Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

С френската писателка Камий Лоранс разговаря Тони Николов

Най-новият роман на Камий Лоранс „Твоето обещание“ (изд. „Колибри“, превод Албена Шарбанова, 2025) е разказ за връзката между писателката Клер Лансел и Жил Фабиан, специалист по театъра на марионетките, връзка, която бързо придобива токсичен характер

Вярно ли е, че пишете една книга от края? Или това е само ход на вашата разказвачка Клер Лансел, която също пише роман, за да може да застане лице в лице с истината?

Много обичам тази форма на разследване – полицейския роман, тя ми предоставя възможност да изградя важни повествователни структури. Ето защо в търсене на истината наистина мога да започна от края: в романа, както и в живота, точно така се разгръща историята.

Казвате, че в книгата ви има криминална интрига, а е известно, че писателят е своеобразен детектив. Вярно ли е, че псевдонимът ви Лоранс е взет назаем от наименованието на някаква детективска агенция?

Когато започнах да пиша, исках да скрия собствената си фамилия, нуждаех се от свободата на анонимността. Публикувах първата си книга като Камий Лоранс и тогава, разхождайки се по уличките на едно градче в Южна Франция, попаднах на табелка „Детективска агенция Камий Лоранс“. Бях очарована от това съвпадение.

Животът крие изненади. И сега към последния ви роман – има ли в него игра на авторката с нейната двойничка? Колко ясна е Клер, ако позволите тази френска игра на думи?

Наистина на френски език Клер означава „яснота“. Избрах това име на моята героиня донякъде с ирония, защото тя съвсем не е „ясна“, доста е объркана…

Ако продължим същата езикова игра, то мъжкият персонаж Жил би трябвало да е на границата между той (il) и „аз“ (je)? Има ли я и тази игра?

Има я и държа на нея. Жил е едновременно „той“ и „аз“.

Искам специално да ви върна и към заглавието на романа – какво точно е „обещанието“ в тази история? Или е реплика към Ромен Гари и романа му „Обещанието на зората“, има такава препратка?

Много обичам този роман на Ромен Гари и фразата, която цитирах от него е следната: „С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва“. Обещанието е онова, което очакваме да се случи, но което рядко се сбъдва. Това е истината.

„Твоето обещание“ е роман в романа, който тревожи, защото истината е приключение, казвате вие. И всички се боят от истината. Защо е така?

Често си затваряме очите за истината – с надеждата горчивата чаша да ни отмине и да не съсипем напълно живота си. Нещата не вървят и се преминават допустимите граници. Вярно е, че любовта е сляпа, затова е потребна и доста смелост, а и време, за да можеш да отвориш очи и да си кажеш, че тази връзка става опасна, което само по себе си е депресиращо.

Разказвачката ви Клер се оказва манипулирана от любимия си. Доколко е показателно това за връзките в нашите общества? За отношенията на доминация и инструментализация?

Получих много писма в електронната си поща от жени, убедени, че разказвам тяхната история. Питаха ме как и откъде съм я научила… Беше доста смущаващо, но и показателно, че литературата притежава такава сила на идентификацията. Защото темата за психологическото насилие е не по-малко важна от темата за физическото насилие и убийствата на жени, за което се говори все повече по света, включително във Франция. Реших да се спра на психологическото насилие, защото то оставя дълбоки следи и може да е разрушително за една жена.

На една среща в Дома на поезията в Париж казвате, че други френски писателки са ви признали, че са ставали жертви при подобни обстоятелства. Че това може да е „тяхната история“?

Аз винаги изхождам от преживяното – било от мен лично, било от близки хора, приятели или истории от медиите. Използвах много такива „интервюта“ в „Твоето обещание“. Важното за мен беше детайлите да са истински. Не че не ми достига въображение – конструкцията на романа е чисто въображаема – но аз не си „измислям“.

Вашият герой Жил е патологичен нарцисист. Написали сте цяла отделна дистопия в романа, посветена на емпатията и нарцисизма – „болестта на Нарк“. Мнима или реална е тази болест?

Дълго проучвах проблемите на нарцисизма, на болезнената трансформация на „егото“ и пълната липса на емпатия, докато работех над моята книга. Някои от тези наблюдения се отнасяха и върху политиката – не само във Франция, но и отвъд Атлантика, по целия свят. Тогава реших да напиша тази дистопия, която да вмъкна в романа. Действието в нея се разиграва през 2030 г. – не в далечното бъдеще. Текстът бе замислен като чисто въображаем, но сегашната политическа ситуация го прави особено актуален. Днес липсата на интерес към другия главоломно се засилва, тъй като другият е „различие в себе си“. И това е проблем не само в една любовна история, но и в упражняването на властта в световен мащаб.

Направи ми впечатление, че дори френският президент Макрон е маркиран с едно изречение в романа ви като „нарцисист“.

