Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Разговор с политолога д-р Емилия Занкина

Ако тръгнем от аксиомата, че младостта е естественият двигател на промяната, как да си обясним съвременния парадокс: в епохата на безпрецедентно технологично развитие и обновление политическата власт в глобален мащаб изглежда все по-геронтократична и вкопчена в статуквото?

Факт е, че много от ключовите политически фигури днес са в доста напреднала възраст. Помислете само, средната възраст на лидери като Доналд Тръмп, Владимир Путин, Бенямин Нетаняху, Си Дзинпин, Реджеп Ердоган, Нарендра Моди е 74 години, като най-младият от тях, Ердоган, е на 71, а най-възрастният, Тръмп, е на 79. Заедно те управляват 42% от населението на земята и 49% от световния икономически продукт. Какво говори това? Първо, то е ясен индикатор, че политическите системи – независимо дали са демократични, или авторитарни – продължават да фаворизират възрастните мъже. И второ, че механизмите за влизане в политиката са по-скоро затворени за млади хора.

Но нека не прибързваме със заключенията. Вижте например Зохран Мамдани – 34-годишен имигрант от Уганда, който успя да „открадне“ изборите от Андрю Куомо и да стане кмет на Ню Йорк, един от най-иконичните градове в света. Той спечели тъкмо благодарение на рекордно високата подкрепа от страна на младите гласоподаватели. Има и други примери – Себастиан Курц, който стана австрийски канцлер на 31, Сана Марин, която бе избрана за премиер на Финландия на 34, или Ева Майдел, която стана български евродепутат на 28 години. Курц представлява крайнодясната Австрийска партия на свободата (АПС), Марин е от социалдемократите, а Майдел – от ГЕРБ. Тоест младите в политиката невинаги изповядват прогресивни виждания и невинаги разчитат основно на млади гласоподаватели. Знаем, че много млади хора в Европа и по света подкрепят националистически партии, така че не можем лесно да заключим, че те представляват хомогенна група и всички са прогресивно мислещи. Но имаме достатъчно примери, за да кажем, че ако един млад човек реши да влезе в политиката, той може да намери пътища за това.

Можем ли да говорим за специфичен модел на политическо поведение на поколението Z? Или е по-точно да разглеждаме неговите представители като обект на мобилизация и манипулация, отколкото като автономни политически субекти? Каква е ролята на социалните мрежи в този процес – инструмент за еманципация или за контрол?

Тук дихотомията е неизбежна, отговорът е – и двете. Още „Арабската пролет“ от далечната 2010 г., която доведе до колапса на диктаторските режими в Северна Африка, демонстрира потенциала на социалните мрежи за политическа мобилизация, макар че тогава основният субект не беше поколението Z. Със сигурност поколението Z е много по-интегрирано технологично и е пò на „ти“ със социалните мрежи в сравнение с всяко предходно поколение, но е важно да отчетем и това, че дигиталната мобилизация има вече някаква история. Дигиталните технологии и социалните мрежи предоставят много възможности и имат своите позитивни страни, що се отнася до политическото участие – те позволяват на повече хора от различни групи да изразяват мнение, както и да се организират на местно, национално или транснационално ниво. Те са алтернатива на традиционните медии, които често са субект на нечии интереси, освен това намаляват значително разходите и времето за разпространение на информация. От друга страна, социалните мрежи фрагментират публичното пространство, те често създават ехо камери и информационни балони, които блокират автентичния дебат, в тях хора с общи виждания си говорят помежду си, но не и с тези, които мислят различно. Наред с това създават пространство за лесно фалшифициране на бързо разпространяваща се информация. Често пораждат погрешно впечатление за политическа активност, която обаче не води до конкретни резултати – политиканстването в социалните мрежи не е заместител на гласуването и реалното електорално участие. Бидейки платформа за всякакво съдържание, за представяне на различни виждания и гласове, те позволяват на екстремни партии (отдясно или отляво) да радикализират политическия дискурс.

Къде се позиционират младите хора в този съвсем не черно-бял контекст? Със сигурност те не са просто субекти на мобилизация и манипулация (макар че и това, разбира се, го има). Те са активни ползватели (юзъри) на социалните мрежи, които превръщат в инструмент за реализация на своите нужди и интереси, развивайки специфични комуникационни практики и дори езици. И докато Facebook например се използва предимно от „динозаври“ като мен (цитирам сина ми), младите мигрират, така да се каже, към платформи като Instragram или TikTok, където доминира визуалното съдържание. Със сигурност генерацията Z черпи информация предимно онлайн, включително от дигиталните страници на вестниците и онлайн каналите на телевизиите. Със сигурност мейнстрийм медиите стигат все по-трудно до младите хора, които разчитат на много по-разнообразни източници на информация. Това неизменно води до по-автономен модел на политическа ангажираност, който не разчита на определена партийна линия да интерпретира информацията.

