Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Филмите са за гледане, не са за слушане, не са за замисляне, нито за страдане, нито за плакане и всичко е въпрос на въображение.“ Разговор с оператора Емил Христов

Киното работи със светлината, както и да го по погледнем – философски, екзистенциално, религиозно, научно, кинаджийски. Какво е за теб светлината? Материя, енергия, квантов поток, сечиво...

„Сечиво“ е ужасна дума, предполага сеч. Касапница някаква… Не знам, просто използвам светлината в работата си, нищо повече. Не знам. Повечето пъти я крия. Светлината. Мене пò ми е интересна тъмнината, която получавам, като скрия светлината. Интересно ми е какво има в сенките. Занимава ме колко е тъмно тъмното и колко е светло светлото. Контрастът, с други думи. Какво е съотношението между площта на едното и другото в кадъра. И какъв е ефектът върху окото на зрителя, когато променя пропорцията. В един филм на Гърдев Мишо Мутафов казва на Захари Бахаров така: „Окото за душата, Молец, е като грахово зърно в постеля на принцеса, не ѝ дава покой“.

Отварям imdb и се стъписвам от филмографската справка за оператора Емил Христов, от обемите – 20 игрални, над 50 документални, стотина реклами, 20 музикални видеоклипа. Режисьорски дебют със „Златна роза“. И още толкова златни рози, ритони, ракли, индивидуални награди за „най-добър оператор“ по наши и чужди фестивали, включително Наградата на Kodak през 2000 г. Но мен ме впечатли, и го помня ясно, един друг епизод – когато на „Златна роза“ след поредното признание от сцената ти каза, че даваш наградата си на едно тогава младо момче – Крум Родригес. Беше красиво. Предаде щафетата. Какво мислиш за тази млада банда, която като теб през 80-те влезе безапелационно в българското кино и сега е гръбнакът му. Справиха ли се момчетата?

Не влизай в imdb, imdb не е за такива като мене, ненадежден източник. Очевидно никой не ме е актуализирал поне 15 години. Преди две години преброих, че имам 40 игрални филма, но намерих тази си постъпка (броенето) за идиотска, срамна някак си, защото няма значение колко филма имам. Нито за мен, нито за никого. Сега по-стъписана ли си, или по малко?

„Младата банда“ е чудесна, да, справят се кой колкото може, а и аз приключих и не им преча повече.

Крум ми е мил и подозирам, че скоро ще снима само в Румъния, Грузия и Туркие (както се казва пуйката вече), а не тук. Другите, които следя с любопитство освен него, са Орлин Руевски, който смени Крум в моя екип, Александър Станишев, Веселин Христов, Кирил Проданов, който смени Орлин в друг мой екип. Сигурно пропускам някого, но аз не гледам всички български филми, не посещавам киносалони, премиери, червени килими и други масови забавления. Тони Бакарски, разбира се. Повечето от тях ми изпращат линкове на филмите си, за да разговаряме, повечето пъти без режисьорите да знаят. Само Веселин Христов никога не ми е изпращал нищо, но за сметка на това негов режисьор ми изпрати. Не, не е Командарев...

Проблемът с добрите оператори е, че са много и че ти не си голям оператор, ако не си оператор на голям филм. А големи филми не се правят от големи оператори, а от големи режисьори!

Работил си с всички поколения режисьори в българското кино – с класиците (Рангел Вълчанов, Пискови, Еди Захариев), един от водачите си, участваш пряко и лично в т.нар „нова вълна“ с Попзлатев, Грец, Людмил Тодоров, Черкелов на ръба на промените. Снимал си с Командарев, Станимир Трифонов, Ивайло Христов, Джевелеков, Масларов, Волев, Илиян Симеонов, Иван Павлов, Киран Коларов и други. Бил си от решаваща помощ за дебютанти като Мариус Куркински, Явор Гърдев, Теодор Ушев, Орлин Милчев, Магдалена Ралчева. Кога ти е било по-интересно, кое те е обогатило повече?

Да, работил съм дори с Борислав Шаралиев! Разбира се, че са ме обогатили повече „титаните“ – Христо и Ирина, Едката Захариев, Рангел, Пламен Масларов, Волев, Шаралиев. Дължа им много, на всички. Бог да ги прости! Съжалявам, че не съм работил с Въло Радев и Людмил Кирков. Само за тях съжалявам.

