Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Милко Коларов на 80

Трудно ми е да си представя духовния живот на Варна без знаковото присъствие на композитора, диригента, педагога проф. Милко Коларов – без надмогналите „бега на времето“ негови произведения като Концерт за цигулка и оркестър, Симфонични вариации, Елегия за голям симфоничен оркестър и орган, вокалния цикъл „Позиции“, но и пиесите за деца „Най-щастливият човек“, „Палечко“, „Малкият принц“, „Защо чука капчука“, „Малка коледна приказка“. Без хоровите шедьоври като „Идеше есен“, „Баба Яга“, „Светлият дъжд“, „Родината е в моето сърце“, „Тиха нощ, свята нощ“, които въплъщават така важния за философско-естетическата нагласа на този творец синтез между слово и музика, между българска литературна класика и песенно изкуство. Или без камерния ансамбъл „Симфониета“ и ежегодните представяния на значими за световната класика творби, подбрани от безкомпромисния естетически вкус на Милко Коларов и представени на неделни концерти-матинета със запомнящи се беседи, продължаващи образцовите традиции на академично-образователната ни култура.

С годините се убедих, че ми е почти невъзможно да говоря за хора от приятелския си кръг, без да се уповавам най-вече на собственото им творчество. Така да се каже, опитите ми да психографирам фигури от национално значение, които по стечение на обстоятелствата са и от близкото ми обкръжение, тръгват от следите, които са оставили по високите етажи на българската култура. Затова следващите редове ще имат за изходна точка последната от трите книги на проф. Милко Коларов „Записки“ в нейните вече пет (всяко следващо допълнено) издания (2013, 2018, 2020, 2023, 2026).

Писани в часове на самотност и крайна напрегнатост на мисълта и чувствата, фрагментите са лаконични и афористични. Познаващ най-високите образци в българската афористична традиция – от Атанас Далчев до Светлозар Игов – Милко Коларов в редица от своите лапидарни размишления не им отстъпва. Някои от „миниатюрите“ звучат като старозаветни паремии, други съдържат в себе си кратки истории със запомнящи се поанти, трети наподобяват лирически импресии, четвърти са по-разгърнати опуси, посветени на важни, съдбовни за пътя му на интелектуалец личности. Всички те обаче са лично преживени, изстрадани в дългия, необикновен, мъчителен, но и донесъл часове на удовлетворение и радост път на музиканта в полето на духа.

В цялостното поведение на композитора, веднъж екзалтирано-въодушевено, друг път екзистенциално-примирено, е утаено дълбоко безпокойство от цивилизационната криза на днешните времена, от живота без фундаментални опори и универсални норми, поради което той търси „най-важните неща“ в изкуството – при Илия Бешков и Райко Алексиев, при Славка Славова и Асен Кисимов, при Петър Алипиев и Радой Ралин, при Валери Петров и Светлозар Игов, при Стоимен Стоилов и Милко Божков.

Носталгията при този автор не е поза, а състояние на ума и душата. Някак по прустовски при него се наслагват идеи, образи и чувства, родени от чара на „старовремското“ като по-добрия свят. За Милко Коларов посетимото минало е не толкова обществена ретроутопия, колкото извор на творчески импулси, приказна страна. За него миналото е самосъзнание, усещане за завършеност и пълнота, но и самочувствие от извървения път: „Мисля, че всеки човек има свое призвание (път в живота, способност за дадена дейност, дарба). Необходимо е само да успееш да го чуеш…“.

За Милко Коларов приемствеността е върховен закон на Духа. За него унаследяването на знания и традиции, на умения и позиции от поколение на поколение е незаменим духовен капитал. Всякакви опити за прекъсване на вътрешната приемственост между епохи и генерации предвещават катаклизми в културното поле. В съществуването изобщо. Всяко творчество по някакъв начин е съ-творчество, „пренаписване“ на традицията. Защото „примерите учат“.

Ето защо и проблемът за учителите, образците в изкуството е сред генералните въпроси, занимаващи музиканта. Естествено, на първо място е Учителят, но и най-високият пример в българското музикално изкуство – проф. Панчо Владигеров.

Тук искам да подчертая, че с всички свои почтителни жестове към фигурата на Панчо Владигеров (и не само) Милко Коларов задава през годините един особен тържествено-ритуален ритъм в националната култура. Именно на Милко Коларов принадлежи идеята всяка година фестивалът „Варненско лято“ да се открива с духовния химн на България – рапсодия „Вардар“. Така творецът сам създава необходимата за всяка висока култура традиция – онази, която сочи върховете, която възпитава и вдъхновява.

