Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Светът не е само красив. Той е пълен с проблеми, с недоволства и разочарования. Преди, докато израствахме, осъзнавахме, че светът е такъв… Мисля, че днес възпитанието е прекалено захаросано.“ Радослав Чичев разговаря със Селва Алмада, която представи романа си „Не е река“ на Софийския международен литературен фестивал в края на миналата година

Тя е сред най-силните гласове на съвременната аржентинска и латиноамериканска литература, авторка е на сборници с разкази и на книга с публицистика. Романът „Не е река“, последната част от тъй наречената ѝ „мъжка трилогия“, е финалист за наградите Марио Варгас Льоса (2021) и Международен Букър (2024). На български той е издаден от „Аквариус“ в превод на Калоян Игнатовски (виж сп. „Култура“ 2024/10).

На българския читател сте позната чрез една-единствена преведена ваша книга – „Не е река“. Освен с художествена литература вие се занимавате и с публицистика и журналистика. Именно съчетаването на поетичното и социалното, както и възможността читателят да преживява чувствително онова, за което пишете, ми се струва характерно за вашето творчество. Защо това е важно за вас?

Аз пиша така, както обичам да чета. Като читател винаги съм се интересувала от книги, в които има такова съчетание – да ми разказват история, която ме привлича, но и тя да е разказана на език, способен да събуди интереса ми. Да ми говори едновременно за любопитни и за привидно прости неща. Именно към това се стремя в романите си. Интересува ме не само какво разказвам и как го разказвам, но и героите, които преминават през тези истории – те да имат широко ветрило от възможности, да не бъдат нито прекалено добри, нито прекалено лоши, а противоречиви. Така читателите могат да ги почувстват близки до себе си. Героите ми са изградени от вътрешните си противоречия, съмнения и слабости, но и от своите добродетели.

В тази книга това проличава напълно. Подходът е суров и оголен – падат завесите и клишетата за определени стереотипи. И въпреки силното присъствие на природата романът ясно носи и социален контекст. Той задава и следния въпрос: хората винаги ли са живели така и могат ли да живеят по-добре?

Действието в романа се развива през 90-те години на ХХ век – изключително сложен период за страната ни, белязан от навлизането на дивия неолиберализъм. Голяма част от обществото изпадна в трудности, на ръба на бедността и без перспектива за бъдеще. Моите герои отразяват именно тези хора, останали без възможности за промяна. В романа има две групи – онези, които идват отвън, и онези, които са родени и израснали на острова. В този контраст се разкрива начинът, по който всяка група се свързва помежду си и с природата. Островитяните живеят в по-хармонични отношения с реката и с всичко живо – между хора, животни и растения съществува равновесие. За разлика от тях, дошлите отвън покоряват и унищожават. Това е основният конфликт в романа и може би отражение на нашето общество.

Въпреки това вашият поглед към другия – този извън острова – също носи чувствителност. Той не е капсулиращ, не затваря обществото на острова в себе си. Героите, идващи отвън, имат своя идентичност. Нека поговорим за тази връзка между „аз“ и „другия“.

Да, мисля, че е свързано с това, което вече казах за героите – те са многопластови. Могат да убият скат и да изглеждат „лоши“, но когато навлизаме в живота им в самия роман, виждаме многобройни нюанси – дори любовни отношения. Много обичам да работя с такъв вид напрежение в моите романи: действията им често излизат извън клишето – както когато един от героите в даден момент подпалва лодка, а в друг купува рокля на племенницата си. Обичам да размишлявам върху този свят, мъжкия свят, който може да бъде едновременно насилнически и чувствителен, с поглед, способен да обича другия.

Да поговорим за насилието, защото това е една от темите, която ви вълнува, особено насилието над жени. В „Не е река“ то е само загатнато, но същевременно се показва и ролята на жената, както и гневът и болката, които тя носи.

През последните 15 години Аржентина беше силно ангажирана с женските движения и феминизма. Бяха приети закони срещу убийствата на жени – фемицидите – с тежки наказания, включително доживотен затвор, както и законът за аборта, един от най-скорошните. Създадоха се специализирани звена за подкрепа, провеждаха се множество обществени кампании. Държавата вложи значителни усилия за промяна на дълбоко вкоренения мачистки манталитет в обществото ни. За съжаление, през последните две години се наблюдава сериозен обрат. Правителството не само спря да работи в тази посока, но и открито се противопоставя на тези процеси, като дори отрича съществуването на фемицид. Ако тази тенденция продължи, съвсем скоро очаквам да кажат, че земята е плоска.

Каква е тук ролята на литературата?

Мисля, че ролята на литературата винаги е да показва други възможни светове. Но тя може да изпълнява тази роля само ако има читатели. Голямото предизвикателство е да се насърчава четенето. Израснах в малко, консервативно и силно католическо село и от съвсем малка четенето ми помагаше да разширя хоризонта си, да осъзная, че има и други възможни пътища, че не всички хора са еднакви и че светът предлага различни възможности. За мен четенето е толкова важно, защото ме превърна в по-отворен и съпричастен човек. Мисля, че е също толкова важно читателите да бъдат образовани, за да може литературата да изпълни своята задача. Литературата може да предизвика промени, но без читатели тя нищо не може да постигне.

Но вие не подценявате читателя и неговата чувствителност. Колко е важно за вас човек да бъде едновременно чувствителен и социално буден в съвременния политизиран свят?

