Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Големият ирландски писател Колъм Тойбин определя писането ви като среща между Джоузеф Конрад и Кормак Маккарти. Към този класически списък бих добавила и Мелвил, разбира се. Какво ни казва това за мрака във вашите романи?

Тези три имена са били много важни за мен по различни начини. Те самите са много различни като автори, макар да имат и много общо, що се отнася до осъзнаването на мрака, на злото, на насилието в човешкия опит. Това е нещо, което тримата (макар далеч не само) изследват от собствен, специфичен ъгъл. „Сърцето на мрака“ например е велик роман за империализма, носещ осъзнаването, че колкото повече се приближаваш до сърцевината на нещата, толкова по-близо си до тази лудост, до тази жестокост. Именно това съм научил от тяхната работа.

Самият вие имате свой собствен, специфичен поглед върху човешката тъмнина, нали?

Надявам се, че да. Вярвам обаче, че е важно един автор да бъде повлиян от наистина велики писатели. Не е нужно или възможно да съм абсолютно оригинален, ако и да вярвам, че има значими отлики в това, което правим. Маккарти например е изумителен писател, но понякога ми идва в повече неговата безнадеждност. Мнозина мои читатели също намират романите ми за доста песимистични – и те са такива – но ми се иска в тях да съществува и някаква възможност за надежда, нещо, дори и мимолетно, което можете да разпознаете като онзи миг на надежда, в който мракът сякаш отстъпва. Поне за известно време. Така че това със сигурност е едно нещо, което ме отличава.

С някой като Мелвил имам по-сложна връзка, разбира се. Имам предвид тази между „Северните води“ и „Моби Дик“ – един роман, който познавам много добре. Ако пишеш книга за китове, то тя неизбежно ще носи някакво усещане за „Моби Дик“ и трябва да се справиш с това. Пишейки романа си, определено размишлявах върху тази връзка, върху това как Мелвил е работил с всички тези детайли около китоловния бизнес, превръщайки ги в метафора за вечните философски въпроси. Мисля си, че в „Северните води“ е почти обратното – че вместо да се оттласквам от мръсното и кървавото ежедневие на този бизнес, аз всъщност се опитвам да се придържам още по-плътно и дълбоко към злободневието му в някакъв смисъл.

Вярвам, че голямата литература би трябвало да ни причинява известна болка, да ни наранява. Но да, книгите ви, поне тези, излезли на български, все пак завършват с искрица светлина… Романите ви разглеждат универсални екзистенциални проблеми, но бидейки истории за насилие и власт, те биват определяни (включително и от вас самия, мисля) и като криминални, приключенски или трилър четива. Как не бихте искали да бъдат четени романите ви? Да се въздържаме ли да търсим излишни послания или поуки в тях? Например екологичен прочит на „Северните води“…

Това е интересен въпрос. Мисля, че в книгите ми ги има всички тези аспекти – приключението, съспенса. Понякога хората гледат с пренебрежение на сюжета, един вид комерсиалната проза има сюжет, а сериозната висока литература – не. Аз обаче не съм съгласен с това. Обичам добрите сюжетни развои. Има страхотни такива романи – „Сърцето на мрака“, който споменах, е с невероятен сюжет, така че не виждам противоречие между това да можеш да напишеш нещо с по-дълбок, философски смисъл и същевременно с развлекателен елемент.

Иначе не ми се иска хората да се опитват да търсят твърде прости и преки връзки между това, което се случва в романите ми и съответно в съвременния свят. Разбира се, има такива, но ще е твърде лесно тези връзки първосигнално да бъдат опростявани в търсене на идеи и послания, които не са съвсем там. Ясно е, че историческите романи винаги казват нещо и за настоящия момент, но то може да е много фино, а не очевидно.

Да се върнем към мрака. Предлагате на читателя класическата схема, в която имаме ясен протагонист и съответно антагонист, враг, противник. Съмнър и Дракс в „Северните води“; О'Конър и Дойл във „Въздържателят“. Въпреки че самите роли са много добре дефинирани, характерите са нюансирани до степен, в която изпитвах емпатия дори към уж еднозначен злодей като Дракс, към това възможно най-хтонично същество. Да поговорим малко за това, за дифузната неяснота на човешката природа, за нейната крайна убегливост…

