Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Креативно изхабяване. Словосъчетанието не е мое. Чух го по „Дойчландфунк“. Така кинокритик от радиото определи конкурса на 76-ото издание на Берлинале и струва ми се – с пълно право. В дните на фестивала често от различни страни се чуваше мнението, че филмите са много на брой, но повечето са средно ниво, докато селекцията за международен фестивал би трябвало да събира най-доброто от доброто. Също така се казваше, че избраните филми са повече за телевизия в 3 часа следобед и в никакъв случай не предлагат нови перспективи в развитието на киното, не са за т.нар. арт кина и арт публика. Причината за такава селекция вероятно се крие в съображенията за сигурност на Триша Тътъл, директорка на фестивала. Само преди две години предишното ръководство беше принудено да се оттегли преди изтичането на мандата си, тъй като на церемонията по награждаването от сцената се чуха призиви за подкрепа на Палестина. По-лошото бе, че в залата седяха и ръкопляскаха берлински политици. След протест от страна на израелското посолство в Берлинския сенат се създаде специална комисия, която да оцени политическата позиция на фестивала. Беше поискано ръководството му предварително да съгласува изказванията на отличените творци. В началото на сегашния фестивал Тътъл обяви, че не би изключила държава от участие в Берлинале по политически причини, но че за дискусиите има специално подготвени модератори, които да ръководят тематизирането на всички гледни точки. Проблемът е, че повечето филми, които биха могли да породят политическа дискусия, бяха сложени в паралелните на конкурса програми. Например медиите отделиха доста внимание на „Накъде“ на израелския режисьор Асаф Махнес от програмата „Перспективи“. В нощен Берлин се събират шофьор на такси палестинец и млад израелец, преживяващ любовна драма. Палестинецът се оказва единственият човек, който разбира мъката на израелеца. Махнес разказва, че в екипа са работили заедно палестинци и израелци и че между тях е имало забележителни моменти на разбирателство, взаимна прошка и сътрудничество. Защо няма такива творби в конкурса – беше често задаван въпрос. Филмите за войната в Украйна също бяха в несъстезателните програми, поради което този военен конфликт остана някак встрани от светлината на най-ярките прожектори. Подобно поведение на фестивала би било немислимо при директора Дитер Кослик например, който винаги напипваше най-кървящите рани на света.

Отговорът на Тътъл е, че има различни начини да се говори за политика и Берлинале е избрал това да става чрез семейните филми. Чудесно, само че e необходимо семейните драми да са и ярки художествени произведения. В сегашното издание сякаш бяха събрани най-баналните – безопасни като тема и тривиално заснети.

Затова предполагам, че решенията на журито, начело с Вим Вендерс, не са взети след тежка вътрешна борба, с малки изключения наистина беше отличено най-доброто кино.

„Жълти писма“ (така се наричат съдебните призовки) на германския режисьор Илкер Чатак получи Златна мечка. Дядото на Чатак е първият емигрант от семейството в Германия, но когато през 1984 г. се ражда Илкер, възрастният мъж се връща в Турция. Вече 12-годишен, Илкер също се установява с родителите си в Истанбул, където завършва училище. Кино обаче учи в Германия и там започва работа. Чатак казва, че може да живее еднакво добре и в двата свята. Политическите промени в Турция, дошли с Ердоган, са в дъното на идеята за „Жълти писма“. В центъра е историята на семейство театрали, които се изказват критично за турското правителството и съответно губят работата си. Чатак е убеден, че може да разкаже всичко това само благодарение на местоположението си в Германия. Това, от една страна, му дава свобода, от друга, мисли, че не е достатъчно вътре в турските проблеми, затова привлича като съсценарист своя турски колега Енис Кьостепен. Но снимките са в Германия, търсят се места, които да напомнят автентични турски екстериори. „В началото смятах, че става дума за политическата обстановка в Турция, но когато филмът беше готов, светът вече беше друг и опасността от диктатура сега сякаш е навсякъде. Тръмп започна битка с университетите, а в Германия много учени и хора на изкуството внимават какво ще кажат за конфликта Израел-Палестина, защото могат да изгубят работата си“ – казва режисьорът.