„Така наречената „нова вълна“ е напълно точно и изчерпателно определение. Нито хората, които споменаваш, нито филмите им имат нещо общо помежду си. Снимал съм с всички изброени.

Най-добрият от истинската Nouvelle vague не е нито Годар, нито Трюфо според мен. Най-добрият е Луи Мал. Мразели са го като зло куче – толкова, че е емигрирал в Америка. Тук недостатъчно се мразят! Защо го написах това? Както и да е….

Нека отбележа също, че Красимир Крумов не принадлежеше нито духом, нито тялом на тая група, той е отделен случай, много респектиращ и важен за мен човек. Много важен! Писал съм за него кратък текст за „Култура“, когато умря. Харесваше едновременно и Андрей Арсениевич, и иранското кино. Тая комбинация е невъзможна.

Но е важно да кажа, че и в случая с „титаните“, и с т.нар. „нова вълна“, и с Мариус, Гърдев, Ивайло Христов, Попзлатев, и с Иван Павлов, и с Илиян Джевелеков, и Киран Коларов, и с дебютантите ми е било много интересно и след всеки от тези филми съм ставал по-добър оператор. Никога не ми е било скучно на филм. 45 години. 43 филма. Никога! Винаги съм се чувствал длъжен да дам всичко на всеки режисьор, който ме е наел за оператор. На всеки. И на глупаците, и на умните. Казвах им: „Ще имате 100% от това, което мога и знам, вие вземете колкото искате от всичкото“. Всеки обаче взимаше колкото може. Някои взимаха 80%, други 19%.

Ти си от малцината български оператори, които следят със страст световния кинопроцес. Слагаш в джоба си маса кинокритици. Аз, дето нямам Фейсбук, научавам за твои култови коментари от приятели. Какви тенденции долавяш? Накъде върви киното?

Не знам накъде върви киното. Вече не ми пука. Виждам само, че филмите стават тричасови и все по-кървави и се превръщат в контент. Жесток и кървав. Това виждам.

Не мисля вече за разгръщане, Боряна, мисля да се завия и да чета Кормак Макарти, Лабатут, Боланьо, Джоузеф Конрад и Флобер. Елена Феранте и Зебалд.

I’m done![1]

Как гледаш на стрийминг платформите? Netflix напира да купи Warner Bros, един от шефовете казва, че разпространението и киносалоните са „бизнес демоде“ и хората предпочитат да гледат филми вкъщи. Режисьори и продуценти остро възразяват, страхуват се, че това ще има „пряко негативно и необратимо въздействие“ върху киното. Ще изместят ли глобалните платформи традиционния начин – хора заедно в тъмен киносалон с общи емоции като в древен ритуал около огъня?

Да, киното очевидно ще се превърне в това, в което се е превърнала операта преди сто години, в елитарно забавление. Да, ще останат салони, но за елитите и мъжете ще ходят в тях в тъксидо, а жените в красиви дълги рокли „Шанел“, но с дълбоки деколтета и ще плачат тихо в кърпичките си с истински сълзи. Ще има антракт на всеки час, с шампанско и коняк. Най-добре „Мартел“. А тълпите маргинали ще гледат „Гейм оф Тронс 22“ или „Трансформърс 11“ на триметрови електрически дивайси в мърлявите си домове. Глобално. И ще вали.

Любовта ти към черно-бялото, тази красива обсесия (която разбирам и подкрепям), как я дефинираш, ако въобще е възможно. Силна експресия, почит към Великия ням, маниеризъм, ексцентричност...

Любовта ми към черно-бялото, Боряна, не е обсесия, тя е като „любовта“ ми към динята, но преди да я разрежеш. Тя е черно-бяла. Динята!

Виж, аз съм контрол фрийк. Маниак. Тук, в тази мърлява и бедна провинция, не мога да контролирам цвета, както бих искал, напълно съм безпомощен. Безполезен. Безсмислен. Попадаш веднага в ориенталския мърляв и грозен бит наоколо. А „Битът е гробница на стила, Емко“ – както казва сценаристът на „Дзифт“ и „Хамелеона“ Владислав Тодоров. Голяма мъка е да се снима тук цветен филм с тия бюджети. Бих искал да пребоядисам всичко в тая държава. А не мога. Затова целият „Цветът на хамелеона“ е заснет в декор. Искам кат в „Ил дезерто россо“[2] на Антониони, ако ме разбираш…

Камерата от ръка, постигаща флуидността на погледа (стедикам и другите суперсложни приспособления, които виждаме в разни репортажи и обикновеният човек никак не ги разбира), и дронът – това ли е новият киноезик? Как гледаш на тяхното използване?  