Как се променя геополитическата картина, когато новите поколения навлизат в политиката не чрез класическите партии и институции, а чрез мрежови, неформални и често краткотрайни форми на действие? Ще генерира ли тази промяна нови модели за последователна политическа активност, или по-скоро крие риск от хаотични и трудно управляеми реакции?

На първо място, не бива да разглеждаме „класическите партии и институции“ като пасивни наблюдатели. Почти всички традиционни политически субекти разполагат вече с уебстраници, с профили в социалните мрежи и с дигитални стратегии. Да, вярно е, повечето от тях не са особено добри в тази сфера и ефективното им присъствие в дигиталното пространство често страда от институционална инерция. Знаете ли например, че „Възраждане“ има два пъти повече гласоподаватели в Германия, Великобритания и Испания в сравнение с ГЕРБ? Със сигурност наситеното дигитално присъствие на Костадин Костадинов е фактор за този успех, особено ако го комбинираме с дигиталното отсъствие на Бойко Борисов, да речем. Макар партия „Възраждане“ да не е тъкмо политическата формация, която си представяме, когато мислим за мрежови и неформални форми на политическо действие, тя демонстрира все пак как една йерархична формация може ефективно да експлоатира дигиталните инструменти за мобилизация.

И тук възниква въпросът: доколко новите модели на политическа активност могат да елиминират нуждата от досегашните институционални процедури (регламентирани нормативно) за формиране на избирателни листи и за избор на депутати. Например, когато за първи път влезе в политиката през 2012 г., италианското движение „Пет звезди“ състави избирателните си листи именно чрез онлайн гласуване за номиниране на кандидати, като в гласуването можеше да се включи всеки, който се е регистрирал в сайта им. Днес обаче те също използват традиционния модел за номинации, базиран на партийната лоялност. Това потвърждава тезата, че в рамките на настоящата институционална рамка на представителната демокрация нужда от партии все още има. Същевременно политическите формации все по-малко могат да разчитат на гарантирани гласове и твърди ядра и стават все по-уязвими от новосформирани партийки, протестни движения или дори онлайн платформи. Ситуацията е много динамична и ако погледнем броя на новите партии в България и извън нея, ще видим, че фрагментацията на партийната система граничи с хаос.

Младите поколения в Европа поставят климатичната криза в центъра на обществения дневен ред. Как се съчетава този „зелен императив“ с геополитическия реализъм и нуждата от енергийна сигурност, особено в контекста на конфронтацията с Русия?

Не бих се съгласила с подобно обобщение. Много млади хора в Европа припознават климатичната криза като основен приоритет – неслучайно Грета Тунберг стана лицето на младежкия активизъм, но не по-малко са онези, които подкрепят крайнодесни националистически партии. Балансът между тези две позиции зависи силно от географския и икономическия контекст, с други думи, от това къде в Европа се намираш. Много по-лесно е да размахваш зеления флаг, ако си в Нидерландия или Дания, отколкото в Полша например.

Ескалиращата заплаха от страна на Русия, съчетана с ерозията на трансатлантическите връзки при администрацията на Тръмп, прави тази дилема още по-сложна. Европа просто няма избор, тя трябва едновременно да се въоръжава, да е енергийно независима от Русия и същевременно да прокарва зелените си политики, които са вече закъснели. Да, най-вероятно една разрастваща се война ще ни унищожи по-бързо, отколкото наводненията, ураганите, екстремните жеги и засушаването, които обаче представляват още по-категорична и масова заплаха в дългосрочен план.

Можем ли да кажем за поколението Z, че то „по презумпция отхвърля несвободата“? И каква беше същинската причина, която изкара младите на улиците в България в края на миналата година?

Това, което изкара младото поколение по площадите, бе категоричната неприязън към модела „Борисов-Пеевски“ (или по-скоро „Пеевски-Борисов“). Много от коментарите, които чух, ме впечатлиха със своята ясна и проста позиция: „Това е недопустимо за една европейска държава“. И точно тук е ключовата промяна – за тези млади хора България е европейска държава и нейната европейска идентичност е неоспорима. Те не търсят оправдания в комунистическото минало, трудния преход, малкия мащаб на държавата, периферното ѝ място и какво ли още не. Те не са обременени от това наследство. Родили са се в демократична страна (макар и с множество проблеми), пътуват в Европа и по света и очакват от България да отговаря на онези стандарти, които са характерни и за останалите европейски демокрации. Те живеят в Европа и за тях България е Европа. В този смисъл, да, тези млади хора, които излязоха на площадите, по презумпция отхвърлят несвободата. И аз разчитам именно на тях.