Да, това е много интересно. Ако усещате тази емпатия, то е, защото – надявам се – повествованието успява да възприеме перспективата на този антигерой по един доста завършен начин. Бихме могли да кажем, че в начина, по който Дракс гледа на света, има смисъл. Това е ужасяващ светоглед, но той е логичен и нямаме причина да твърдим, че е абсолютно погрешен. Да смятаме, че доброто и злото в света нямат реално значение – уви, това е страховита, плашеща перспектива, но не и абсурдна, не и нещо, което можеш лесно да отхвърлиш. Дракс заявява възгледите си просто и ясно и това по някакъв начин е убедително – като в онази сцена, където със Съмнър са в конфронтация относно морала и съществуването на правилно или погрешно. На Съмнър реално му е трудно да оспори противника си – като че ли силата на онова, което казва Дракс, го надвива, така че той едва ли не трябва да тръгне, да се отдръпне. Тази ужасяваща убедителност е там…

Ние наистина в крайна сметка се питаме: не сме ли всички точно това? Но да обърнем внимание на факта, че често обичаме да сравняваме злите хора с животни или природни бедствия. По-специално в „Северните води“ ни давате един завладяващ поглед върху суровата природа. Природа, която е отвъд всякакви морални категории, отвъд доброто и злото, защото в „жестокостта“ си тя няма воля, няма намерения. И в този смисъл е невинна, чиста. Да поразсъждаваме малко върху връзката между човешкия и природния свят, която изобразявате...

Да, това със сигурност е базово за „Северните води“. Мисля, че природата там се проявява по два начина. Преди всичко чрез суровия арктически пейзаж, чрез усещането за пустотата и трудността за човешките същества да оцелеят в тази среда. Една от причините, поради които природата бе важна за мен, е защото предлага пространство, където човекът да се оголи до същността си, да бъдат премахнати всички външни, по-маловажни негови качества и да се види какво всъщност остава. В този смисъл природата е сила, която надделява над човешките същества, повлича ги надолу. Другата страна е „животинската“ – романът се интересува от връзката между човешките същества и животните и от това до каква степен самите хора са/стават като тях. Дракс е най-очевидният пример. Но имаме и мотива с мечките. Неговото значение някак изненадващо се засили в процеса на писането – не бях тръгнал с очакването мечите образи да се окажат толкова символични. Когато мисля за животинското, мисля за това как Дракс уж го носи в себе си, но как всъщност самите животни не са като него, не са убийци по този самоцелен начин...

Той притежава свободна воля…

Да.

В тази книга го има класическия конфликт: човекът (изправен) срещу природата. Но Дракс реално се опитва да я имитира, оправдавайки действията си с нейната морална неутралност. Също както и Дойл от „Въздържателят“ се носи по течението ѝ. Не знам дали това ги оправдава – това просто следване на инстинктите, в което сякаш не вземат решения, не правят избори…

Да, права сте, то е и при Дойл, който сякаш открива, че насилието е в сърцевината на реалността. Когато се включва във войната, в битките, той усеща, че това е истината, че войната е най-автентичното и чистото преживяване, което човек може да има. Така че Дойл е като Дракс в този смисъл – и двамата вярват в чистотата на това, което правят, макар за нас тя да е свързана с най-разрушителните и мерзки инстинкти. И двамата действат, следвайки тези инстинкти.

Виждам героите ви като бежанци от цивилизацията. Веднъж щом лустрото на цивилизованите обноски или религията падне, сме осъдени да бъдем сведени до онова, което се случва в класики като „Повелителят на мухите“, не ли? Какво научаваме за цивилизацията и за себе си, отивайки „на север“, образно казано, отвъд закона, отвъд реда?

Ако трябва да отговоря на този въпрос, фокусирайки се върху „Северните води“, следва да обърна внимание на героя ми Съмнър, който е сведен до най-базовото си физическо съществуване в един момент от историята. Тогава, когато е лишен от всичко, оголен е докрай. Едва след това той започва някак отново да изгражда себе си. Има една сцена след спасяването му, в която Съмнър разговаря със свещеника – за мен това е един от най-важните моменти в романа, за който всъщност рядко ме питат. Това е момент на опрощение, предлагащ един много важен вид надежда. Трудна, корава надежда. Надежда, която е преминала през какво ли не, изправила се е пред ужасяващите алтернативи на самата себе си. Тази надежда, взряла се във възможността за безсмислието и преминала от другата страна, е може би най-добрият вид надежда. Но всичко това се случва там само мимолетно, няма дълъг преход. И често читателите сякаш набързо го подминават…

Всъщност дали така всъщност не е по-добре… Но защо XIX век и в двата ви преведени на български романа? Какво ви привлича в тази епоха и как духът ѝ се проявява в героите ви? Времето на Индустриалната революция, на научния прогрес, на толкова много открития. Съмнението, както е при Съмнър, се превръща в култ, който той противопоставя на суеверията, предразсъдъците на спътниците си. Та защо XIX век?