И другият светъл пример и стожер в пътя му като музикант, за когото той неизменно говори с поклон, е проф. Константин Илиев. Влязъл надълбоко в света на големия композитор и диригент, ученикът формулира есенциалното за неговия жизнетворчески път: „Неговият огромен талант просто го теглеше към висините и не можеше да не бъде забелязан“.

Макар и намиращ се във възрастта на есенната мъдрост, композиторът не престава всеки ден и час да разговаря със „старите майстори“, с тези, които са го научили на „най-важните неща“ в изкуството и в живота. Но такива диалози са достояние на малцина, на избрани, а Милко Коларов се чувства съдбовно избран да бъде сред последните ученици на тези бележити фигури.

Но не мога да не отбележа в тази посока и културното събитие за 2025 г. – концерта във Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“ на 16 ноември, организиран от Фондация „Добри Христов“ с председател Милко Коларов и посветен на 150-годишнината от рождението на един от основоположниците на българската композиторска школа. Не само заради изпетите до съвършенство от солистите на Варненската опера и от Хора на варненските момчета и младежи и Детския хор „Добри Христов“ така характерни за чествания композитор съзвучия между думи и ноти. Всички те заедно с оркестър „Симфониета“ поднесоха не просто поредния юбилеен концерт в памет на един знаменит музикант. Случилото се на сцената бе еманация на преклонението на българската културна общност пред един от най-ярките ѝ духовни водачи, творец и пазител на националната символна съкровищница. Един съвременен жест на посвещение, на ритуализация на музикалната и обществената памет, за да се преживее тя като празник. Великолепна поанта на този забележителен спектакъл беше изпълнената вокално-симфонична сюита (китка) „Китни гости коледари“, посветена на Добри Христов с автор маестро Коларов. Мащабна, празнично-тържествена и едновременно съкровено-лична, духовно-изповедна творба, завръщаща ни към девството на „смълчаните полета“, към чудодейния звън на детските звънчета, към магичната сила на коледарските благословии – към онова никога неумиращо вълшебство на Елин-Пелиновите полунощни камбани, чийто радостен екот Добри Христов озвучи по незабравим начин, за да ни води от детството до старостта в светите храмове „с тържество и благочест“. Вокално-симфоничната сюита е сред вдъхновените произведения на М. Коларов, оригинално сбрал в „китка“ песенни шедьоври не само на Добри Христов, но и на други автори от тази класическа за българската хорова песен епоха и интерпретирани новаторски в нотно-словесния синтез. За да ни завладеят мажорно-празничните и в същото време притаено-очакващите „акорди“ на благата вест. Подобни творби се раждат не само благодарение на спонтанното вдъхновение, но и на цялостното познаване на родната култура във всички нейни върхови проявления. Най-сетне – благодарение и на визионерство, което в едно и също време разговаря с миналото и чертае хоризонтите на утрешния ден.

„Има едно необяснимо нещо, наречено призвание – мъчи се да разгадае тайната композиторът, – то се случи и в моя живот. Просто разбрах, при това съвсем рано, че трябва, длъжен съм да стана музикант…“ Това е абсолютната власт на вътрешния повик на човешката натура, склонност на ума, зов на душата, устроеност на съзнанието. Целият 80-годишен житейски и творчески път на Милко Коларов е показателен, че за него безспорно тази върховна вътрешна сила и поприще е музиката.

С литературата обаче е другата съдбовна връзка на музиканта за цял живот. А с Емилиян Станев, един от най-мащабните и прозорливи художествени философи на драматичния ХХ век, е свързана и съкровената изповед на Милко Коларов за любовта му към българската литература: „Струва ми се, че точно тази случайна среща и това, което чух от Емилиян Станев тогава, определиха окончателно отношението ми към литературата и още по-точно, към българската литература, на която отделих много време и с която (приятелите ми знаят това) аз имам католически брак, той не може да се разтрогва“.

Независимо дали е музика, или литература, областта на голямото изкуство е „трудно изразимото“, метафизичните унеси на мисълта и духа… Музикалните и словесните творби на Милко Коларов могат да бъдат възприемани в своето идейно-философско единство, в непресекващия разговор помежду им. Те са своеобразен споделен размисъл върху „най-важните неща“, свързани с човека, изкуството, света; породени от „болките от текущото“, но и от срещите с онова, което е след чертата на хоризонта – пронизани от етоса на един голям български музикант интелектуалец.

Честит юбилей, Маестро!