България е типичен пример за страна в демографска криза, чиито млади хора често търсят реализация навън или се капсулират в микрообщности. Как се отразява този износ на младост върху качеството на политическия дебат у нас? И има ли пряка връзка между него и превръщането на страната в лаборатория за тестване на популистки формати?

Това, което чух от много млади хора по време на протестите в края на миналата година, е, че те не искат да търсят реализация навън, а искат България да функционира като пълноценна европейска държава. Още повече че възприятията за „навън“ и „вкъщи“ днес са фундаментално различни. Хората от моето поколение, което масово напусна страната в началото на 90-те години, рядко виждаха път назад. За съвременния български студент в Нидерландия или Германия обаче изборът на място за обучение не е окончателен екзистенциален избор. Днес всички ние сме несравнимо по-мобилни и това важи с особена сила за поколението Z – те са граждани на света, заминават, връщат се, пътуват, често работят дистанционно от една държава за компания в друга държава и т.н. Протестите от декември 2025 г. доказаха, че макар да пътуват, тези млади хора остават органично свързани с родината си, те следят какво се случва в страната, вълнуват се от това как се променя тя. Освен това демонстрираха способност да артикулират ясни позиции и да участват активно в политическия дебат. Аз не съм песимист, особено след това, което видяхме този декември.

Често младите се мислят като носители на демократично обновление, но в последните години наблюдаваме нарастваща податливост към радикални и антилиберални идеи. Какъв е политическият профил на младите хора в България днес? Монолитна или по-скоро хетерогенна беше групата на протестиращите от поколението Z?

В никакъв случай не можем да говорим за монолитност. Ако анализираме последните изборни резултати от октомври 2024 г., ще видим, че вотът на гласоподавателите, които са на възраст от 18 до 30 години, е разделен между ГЕРБ и ПП-ДБ. Тоест поколението Z със сигурност не е униформен носител на демократично обновление, след като голяма част от гласоподавателите в тази възрастова група подкрепя ГЕРБ. Данните обаче разкриват и един специфичен за България факт: за разлика от много европейски държави, в които радикалната десница бележи сериозен ръст сред най-младите, у нас националистическите формации черпят основната си подкрепа от избирателите на средна възраст. Тоест феноменът млади нацисти, който присъства ярко в Европа, е сравнително слабо изразен в България. Що се отнася до протестната вълна, макар сред участниците да имаше представители на ултранационалистическите среди, те останаха маргинално малцинство на фона на доминиращата група от прогресивно настроени млади хора.

Историята познава много младежки бунтове, завършили с реставрация на статуквото. Какви са шансовете пред новите поколения да наложат нови ценностни ориентири и стандарти за гражданско участие, използвайки инструментите за политическа мобилизация в дигиталната ера?

В дългосрочна перспектива стабилността на всяка обществена система зависи от нейните институции. Ако искаме да наложим нови ценности и демократични стандарти, те неизбежно трябва да залегнат в стабилна институционална рамка. Представителната демокрация, която се утвърди след Втората световна война и успя да докаже своето превъзходство над диктатурите и тоталитарните режими, дължи успеха си именно на своята устойчива архитектура. Днес демокрацията преминава през криза на легитимността до голяма степен поради факта, че съществуващата институционална среда все по-трудно кореспондира с новите реалности: дигиталната революция, високата мобилност на капитали и работна сила, закостенелите административни структури и слаби модели за стимулиране на институционални промени и иновативност. Демократичният модел със сигурност има нужда от ъпдейт, ценностен и институционален. Само по този начин може да се стигне до трайна и положителна обществена промяна.

Доц. д-р Емилия Занкина е специалист по руски и източноевропейски науки, завършила е докторат по международни отношения в Питсбъргския университет (2010). Има десетгодишен опит като заместник-ректор и преподавател по политически науки в Американския университет в България, а от 2020 г. е декан на Университета „Темпъл“ в Рим. Научната ѝ работа се фокусира върху популизма и политическите партии, политическото представителство и реформата в публичната администрация.

Снимка на главната страница: Ясен Джабиров, Протести, декември 2025 г.