Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Най-важното за артиста днес е да има поглед към цялата артистична сцена, не само към своя инструмент. Всички ние сме свързани – вдъхновяваме се, отразяваме света около нас и растем чрез него.“ С перкусионистката разговаря Светлана Димитрова

Последните новини около вас са много радостни. Разкажете ни за новата позиция, която заемате от 2026 г. – артистичен директор на престижна музикална институция във Франция – Percussions de Strasbourg.

Този ансамбъл съществува без прекъсване от 1962 г. Началото е поставено през 1959 г., когато композиторът Пиер Булез пристига в Страсбург, за да дирижира Le Visage Nuptial. За изпълнението се обединяват перкусионистите на Общинския оркестър и на ORTF. Шестимата музиканти, водени от обща амбиция, създават ансамбъл от ударни инструменти, който Булез нарича „Инструментална перкусионна група“, а по-късно става известен като „Перкусионистите на Страсбург“.

Оттогава мисията им е свързана със създаването на нови произведения, пряката работа със съвременни композитори и актуалния начин на представяне на музиката на нашето време. Без тях пейзажът на съвременната камерна музика от втората половина на ХХ и началото на XXI век не би бил същият. Днес ансамбълът се състои от 16 млади перкусионисти на възраст между 20 и 30 години, които изнасят около 70 концерта годишно по цял свят. През есента на 2025 г. те имаха турне в САЩ и Канада, а преди това и в Азия.

Вие свирихте ли с тях?

Все още не, но това е част от бъдещата ми работа след септември 2026 г. Образът на ансамбъла е изиграл важна роля в живота ми, макар да съм израснала и учила в България, в класа по ударни инструменти на баща ми Симеон Серафимов – ученик на проф. Добри Палиев, основоположника на българската перкусионна школа.

Проф. Палиев е бил близък приятел с Жан Батин – един от създателите на ансамбъла. През 70-те години, по време на турне с „Перкусионистите на Страсбург“, Батин кани проф. Палиев да преподава в Консерваторията и да свири в Операта на Страсбург. Така, силно вдъхновен, проф. Палиев създава в София ансамбъл „Полиритмия“. С този звук и с тези концерти съм израснала. По естествен начин „Перкусионистите на Страсбург“ станаха част от моето музикално формиране.

И плевенският ансамбъл „Акцент“ е създаден по техен образ?

Да, до известна степен, но на ученическо ниво. „Акцент“ беше част от обучението по камерна музика в НУИ „Панайот Пипков“ – Плевен. В златните години на ансамбъла сме реализирали редица турнета в България, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Румъния… Благодарение на участието ни в „Акцент“ се научихме да бъдем почти постоянно на сцена, да изнасяме самостоятелни концерти, но също така и на дисциплина, широк репертоар и поглед към бъдещия ни професионален път.

Прочетох някои акценти от вашата концепция като артистичен директор на „Перкусионистите на Страсбург“. Имате прекрасни идеи. Да ги представите накратко.

От години ансамбълът представя съвременната музика по по-разчупен и достъпен начин – често като музикален спектакъл или в диалог с други изкуства. Това е посока, която следвам още от началото на соловата си кариера във Франция. Смесването на изкуствата и стиловете се превърна в моя артистична запазена марка и бих искала да я развивам и тук.

Друга основна линия за мен е работата с композиторки. В репертоар от над 400 произведения присъстват едва 11 жени композитори. Желанието ми е да се обърне по-сериозно внимание на това присъствие, без тенденциозност, но с ясна идея за баланс. Същото важи и за сценичното присъствие – равен брой жени и мъже. Това е тема, която във Франция дълго време беше проблемна, но днес започва да се балансира.

Прочетох, че имате желание да създадете Международна перкусионна академия в рамките на състава.

Да, това е една от основните ми цели. Ансамбълът има над 60-годишна история и моята мечта е да създам мост между традицията и младото поколение. В Академията бих искала да работят заедно интерпретатори и композитори – линия, заложена в самото ДНК на ансамбъла.

В по-дългосрочен план бих включила и други изкуства, като например визуалното. Целият процес – от идеята и нотите до сценичната реализация – да се случва на място, в рамките на интензивна артистична резиденция. Академията ще бъде насочена към студенти и млади професионалисти, които в рамките на две седмици ще работят активно с ментори от ансамбъла и ще участват във всички етапи на създаването на продукция, завършваща с премиера и последващо турне.

Друга важна цел на Академията е чрез нея Ансамбълът да остане жив и разпознаваем за младата публика. Осъзнавам, че въпреки дългия си път и изключителен принос „Перкусионистите на Страсбург“ често се възприемат като емблема от края на ХХ век, а не винаги са познати на днешното поколение. Моето желание е да разчупя тази представа и Ансамбълът отново да бъде възприеман като млад, атрактивен, актуален и модерен – такъв, какъвто е бил от създаването си; да бъде представян като формация на XXI век, която умее да се обновява и да предлага нови, интересни идеи през призмата на съвременната музика и днешните артистични тенденции.