От доста дълго време съм очарован от него. Имам много различни отговори на този въпрос. Мисля, че една от причините, поради които се интересувам от XIX век, е, че хем е различен от днешното време, хем съществуват толкова явни прилики и връзки. И някак си той ми позволява да изследвам тенденции и насоки в техните ранни проявления. По-личната причина е, че живея в Манчестър от доста време, а Манчестър наистина все още си е град от XIX век – именно тогава е станал това, което е. Все още, докато се разхождате, имате усещане за онова време, колкото и да се модернизира и променя мястото. В този смисъл някак ми се струва, че XIX век не е много отдавнашен, че е някак зад ъгъла и мога да се идентифицирам с неговия мироглед. А и както казвате, много, много актуални трендове около нас имат корени в този период.

Пишете за британския колониализъм в Индия, за западащия китоловен бизнес, за борбите на фенианците за ирландска независимост. Историческият контекст, макар и фон за вечната човешка участ, очевидно е много важен за вас и вие определено правите и социални коментари. Няма ли днешни злободневни, актуални, модерни теми, които да ви привличат, или всичко ви се струва преупотребено?

Всъщност през февруари предстои моя книга, която пак е исторически роман, за XVIII век. Но действието в най-новия ми ръкопис, който започнах сега, вероятно ще се развива през 70-те години на XX век. Това е доста по-близо до днешния ден. Мисля, че една от причините, поради които обичам да пиша исторически романи, е свободата, която това ми дава. Последното бе изненада за мен – когато започнах да работя по „Северните води“, просто нямах идея какво ще е усещането, беше напълно ново преживяване. Това, което осъзнах, е, че да, трябва да направиш проучванията си, но след като веднъж си прочел определен брой книги или си видял определен брой фотографии, за да придобиеш някакво усещане за епохата, то в крайна сметка знаеш за нея толкова, колкото и всеки друг на света. Има толкова много пропуски в историческите летописи, има толкова много незаписано, че като автор можете да се впуснете в това неизследвано и да си го представите. Ако сега пишех за 2025 г., щях да се чувствам много по-ограничен, принуден. Няма мистерия или пространства, които хората вече да не обитават. А в миналото мога да пристъпя и да създам свои собствени.

Писането ви е графично, понякога до степен на човек да му се повдигне, да отклони поглед. Това умишлен литературен способ ли е, или буквално е абсолютно наложително, когато описвате живота в онези времена? Видно е, че целта не е читателят да се шокира, защото всичко е органично и носи в себе си сурова красота…

Абсолютно! Не ми се иска насилието в романите ми да е само за „забавление“, за ефект. Надявам се да е там с някаква цел. Да, органично е. То е част от историята. И мисля, че е важно да има различни видове насилие. Във „Въздържателят“ например имаме политическо, терористично, но и на империята, на полицията, на закона; в „Северните води“ също е на империята, на китоловния бизнес, на самите мъже като Дракс. Всичко това са различни форми на насилие и те ни насърчават да мислим защо биват възприемани или „ценени“ по различен начин. Или дали пък всъщност не са по-сходни, отколкото може би хората смятат.

В тази връзка бихте ли казали, че пишете мъжки романи? Почти няма жени при вас. Женските образи не ви интересуват или пък се боите от тях? Способен ли сте да създадете силна главна героиня, основен женски персонаж?

Изглежда, че този бъдещ роман за 70-те може и да си има такава героиня (смее се). Но така де, не ми се иска да ме смятат за автор, който не умее да пише женски образи. Би ме притеснило да усещам, че съм заключен в едно-единствено преживяване на света, в една гледна точка. Естествено, в „Северните води“ изцяло мъжката среда е разбираема по исторически причини. Във „Въздържателят“ има една, макар и второстепенна героиня. А в романа, който ще излезе сега през февруари, като че ли се приближавам още повече към това женско присъствие. Не е било съзнателно усилие, просто историята го наложи. Но иначе, да, така е, хората често обръщат внимание на въпросния факт.

