личностите и общностите, не биха могли, тъкмо поради този факт, да легитимират колонизацията.

Пишете, че Западът е изгубил „присъствие в света“, цитирайки италианския философ Ернесто де Мартино. Какво означава това? Че Западът върви към самоубийство?

Да, цитирам анализите на този голям, но твърде малко познат италиански автор от ХХ век, който според мен е проумял най-добре съвременното заболяване. Изправено във всяко време и във всички обстоятелства пред трагичността на своето съществуване, човешкото същество е онова, което търси смисъл и по тази причина изработва принципи (не обичам много думата „ценности“, която бе принизена), за да обоснове и легитимира своето битие. Именно това Де Мартино нарича „присъствие в света“. Случи се така, че през ХХ век хората от Запада едновременно изгубиха основополагащата си религия и своите модерни утопии (рационализма, комунизма). „Погнусата“ на Сартр, философията на абсурда, литературното развитие на некомуникативността и скуката (примерите са легион през ХХ век) са тъкмо знак за загубата на „присъствие в света“, за загубата на смисъла, за падението и за порива към оценностяването: светът вече изглежда атомизиран, безформен, рухнал. И все пак трагичността на живота е все още тук! Полският театровед Ян Кот казваше: „Това е трагедия под празно небе“, другояче казано – при липсата на значения.

Тази „загуба на присъствие“ свързана ли е с упадъка на нашата културна империя?

Може би, доколкото в крайна сметка поражда ужасяваща горчивина – израз както на виновността заради прекрачените граници, така и на усещането за себедеградация.

Вие констатирате, че днес съществува едно много мощно течение, обвързващо края на света с климатичната гледна точка, тъй както християните от епохата на Августин са очаквали „парусията“ (Второто пришествие). Какво разчитате зад това катастрофично очакване?

Изгубеният смисъл на съществуването и невъзможността той да бъде заместен с нещо друго водят до отчаяние. Затова и трагичността на живота (която, повтарям, е винаги тук!) неминуемо подтиква към визии за края. Множествеността на катастрофите, очаквани след Втората световна война (бомбата, светът е твърде пренаселен, климатичното затопляне, светът върви твърде бързо и т.н.), ясно показва, че катастрофата е в главите ни. Което не означава, че не съществуват реални заплахи, които трябва да бъдат анализирани и неутрализирани; но това вече релативизира идеята за „края на света“. Дори в този момент, и то от години, упадъкът на западната културна империя (или загубата на нашето влияние по света) води до експлозии на апокалиптичен терор в двата края на Запада – и в Съединените щати, и в Русия. Изключително интересно е да се наблюдава употребата на категорията „катехон“ и при Путин, и при привържениците на Тръмп. Този, който сдържа (катехонът), пречи според св. Павел на Антихриста да се яви, затова Русия и САЩ се въоръжават, за да „възпрат“ апокалиптичния терор. Докато стара Европа се „въоръжава“ с пророци като Грета Тунберг, за да се справи с климатичния апокалипсис, измервайки с ужас озоновата обвивка или изчезването на видовете. Ще е необходимо доста време, за да анализираме тези различни страхове, които са знак за общото отчаяние. Християните от епохата на Августин също са очаквали апокалипсиса, но както показва неговото наименование, тогава е ставало дума за Откровение, за откриване към друг един свят. Лично аз не вярвам във всички тези плашещи пророчества.

Съвместяването на двата „града“ – този на човеците и онзи на Бога – кара Августин да заяви, че обича „красотата“ на земния „дом“. Доколко тези негови думи са подкана да обикнем красивото и доброто въпреки мизерията, настанила се навсякъде?

Не става дума само за подкана да обикнем красивото и доброто, а да обикнем човешкия свят такъв, какъвто е, въпреки неговите пропадания. Тук Августин категорично скъсва с манихейските си корени: човешкият свят е смесица от добро и зло и не бихме могли ясно да ги отделим или да ги разграничим тук долу. Това е един от ключовете към смирението на Августин пред големите нещастия на времето: той обича човешкия свят заедно с неговите недъзи и недостойнства. Ето защо Хана Арент, избрала да напише докторат върху Августин, толкова настоява върху идеята за любовта в света. Както едно дете обича баща си, който може да е алкохолик, или майка си, която може да е извършила каквото и да било; както днес ние можем да обичаме една отчаяна Франция или Европа – неспособни да се управляват или да се реформират – с дълбока и тревожна любов.

Превод от френски Тони Николов