Самата вие и до този момент работите с нови композитори. Вие ли поръчвате творбите, избирате композиторите, на които ги възлагате, или те ви ги посвещават, търсят ви, защото ви познават или са ви слушали на концерт?

В моя случай съществуват и двата варианта. В последните години по-често се случва самите композитори да ме търсят – хора, които са ме слушали на концерт и са харесали начина ми на мислене и поднасяне на музиката. Това ги вдъхновява. След това изчакваме подходящия момент, в който мога да предложа тази програма – на фестивал или на институция, която ме кани като солист – и проектът да се реализира.

В други случаи композиторът работи директно с оркестри, както беше с Концерта за маримба и оркестър на Гийом Конесон. Още преди премиерата четири френски оркестъра подписаха договор за създаването му с ангажимент да го изпълнят. Така имах шестнайсет концерта, а българската премиера беше със Симфоничния оркестър на БНР за откриването на музикалния им сезон с маестро Константин Илиевски (1 октомври 2025 г., б.р.).

Съвсем наскоро имах и огромното удоволствие да свиря с Христо Йоцов. Той написа специално за нас произведение за маримба, барабани и симфоничен оркестър. Плевенската филхармония прегърна проекта и всички концерти досега в България бяха с този състав. Христо е изключителен музикант и артист – човек, който не се поставя в рамки, и това се усеща силно на сцената. Много бих искала тази творба да бъде представена и в чужбина. Концертът е напълно оригинален и доколкото знам, няма друг подобен пример. Това обаче изисква смел артистичен директор – готов да излезе извън познатото, което, за съжаление, институциите и публиката често предпочитат.

Тук естествено стигаме до партньорствата. Добре известни са вашите сътрудничества с оперната певица Ина Кънчева и френския пианист Тома Енко, както и по-новите – например с френската електронна продуцентка Клое Тевънин. Ще продължат ли тези проекти?

Разбира се. Срещите с други артисти са изключително важни за мен – това е искрата, която запалва вдъхновението. Любопитството към вътрешния свят на другия и към начина, по който той изразява себе си чрез изкуството, е двигателят на проектите ми.

Почти никога не започвам проект с човек, когото вече познавам. С Тома Енко например изобщо не се познавахме, а вече имахме насрочен концерт. Опознахме се чрез музиката и вече повече от седемнадесет години създаваме проекти заедно. С Клое историята беше сходна. Участвахме в музикална телевизионна серия във Франция, която срещаше електронен артист с изпълнител на акустични инструменти. Работихме върху музиката на Стив Райх и след този концерт решихме да създадем собствен проект и авторска музика. По подобен начин се срещнах и с Ина Кънчева през 2020 г. Работихме върху теми, свързани с мистичното и с образа на жената, и създадохме проект, вдъхновен от самодивите, който продължава да се развива и да се представя и в чужбина (спектакъла „СамоДиви“, виж сп. „Култура“ 2020/10, б.р.).

Тук е мястото да спомена и едно изключително важно събитие – през 2026 г. Парижката филхармония ме покани за три концерта с пълен артистичен картбланш. Това е мечта, която нося от години. На 29 май ще представя нов проект с Клое и Народен хор „Ваня Монева“ – концерт, който ще съчетава електронна, българска народна и съвременна музика.

На 30 май заедно с Тома Енко ще представим изцяло нов проект, а в програмата ще включа и нов квинтет за струнен квартет и маримба или вибрафон, записан с квартет Ardeo. Албумът излиза в края на март, а премиерата ще бъде именно в Парижката филхармония. Проектът включва транскрипции на Вивалди, Жан Крас, Дебюси и Сати, както и произведения на Джордж Гершуин в специални аранжименти на Христо Йоцов – Fascinating Rhythm, The Man I Love и Chinese Blues. Особено ме вдъхнови музиката на Жан Крас[1] – композитор и моряк, който винаги е носел със себе си балафон, далечен предшественик на маримбата, и в чиято музика има африкански влияния, дълбоко скрити зад импресионистичния му стил.

Василена, имате невероятни идеи… Дали мога да ви върна много назад, за да ми разкажете за учителите си?

Започнах в Плевен, в класа на баща ми Симеон Серафимов. След това заминах за Франция и продължих обучението си при Силвио Гуалда[2], с когото и днес имаме много силна връзка. Той изигра ключова роля за отварянето ми към съвременната музика и към идеята за ударните инструменти като солистичен глас. Съвсем скоро, на 2 декември 2025 г., отбелязахме 150 години от създаването на Версайската консерватория, където продължих образованието си след Плевен. По този повод бях поканена като специален гост от директора на Консерваторията и от самия Силвио, който настоя да присъствам, да споделя спомени от годините ни там и да изсвиря нещо за публиката.