„Розе“ беше един от фаворитите за Голямата награда, но получи само Сребърна мечка за главната роля на Сандра Хюлер. Розе е жена, която в края на Тридесетгодишната война (1618–1648) се представя за мъж. За да получи част от земята на съседа си, е принудена да се ожени за дъщеря му. Малко след това булката се оказва бременна, предполага се, че от собствения си баща, който на практика я продава. Двете жени, свързани от тайните си, образуват здраво ядро, но селото въстава срещу тях и иска наказание за измамата. Наказанието в онези години не може да е по-малко от смърт. Австрийският режисьор Маркус Шлайнцер разказа, че е проучил историите на около 300 жени, които по различни причини – да се пласират по-добре на пазара на труда, да скрият прегрешенията си или поради предпочитанияята си – избират да са мъже. „Това е филм за смелостта да избереш свободата – казва Хюлер“.

Вълнуващ е и Queen at Sea на Ланс Хамър, отличен със Сребърна мечка – Наградата на журито, а също така и с Наградата за поддържаща роля на 89-годишния Том Къртни и 79-годишната Ана-Калдър Маршал. Двамата са семейство, дъщерята (Жулиет Бинош) ги заварва по време на секс, обажда се в полицията, тъй като смята, че вторият ѝ баща злоупотребява с дементната ѝ майка. Намесват се и социалните служби и съжителството между двамата старци, основано на любов и нежност, е разбито поради разбирането на държавата (дъщерята вече съжалява) за морал. Актьорските постижения са забележителни, особено ако човек си даде сметка, че кинокариерата на Том Къртни започва през далечната 1962 г. в „Самотният бегач на дълги разстояния“. Естествено че зрителят веднага се сеща за „Любов“ на Ханеке, който като въздействие е по-силен. Но всъщност двата филма са доста различни: при Ханеке вниманието е насочено навътре към двойката, докато Хамър показва как хармонията между двама възрастни може да бъде разрушена отвън, от добрите намерения на социалните служби.

„Спасение“ на Емин Алпер също трябва да бъде отбелязан не само заради Сребърната мечка – Голямата награда. Алпер успява да създаде напрежение в своя издържан повече в театрална стилистика филм, без обаче това да е дразнещо. Два клана в две турски села застават един срещу друг. Омразата набъбва, предава се от човек на човек, обхваща цялата група. Алпер възпроизвежда механизма на генериране на злото. Финалът на филма му показва, че от това противопоставяне изход няма. Тъжно, но истинско.

Българското участие на Берлинале също заслужава голямо „браво“. Повече като количество, отколкото като качество. От „Нина Роза“ отделям присъствието на Галин Стоев като актьор, за филма съм повече от скептична. Разбира се, срещу мнението ми стои Сребърна мечка за сценария на Женвиен Дулуд дьо Сел. Понякога на фестивалите играят и извънхудожествени критерии – например това, че канадската режисьорка е „рожба“ на Берлинале, предишните ѝ работи са печелили награди в други секции, редно е сега да бъде припозната и от конкурса. Не отхвърлям като причина за наградата и топлите чувства на Вим Вендерс към България. Наградата не издига обаче филма на по-високо ниво от клише. Това беше отбелязано и от германската преса, а отличието отминато с мълчание. Затова пък „Лъст“ на Ралица Петрова, представен в програмата „Форум“, получи добри критики. Човек може да има всякакви възражения, но не може да отрече, че във филма има много кино, тоест че е професионално замислен и осъществен. Като цяло българският дял в двете продукции може да се отбележи като успех – дали национален, или индивидуален, зависи от гледната точка.

76-ото издание на Берлинале даде повод за пореден път да се каже, че в последните години фестивалът губи живеца си: 3–4 добри филма в конкурса не са достатъчни за поддържане на високо равнище, което да привлича продуцентите, а не да ги пренасочва към Кан или Венеция. Тази година беше заложено предимно на нови имена, което не е лош ход, но колко от тях ще запомним и ще следим с интерес, не е ясно. Филмите с германско копродуцентство почти веднага ще влязат в германското разпространение, с френско – във френското, за България, предполагам, че трябва да се разчита почти само на софийските фестивали. За късмет напоследък те не са никак малко.