Двамата ви главни герои в двете книги имат своите класически зависимости – опиума, алкохола, както и демоните от миналото, с които се борят. Какви са зависимостите ни днес?

Предполагам, че очевидният пример е животът онлайн…

Да, твърде очевидно е. Надявах се да намерите по-зловещ отговор…

(Мисли дълго) А вие самата какво бихте отговорили?

Мислех си за това как все повече губим способността да описваме емоциите си. Все повече се разчита на мемета, на икони, на готови изображения. Когато искате да изразите емоция, просто изпращате съответното стилизирано предзададено „състояние“. И вече все по-трудно и по-рядко се налага да опишете само и единствено с думи какво чувствате. Говорех за това с детето си, което е от алфа-поколението…

Точно така! Но да, предполагам, че малко или повече то така или иначе е свързано с технологиите, които доминират в преживяванията ни.

Е, предполагам, че няма как да бъдем оригинални тук. Но ще ви задам още един въпрос относно днес. В книгите си, особено в предишната, разглеждате идеята за границата, за граничното (frontier). Кое е то днес, което е „дивото зове“, в което аха да прекрачим? И тук очевидното е изкуственият интелект, но...

Всъщност чудя се дали един от проблемите, които имаме днес, не е този, че няма граница в някакъв смисъл, че вече ни липсва това усещане за граничното, непознатото. Че то някак е спряло да съществува. Че всеки на света може да влезе онлайн и да узнае всичко, което всеки друг (може да) знае. Чувството за приключение, достъпно за някого през XIX век, просто сякаш не е налично вече. Няма как например да отидеш в друга страна с усещането за пълна непознатост, за новост. Мисля, че идеята за frontier е изчезнала.

Означава ли това, че губим способността си да се изненадваме?

Да, вероятно. А ако губим способността си да се изненадваме, не губим ли и способността си да бъдем променяни? От нещо ново, друго, невиждано, неслучвало се, което съответно да те накара да преосмислиш собствените си преживявания.

Човек за човека е вълк. Какво е злото?

Този цитат очевидно свързва злото с някакъв вид апетит. Това е голям въпрос. В „Северните води“ има един разговор между Съмнър и Ото, в който Ото казва, че злото е отсъствието на добро, което, от своя страна, предполага, че доброто е първо и ако го премахнеш, на негово място се намества злото. Тогава обаче Съмнър с право пита: ами ако доброто е просто отсъствие на зло; ако злото е в основата, в началото, а доброто е само нещо, добавено отгоре?

Връщаме се към началото, когато казахме, че в романите ви има някаква светлина накрая. Винаги ли все пак доброто побеждава, както в приказките?

Не, не мисля. Не мисля, че можеш да гледаш света с отворен, ясен поглед и да твърдиш, че доброто винаги побеждава. Определено не. Смятам, че има баланс между тези две неща. Не мисля, че някое от тях има първенство.

Тоест вярвате в равновесието?

Вярвам, че и двете неща ги има и присъстват. Нещото, което се опитвам да избягвам в романите си, е това, което наричам сантименталност. Сантименталността също може да бъде двупосочна. Очевидното при нея е да бъдеш оптимист, без да осъзнаваш тъмнината. Но можем и да обърнем това уравнение: да бъдеш много песимистичен, без да съзнаваш, че има и положителни моменти и преживявания. Като писател трябва да приемаш и двете възможности.

Бихте ли казали, че имате почерк? Като при серийните убийци.

(Смее се) Знам, че не искам да се повтарям твърде много…

Повторяемост и почерк са различни неща...

Да, така е. Едно от нещата, които осъзнаваш с напредването на кариерата си на писател, е, че все същите въпроси възникват отново и отново. За мен това са въпросите за вярата – какво можеш и в какво трябва да вярваш; в какво влагаш упованието си в моменти на изключителна опасност; на какво можеш да се надяваш. Така че това са въпросите, към които продължавам да се връщам по един или друг начин. Независимо от времето и мястото.

Британският писател Иън Макгуайър (1964) – автор на излезлите на български романи „Северните води“ и „Въздържателят“ (изд. „Кръг“) – бе гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2025 г. Той е публицист и преподавател по творческо писане, а четирите му романа до момента бързо затвърждават неговото място сред най-забележителните съвременни белетристи. След международния успех на „Северните води“ (2016), номиниран за наградата „Букър“ и претворен в минисериал с участието на Колин Фаръл и Джак О’Конъл през 2020 г., „Въздържателят“ също получава високи оценки от критиката и читателите.