Именно Силвио Гуалда ми отвори вратата към съвременната музика. Самият той е ключова фигура за репертоара за ударни инструменти – вдъхновител на голяма част от произведенията, написани за този инструментариум в края на ХХ век. В онези години почти никой не си е представял, че ударните инструменти могат да бъдат солистични. През 1973 г., като тимпанист на Парижката опера, Силвио успява да извоюва правото да изнесе солов рецитал за ударни инструменти. В него представя произведения на Янис Ксенакис и Мариус Констант. Това събитие предизвиква истински фурор в Париж – публиката е поразена и говори за жив спектакъл, какъвто дотогава не е чувала.

В България обучението ми беше изградено върху здравата основа на класа по ударни инструменти на баща ми – транскрипции, българска музика и фолклор, както и аранжименти на майка ми Августина Серафимова, които често свирихме с ансамбъл „Акцент“. Едва във Франция започнах по-дълбоко да навлизам в езика на съвременната музика. По-късно, вече като студентка в Париж, заминах и за Ню Йорк. Ако Франция е културата на светлината, на нюансите, на елегантността и на богатството на тембрите, то Ню Йорк ми отвори света на ритъма, груува и на по-екстравагантните, авангардни проекти. Там живях шест месеца и това преживяване силно обогати музикалното ми мислене.

Вие вече преподавате. Какво казвате на вашите ученици?

Съвсем наскоро посетих изложба на Джон Балдесари и прочетох неговите думи: „Не се тревожете за техниката. Правете каквото и да е дълго време, и техниката сама ще дойде. Тревожете се какво искате да кажете“. Това напълно съвпада с начина, по който преподавам.

За мен техниката не е цел, а средство да предадеш идеята, емоцията и личния си поглед върху музиката. В уроците насърчавам импровизацията и експеримента. Търся срещата с музиката като жив процес, а не като набор от упражнения. Когато се съсредоточат върху това, което искат да кажат, техниката се развива естествено – като инструмент за свободното им артистично изразяване.

Аз не съм от типа музиканти, които прекарват пет часа върху гами и арпежи – би ми било изключително скучно. Когато работим с ученици, естествено, има упражнения за техника, но аз ги изваждам от музикалното произведение и ги интегрирам чрез импровизация, деконтекстуализирам.

Целта ми е да дам на учениците си ключ – знание, което да отключи ръцете и въображението им. Искам те да могат да пречупят техниката през собствения си опит, през своята визия и да реализират собствените си идеи. Някои от студентите искат да преподават, други – да свирят в оркестър, трети – да бъдат солисти или да се занимават с камерна музика. Те са различни, пъстри и моята задача е да ги науча да бъдат любознателни и да обичат всички изкуства.

Най-важното за артиста днес е да има поглед към цялата артистична сцена, не само към своя инструмент. Всички ние сме свързани – вдъхновяваме се, отразяваме света около нас и растем чрез него. За мен артист е този, който разбира тази взаимовръзка и успява да съчетае личния си талант с широката перспектива на световната сцена.

Василена Серафимова е родена в Плевен. През 2004 г. завършва Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ в класа на Симеон Серафимов. Продължава образованието си в Националната регионална консерватория във Версай, в класа на Силвио Гуалда, и Висшата национална консерватория за музика и танц в Париж, в класа на Мишел Серути. Специализира в Джулиард Скул в Ню Йорк. Носителка е на Голямата награда от международния конкурс „Музиката и земята“ като солист, както и Първа награда като член на перкусионен ансамбъл „Акцент“ (2003); Втора награда на 56-ия международен музикален конкурс на ARD в Мюнхен (2007); Първа награда на V световен конкурс за маримба в Щутгарт (2008 г.); Голямата награда и Наградата за най-добро изпълнение на съвременно произведение на Есенния музикален фестивал за млади интерпретатори FMAJI във Франция (2010) и др. През 2016 г. заедно с пианиста Тома Енко е първият изпълнител на маримба, участник в церемонията по връчване на френските награди Victoires de la Musique Classique. Двамата записват първия си компактдиск Funambules за „Дойче Грамофон“, а година по-късно са удостоени с Втора награда от Международния камерен конкурс в Осака, Япония. През март 2021 г. записват албума Bach Mirror за SONY Classics. Друг неин проект e дуото с композиторката на електронна музика Клое. Двете са поканени във Френския павилион на Венецианското биенале през 2017 г., а през ноември 2019 г. записват три видеоклипа на летище „Орли“ в Париж за France TV/Culture Box. Василена преподава маримба в Консерваторията „Морис Равел“ в Париж и ударни инструменти във Висшата консерватория в Лозана, Швейцария.