Четенето е творчески акт. По никакъв начин читателят не бива да бъде подценяван. Той допълва или обогатява текста с нови неща, базирани на неговия собствен жизнен опит и на други текстове, които е чел. Четенето е нещо толкова творческо, колкото и писането. И затова аз оставям празноти, за да може самият читател да допълва, а не всичко да е дадено в завръзката. Той трябва да бъде въвлечен в това, което чете. По този начин избягвам самата пропаганда, защото няма директно послание: „Трябва да четеш това, което аз казвам“. Всъщност това, което аз пиша, може да се тълкува по много различни начини и да има много широк спектър. Самият читател допълва именно това. Много внимавам да не пиша памфлети. Разбира се, имам своите политически възгледи – аз съм феминистка, от левицата съм – но не искам това по някакъв начин да се отразява като пропаганда в романите ми. Навярно се отразява в писането ми, защото аз не съм друг човек, когато пиша, но не искам да звучи като клише или пропаганда. Именно тук е ролята на поезията. „Не е река“ е много поетичен роман. Аз не пиша поезия, но чета много поезия и ми се искаше това да се отрази в самото ми писане. Затова романът изисква читателят да работи повече – разказът е оголен и трябва да се допълва в процеса на четене.

Поетичното е свързано и с природата – едновременно отворена и затворена. Връзката между героите, между живото и мъртвото, будното и съня, между настоящето и спомена – всичко това ни пренася в друго пространство. Пространство, в което можеш да чувстваш и да усещаш, че има нещо отвъд. Разкажете за тези врати, които едновременно се отварят и затварят пред нас.

Исках в романа да има нещо призрачно, затова действието се развива на остров. Именно заради тази двойственост, породена от географското разположение – това е земя, но заобиколена от вода – ми се струваше, че на такова място може да се избяга от рационалното разбиране на нещата. В Аржентина, особено в селските райони, хората често имат свои вярвания и суеверия, а ролята на знахаря е голяма. Целият този свят, изпълнен с езически светци, който аз познавам, защото съм израснала на такова място, винаги ми се е струвал изключително интересен. Това съжителство между реалното и сюрреалното – не толкова магичното или вълшебното, колкото сюрреалното – ме привлича. И понеже те съжителстват едновременно в тези общности, исках да изследвам това по-обстойно. Темата присъства и в други мои книги, но тук тя те води по-надалеч. Самата аз вярвам в тези неща. Целият този спектър от вярвания се свързва с това по-дълбоко разбиране на героите към природата. Съжителството, което се установява между Агира – един от героите в романа – и реката, планината, животните и растенията, подчертава анимистичния аспект, който присъства в романа. Свързано е с душата на човека – може би щеше да е по-добре за света, ако се вслушвахме повече в природата.

Важна тема в романа е и смъртта – присъствието ѝ, което бележи живота. Вие разглеждате смъртта не като тотален край. Образът на детето, което ляга под ковчега на баща си, показва как то по символичен начин приема смъртта в себе си.

Това е тема, която често се появява в моите романи – преждевременната смърт. В този роман тя е особено подчертана, защото показвам как, когато някой умира внезапно, както се случва с част от героите, тези хора не осъзнават, че са умрели, и продължават да блуждаят в света на живите. Именно това е моята идея: смъртта не е нещо, което слага точка, а е нещо, което продължава да живее сред живите. Мъртвите продължават да живеят в спомените и в любовта на тези, които са останали.

И чрез децата.

Особено важна роля играят децата, защото те придават една дива чувствителност и позволяват да се разбере, че смъртта не е краят на живота, а нещо друго. Когато пораснем и станем възрастни, често губим тази представа.

Мислите ли, че днешните поколения са изгубили тази непосредствена връзка с природата, и могат ли книгите да компенсират тези преживявания?

Разбира се, именно затова са книгите – пътувания до светове, в които никога не сме били. Всички ние сме израснали като поколение, когато децата не бяха в центъра на живота. В Аржентина също беше така. Затова съм благодарна, че децата имаха възможност да живеят собствения си живот, да изследват и проучват света, без постоянно да бъдат наблюдавани от възрастните, които се опитват да ги разберат. Така се доближавахме до суровостта и жестокостта на живота – нищо не ни предпазваше от идеята за смъртта. Аз израснах в къща, където, докато си играех в едната стая, баба ми колеше кокошка в другата, след това я ядяхме. Това не ни впечатляваше – знаехме, че животните се колят, за да се ядат. Имахме този контакт, който е много по-близък до смъртта. Днес обаче децата са прекалено защитени от тези въпроси, да знаят какво е смъртта, какво е насилието, ужасът. Светът не е само красив. Той е пълен с проблеми, с недоволства и разочарования. Преди, докато израствахме, осъзнавахме, че светът е такъв. Дори традиционните детски приказки, които ни четяха, бяха много жестоки, но ние много ги харесвахме. Те ни разкриваха, че светът е едно опасно място. Мисля, че днес възпитанието е прекалено захаросано. Когато децата пораснат, разочарованието от света е голямо, защото разбират, че той не е толкова сладък, колкото им се представя.

Това свързано ли е със свободата?

Да, разбира се. Научиш ли се от ранна възраст на реалностите в света, това ти дава голяма свобода, това е урок. Дава ти свободата да избираш.

Превод от испански Милена Маринкова

Селва Алмада (род. 1973 г.) е израснала в малкия град Вия Елиса в североизточната аржентинска провинция Ентре Риос. Следва социология и литературознание в Парана. От 2000 г. живее в Буенос Айрес, но и до днес продължава да се вълнува от проблемите на провинцията и е ангажирана с подкрепата на талантливи писатели, родени в малки села и градове. Тя пише разкази, романи, документалистика. Нейни книги са обявявани за роман на годината в Аржентина. „Не е река“ остава може би най-успешното и популярно произведение на Алмада. Предстои то да бъде екранизирано от режисьора Диего Мартинес-Уланоски. Другият ѝ роман, „Мъртви момичета“, описва реални случаи на фемицид в аржентинската провинция и изиграва важна роля в популяризирането на движението „Нито една повече“.