Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Струва ми се, числя се към едно „микропоколение“, обхващащо родените между 1989 и 1995 г. – тоест, разположено в самия край на „милениълското“, или, както е по-познато в страните от бившия Източен блок, „поколението на прехода“. Фундаменталните за формирането ми години преминаха в една особена „междинност“. От една страна, се придвижвах сред отломките на един – вече неактуален – светоглед, към който нямаше как да принадлежа, но който все още присъстваше в хората наоколо – независимо дали говорим за непотизма в бакалията, или за усещането, че човек е изначално чужд на държавната и социалната територия. От друга – бях се родил по-рано от светлото бъдеще, към което, както се твърдеше, се правят всекидневни стъпки. Иначе казано – старото все още не си беше тръгнало (какво точно трябваше да е представлявало – не знаех), новото все още не беше дошло (какво точно трябваше да представлява – не знаех). До заобикалящата ме действителност имах единствено рационален достъп – убягваше ми чувството за присъщност към нея. Може би по тези причини по-нататъшният ми избор да се насоча към театралното, литературното и философското поле е бил вече предрешен.

Отчуждението от тази действителност; усещането за множество несъвършено „напластени“ една върху друга действителности (субективна върху обективна например) и пролуките, оставащи при напластяването; удивлението от това, че всяко едно от заобикалящите ме събития може във всеки един момент да поеме по коренно различна посока; „шегаджийският“ поглед върху по-различна хипотеза за развитие на историята; чувството за някаква особена „маргиналност“ и неистовото любопитство към създаването на друго време – това са част от темите, върху които работя и до днес, независимо дали става дума за спектакъл, разказ, пиеса или каквото и да е произведение. Иван Добчев, чийто ученик съм, сигурно би казал, че това е „Брехтов“ поглед… Впрочем, споменавайки думата „учител“, съм длъжен да заявя, че сред преките ми такива се нареждат още хора като Маргарита Младенова и Георги Каприев, имал съм удоволствието да ми преподават още Стилиян Йотов, Цветина Рачева, Веселин Дафов и Искра Николова…

Все по-силно ме занимават и наративите, които ние, като българи, създаваме както за самите себе си, така и за собственото ни минало – като тези наративи не се ограничават само до театралното или литературното битие, а завземат и политическото. Немалка част от тях затъмняват определени исторически процеси или прекомерно романтизират други; сякаш най-малобройни са тези, които се стремят да осветлят и осмислят актуални обществени движения през търсенето на тяхна причина. Това, мисля, е симптом на социум, който се намира в една „криза на собствената митология“ – вече изградената такава е нефункционална, а нова все още не е изкована (това представлява своего рода завръщане към онова мое детско чувство, за което споменах в началото на настоящия текст). Осезаема е и липсата на цялостен – или поне доминантен – разказ за собствената ни държава и бъдещето ѝ. За сметка на това все по-отчетливи стават демаркационните линии между множеството групи в и без това прекомерно хетерогенното ни общество.

Далеч съм от мисълта, че определен спектакъл или поредица от такива, или пък някое литературно произведение са способни да заздравят увредената вече идентичностна тъкан. Ала не смятам и че изобщо трябва да бъдат натоварвани с такива изисквания. Смятам, че е настъпило време за предефиниране на самата концепция за културна и национална идентичност – не в статичен, а в динамичен, диалогичен модус. В този смисъл най-здравословната позиция за всеки, занимаващ се с каквато и да е форма на култура, е постоянна провокация към – и готовност за встъпване в – диалог.

Това именно е точката, чието постигане би дало същинска възможност – както на мен, така и на поколението ми – да говорим за успешна реализация.