Гледам на техническите средства, особено на модерните, по детски, с възхищение. Сигурно няма да повярваш, но не знам откъде се пускат новите електрически камери, нито знам как се настройват менютата с десетките копчета, нито нищо. Не искам и да науча. Знам обаче каква картина искам да видя на моя монитор. И момчетата се въртят кат в балет, щракат с копчетата, турят се нови и нови кабели и цак, картината я имам на монитора. Тази, която аз искам, и тя е различна за всеки филм.

И най важното!

Знам, че филмите са за гледане, не са за слушане, не са за замисляне, нито за страдане, нито за плакане и че всичко е въпрос на въображение, на добър вкус и чувство за мярка. Знам, че в киното е важно как изглеждат нещата, а не какви са те. Важно е не как играят актьорите, а как изглежда играта им. Никога не гледам директно сцената, винаги от монитор.

Не понасям снимането от ръка, защото не мога да го контролирам, освен ако Крум Родригес не държи камерата.

През 80-те с Попзлатев направихте революция в документалното кино с „Труден избор“. После с Елдора Трайкова станахте запазена марка и забележителен тандем. Помня и един важен филм с Васил Живков „Благополучен случай“. После ти влезе и в игралното и засне толкова много филми. Режисира един. Но сега пак се обръщаш към документалното като да се обясниш в любов на киното. Имаш суперексцентричен проект като документалист. Защо? Разкажи. И за опита в режисурата.

Тук, Боряна, никой не може да направи революция, тук се правят само преврати.

За „опита ми в режисурата“ мога да кажа само, че не е никак трудно да си Бог за няколко седмици.

„Суперексцентричният ми проект“, който написах (без да мога да пиша), режисирах (без да съм режисьор), изиграх (без да съм актьор), заснех и вече монтирах (а и това не умея), е 96-минутен смешен „документален“ филм, който според Елдора Трайкова и Орлин Руевски, а и всички, които са го гледали, си е напълно игрален. Хибрид. Тя ми помага за монтажа, той ми е продуцент и оператор. Разказва се за един улав пенсионер. Заснет е от четиримата от изброените по-горе пет „млади оператори“ за 11 дни. Виктория Караколева е монтажист. Всички останали ми отказаха. Заглавието на филма е „Ефектът на Кулешов“.

Не излизай с номера за пенсионера. Тази професия, ако си в кондиция, е до живот, че и отвъд. Кажи за дълголетието. Може и за страха от смъртта. Нали днешните 70 са някогашните 50.

Няма „номер“. Вече съм бивш оператор. Не желая да коментирам тук тази тема. Не съм в „кондиция“ да я коментирам.

С кого от световните режисьори би искал да снимаш днес? Да предположим, че някой ти се обади и ти предложи сценарий.

Нека помисля. Тоя въпрос ме забавлява и ме изпълва с печал едновременно…

Ако предположим, че ми се обади... Ларс фон Триер, Пол Томас Андерсън, Илдико Енеди, Спилбърг или Звягинцев, няма въобще да чета сценария, ще ги излъжа, че съм го чел. Искам да играят Ренате Рейнсве и Джеси Бъкли. Ако може. Но не може. И няма да ми се обадят.

No Country for Old Men.[3]

Въпросите зададе Боряна Матеева

Емил Христов (род. 1956 г.) е един от най-големите оператори в историята на българското кино. През 1982 г. завършва операторско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Сред заснетите от него филми са: „Само ти, сърце“, „Аз, графинята“, „Немирната птица любов“, „Пльонтек“, „Фатална нежност“, „Дневникът на един луд“, „Стъклени топчета“, „Огледалото на дявола“, „Ярост“, „И Господ слезе да ни види“, „Под едно небе“, „Смисълът на живота“, „Шивачки“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Дзифт“, „Стъпки в пясъка“, „Стъклената река“, „Ако някой те обича“, Love.net, „Каръци“, „Страх“ и много други. Режисьор на филма „Цветът на хамелеона“ (2012).