Да, защото завърших романа си през юни 2024 г., когато Еманюел Макрон предсрочно разпусна Националното събрание – акт, който имаше сериозни политически последици за Франция. Решение, което той взе еднолично, без да се консултира с никого и без да отчита нагласите на хората. Мисля, че в това се криеше сериозна доза нарцисизъм – много е писано за това от френски социолози и психоаналитици.

Тези, които прочетат романа, ще усетят, че неговото послание е вик за емпатия – отвъд историята на Клер и Жил. Защо ни липсва емпатия, какво не ни достига днес?

Много неща ни липсват. Не знам дали е само заради социалните мрежи с техните виртуални срещи. Докато работех над книгата си, научих, че в някои скандинавски държави вече са въвели уроци по емпатия в училище, започвайки още от детските градини – разговори за това как да се държим с другия, съзнаваме ли, че може да го заболи от нашето поведение, че има неща, които дълбоко раняват… Аз съм от друго поколение, но съзнавам колко много неща вече липсват в семейството, и ето че образованието се опитва да ги компенсира.

Тоест емпатията не е нещо естествено, необходимо е да се учим на съчувствие?

Желанието да не вредиш на другия се придобива постепенно, то не възниква от само себе си. Нещо, което напълно опровергава тезите на Жан-Жак Русо, че човекът е добър по рождение, а животът го разваля. Добротата и съчувствието са крехки, трябва да се култивират и поддържат още от най-ранни години, в семейството.

„Щастието не прави добра литература“, казва вашата разказвачка Клер. Друг френски писател – Жулиен Грийн – твърдеше, че грехът е материята на романа. Съгласна ли сте с това?

Да, да… Дълго съм размишлявала има ли и въобще възможен ли е роман, изграден единствено върху щастието. Как да разкажеш история, в която всичко е само добро и хармонично? Романът по дефиниция съдържа конфликт, нещо, което ни подтиква да си задаваме въпроси относно случващото се. Щастливите хора просто нямат история.

В романа ви открих едно изречение, че любовта и времето са в непрекъсната надпревара. Кога те се засичат?

Във времетраенето на любовта. Много съм размишлявала колко може да трае една любов и ще издържи ли въобще във времето. Битката с времето е невъзможна.

Обичаме ли по различен начин? По един начин на 50 или 60, по друг на 30 или 20 години? Вашите герои в романа са в първата възрастова категория.

Когато пишех „Твоето обещание“, си мислех, че книгата ми ще е интересна за жените от моето или следващото поколение. И бях истински смаяна да видя, че на представянията на романа идват съвсем млади жени – тридесет и дори двадесетгодишни, станали обекти на психическо насилие от страна на своите партньори. Любовта не е въпрос на възраст и проблемите са едни и същи. Моята героиня Клер е на петдесет години, има достатъчно жизнен опит, но ето че попада в капана. Може да е наивна, но това се случва. Влюбиш ли се, си изложен на опасности, щом срещнеш „токсичен партньор“, и това не е въпрос на възраст. В любовта винаги има опасности – например другият да иска ти да правиш само това, което той пожелае. В токсичната връзка желанието да се причини зло е напълно умишлено. Затова цитирам в романа известен психиатър, който обобщава тази токсична нагласа така: прелъстяване; редуциране; разрушаване. Целта в случая не е ти да бъдеш щастлив, а да причиниш страдание на другия.

Може ли тогава да се чете романът ви като психологически трилър?

Да, аз съм почитателка на криминалния жанр както в литературата, така и в киното. Романът е „разследване на чувствата“ от гледна точка на психологията. И моят герой Жил е специалист в театъра на ледените марионетки, които се стапят на сцената – което дава допълнителна представа за неговите нагласи. Била съм на подобни спектакли с ледени фигури, те са наистина изключителни, но в случая реших да ги проектирам върху личността на моя персонаж.

В кореспонденцията на Пруст се среща дефиниция на любовта като „взаимно мъчение“. Бихте ли приели едно такова определение?

Пруст е голям експерт в любовта, както е и голям майстор в литературата. Да, жалко е, че няма щастлива любов, поне в дългосрочен план. Онова, което съм взела назаем от Пруст, е идеята за „вътрешна книга“ – онова, което се случва вътре в душите на героите и което ние като писатели трябва да „екстериоризираме“, да извадим наяве. А може би тъкмо „вътрешната книга“ е една „щастлива книга“, кой знае? Но в душите на Прустовите персонажи има и толкова много мъка… В този смисъл любовта наистина е „взаимно мъчение“.

Ако продължим паралелите – не е ли романът ви опит да напишете нова версия на „Мадам Бовари“? Но с ролева смяна на персонажите?

„Мадам Бовари“ винаги е била важна референция за мен независимо от „маскулинизацията“ в творбата. Ема Бовари се самоубива от отчаяние, тя няма място в света на мъжете, докато моята героиня Клер е свободна и независима жена, осъществила се интелектуално и социално. Тя не се нуждае от мъж, за да може да съществува, а търси любов. И Клер не се самоубива, а влиза в сблъсък с Жил, който довежда до смъртта му. Защото не може да понесе връзката с този нарцистичен перверзник, който на свой ред някога е пострадал от жена и се е превърнал в чудовище.

Има един въпрос, който често ви задават в интервютата – как мъжете четат „Твоето обещание“? Това роман срещу мъжете ли е, или е скръбна история за една невъзможна любов?

Никога не съм твърдяла, че Жил олицетворява всички мъже, това е невъзможно! Той е само един от персонажите в книгата, както и Клер не представлява всички жени. Вече казах, че той някога също е бил жертва на една жена. И връзката Клер-Жил не изразява цялата комплексност на женското и мъжкото. Токсична връзка има не само в любовта – има я в политиката, има я и на работното място. Има я и в семейството – тя е възможна и в отношенията с майката или с бащата, ако там имаме нарцистични личности, които на всяка цена искат да доминират в отношенията си с децата.

Тази книга явно не е „случайна“. Каква е връзката ѝ с предишните ви романи?

Във всичките си творби аз изследвам същността на любовта в нейните аспекти. Особено се интересувам от детството: ако не си бил обичан като дете, съществува голям риск да съсипеш живота си. Задавам си въпроси относно „първата връзка със света“, веднага след раждането, която е тъкмо любовта.

В едно ваше интервю открих, че много държите на една „триада“, формулирана от нашата сънародничка Юлия Кръстева: да бъдеш в любовта; да бъдеш в литературата; да бъдеш в психоанализа. Колко важно е това за вас?

Тази формула на Юлия Кръстева е изключително важна. Това са сякаш трите основания на съществуването. Със споделянето им човек се надява на щастие: да бъде обичан, да е съпричастен на изкуството (на литературата в частност – било като читател, било като автор) и да е наясно със себе си. Това дава съпричастност, а според Кръстева, когато си съпричастен, ти си наистина жив.

Няма ли твърде много скрити, а и явни цитати в романа? От Бенямин и Адорно, от Бодлер и сюрреалистите, от филми на Хичкок и Трюфо… Има критици, които не могат да повярват, че обвинена в убийство, героинята ви Клер може да пита съдийката чела ли е философа Жил Дельоз.

(Смее се.) Има съдии, чели Дельоз… Понякога сред тях се срещат и образовани хора. Като игра в отговор съдийката цитира психоаналитика Лакан: „Щом разбирам нещо, сигурна съм, че греша“… Цитирам автори, когато ми се струва, че не мога да изразя по-добре нещо, вече изречено от самите тях.

Пледирате в свои статии за друг начин на писане. Не за автофикция (autofiction), а за фикция за другите (autruifiction). Какво означава това?

Няма такава дума във френския език, аз си я измислих. Дълги години си повтарях, че пиша „автофикции“, насочени към мен самата, и накрая реших да започна да пиша в друг жанр – фикции, насочени към другите. Не знам успяла ли съм да го наложа. Във всеки случай другият също е фикция – никога не го чуваме, хората предпочитат да слушат само себе си. Никога не познаваме истински другия човек. Ето защо пиша и си измислям персонажи – защото носят в себе си друг опит и друго съществуване. Въображението надмогва границите ни и така става възможна любовта.

И още един цитат от романа: „Те бяха щастливи, както всички ние искаме да бъдем“ (Балзак). Не е ли това несбъднатото мото на творбата ви?

Тази мисъл на Балзак е друга идеална дефиниция на любовта – всички ние искаме да сме щастливи, но уви, не можем да бъдем такива. Всеки мечтае за идеалната любов, която всъщност прераства в илюзия.

Всичките ви книги ли са посветени на любовта?

Да, но става въпрос за любовта във всичките ѝ фасети. Не само за щастливата любов, но и за омразата, за ревността и отхвърлянето, за измамата и илюзиите. Мисля, че зад това е опитът да опознаем човешката душа, да познаем човешките чувства.

Търсите ли читатели на книгите си? Или може би, както вашата героиня, предпочитате някой да чете в очите ви? Мога ли така да отгатна темата на следващия ви роман?

Не, още не съм започнала следващия си роман. Но писането е живот, то е и саможертва. Така минават дни и години – в самота – и идва момент, в който дори не държите някой да чете книгите ви, а искате да прочете нещо в очите ви.

След този роман вярвате ли на обещания?

Не, ни най-малко… Но разбирам защо хората се нуждаят от упование.

Камий Лоранс, чието истинско име е Лоранс Рюел (род. 1957 г.), е защитила докторат по литературно писане, работила е като преподавател в университетите в Руан и в Париж. Участвала е в журито на наградата Фемина. Тя е членка на Академията „Гонкур“, носителка на Ордена на изкуствата и литературата, авторка е на 11 романа, удостоени с девет награди и преведени на над трийсет езика. „Твоето обещание“ (изд. „Колибри“, 2025, превод Албена Шарбанова) е първата ѝ книга, преведена на български език, която получава и Голямата награда на радио-телевизионната група RTL. Камий Лоранс гостува на Международния софийски литературен фестивал през декември 2025 г.