Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Павлина Желева разговаря с Йоаким Триер и Ескил Вогт за техния филм „Сантиментална стойност“ и начина им на работа в екип, за европейската традиция в киното и новия глад в света към колониално присвояване на територии

На 38-ите награди на Европейската филмова академия емоционалната история за две чувствителни сестри, които заради отчуждения си баща се завръщат към травмите на семейното минало, стана Най-добър европейски филм и спечели още пет престижни отличия. „Сантиментална стойност“ (режисьор Йоаким Триер, сценаристи Йоаким Триер и Ескил Вогт) се сдоби и с девет номинации за Оскар, осем за Златен глобус, както и с наградата БАФТА за най-добър чуждоезичен филм.

Йоаким Триер и Ескил Вогт работят заедно от години и творческото им партньорство е ключово за феноменалния пробив на най-новото норвежко кино на световната сцена. Разговорът с тях е проведен в Берлин, ден преди обявяването на наградите на ЕФА на 17 януари 2026 г.

След Голямата награда на миналогодишния фестивал в Кан „Сантиментална стойност“ жъне невиждан за норвежкото кино международен успех. Сега обаче сме в Берлин, на Европейските филмови награди. Как се чувствате?

Йоаким Триер: Особено ни е приятно да се завърнем в обичайния ни европейски контекст. Участието ни в наградите на ЕФА и фактът, че толкова много членове на Академията са имали възможността да гледат филма в продължение на месеци, е наистина страхотно. Разбира се, че сме щастливи от многобройните номинации, които ни се случват. Това означава, че поне някои хора наистина харесват филма. Все още обаче там, където сме се явявали извън Европа, не сме успели да спечелим най-големите награди (с изключение на Стелан Скарсгард, който бе удостоен със Златен глобус за най-добро мъжко изпълнение в поддържаща роля, б.р.). След церемонията се прибираш у дома и си казваш: „Е, добре, не спечелихме, но Джордж Клуни и Леонардо Ди Каприо, които са толкова талантливи, също не спечелиха. Значи сме в добра компания“ (смее се).

Иначе, ние израснахме с разнообразно филмово „меню“. През годините сме имали възможността да гледаме добри филми. Но в Норвегия броят им невинаги е бил толкова голям, колкото ни се е искало. И понеже и аз, и Ескил сме любознателни киномани, непрекъснато търсехме различни филми от цял свят.

През последните години сме свидетели на истински десант на европейското кино на Оскарите и на Златните глобуси. Как оценявате това?

Ескил Вогт: Най-напред нека не забравяме – европейските филми винаги са били невероятно добри. И в миналото, когато в надпреварата за тези награди се е появявал филм на Бергман, Фелини или на някой друг европеец, това е придавало допълнителен чар на състезанието. Кино от Европа на най-престижните американски награди винаги е имало. Но в момента действително виждаме как номинациите и наградите на страхотни европейски филми се увеличават. Според мен една от причините за това се корени във факта, че американската филмова индустрия спря да произвежда филми за зряла публика. Има някои прекрасни примери за обратното, но не са толкова много. Така хората, които харесват едно по-различно кино, започват да обръщат поглед към филми, наричани в Америка „международни“. Не само европейски, но и азиатски, и латиноамерикански. Интересът към европейското кино става все по-активен и на мен това ми харесва, защото ние, които сме извън Холивуд, винаги сме правили добри филми.

Неотдавна Стелан Скарсгард публично заяви, че му харесва да прави филми с вас, Йоаким Триер, защото всеки следващ ваш филм е по-добър от предишния. И вие ли така го чувствате?

Йоаким Триер: Не, не го чувствам така (смее се). Мисля, че един от по-старите ни филми, „Реприза“ (2006), е най-добрата ни обща работа с Ескил…

Ескил Вогт: Според мен късите ни филми са най-добри (смее се).

Йоаким Триер: Най-важното за мен е, че работя със страхотен екип, който вече е разпознаваем. Иначе да, харесва ми, че Стелан е казал това. Думите му ме карат да се чувствам пораснал. И ако в „Сантиментална стойност“ има повече зрялост, то това е, защото персонажите в него са на различна възраст. А и самата история е по-полифонична. В по-ранните ни работи, т.нар. „Трилогия за Осло“, ни занимаваха повече проблемите на младите хора, които навлизат в зрелостта. А сега ни занимават и други поколения. По този начин се предизвикваме. Процесът невинаги е гладък, съмнения винаги съществуват. Ще проработи ли филмът, или не? Но това е част от самото правене на кино. Изгубил ли си, спечелил ли си, не знаеш. Нищо не е сигурно.

Що се отнася до занаята, и тук говоря като режисьор, доверявам се най-вече на сериозната подготовка – макар да струва пари, време и усилия, аз инвестирам в репетиционното време с актьорите. Те дават много от себе си, без да получават огромни хонорари, проявяват разбиране, че се стремим да държим възнагражденията в разумни граници. С това не казвам, че аз самият не се радвам на добро заплащане. Но в сравнение с някои режисьори, които работят другаде, със сигурност не съм толкова богат. Най-голямата ми печалба е времето, което прекарвам с актьорите преди и на самите снимки. За мен то е безценно, а вярвам и за тях.

Снимачните ми дни обикновено са над 60. Снимам на 35 мм лента. Имам право на окончателна режисьорска версия. Не се притеснявам да вложа всичките си усилия в постигането на максимален художествен ефект, а не на някакво безсрамно забогатяване. Следвам европейската традиция, с която трябва да се гордеем и да продължаваме да я поддържаме.

Да не забравяме – филмът е норвежко-шведско-датско-германско-френско-британска копродукция. Не е ли забележително? Всички си сътрудничехме, и то във време, когато по света, включително и в Европа, се надигат националистически вълни. Приятно е, че поне в изкуството все още можем да се държим за ръце и да си разказваме истории едни за други. Също така е важно, че в рамките на ЕС съществува финансово подпомагане на системата за разпространение. И това трябва да пазим и развиваме.

Страхотно е, че имаме „културното изключение“, което ни дава възможност да удържаме на конкуренцията с други кинематографии по света, особено с американската. В Европа защитаваме местните и регионалните си езици, различните си култури. Работим „отдолу нагоре“. Стараем се да се явяваме на пазара с креативност и да не оставяме той да определя какви продукти да правим. Затова днес в Берлин, когато празнуваме Европейските филмови награди, искам да призова политиците от всички страни на континента –  независимо от трудните времена, в които се намираме – да подкрепят местните култури.

Как се разпространяват филмите ви на американския пазар?

Йоаким Триер: Американската компания Neon разпространява последните ни два филма. Много съм доволен от това сътрудничество. Те знаят как да помогнат на добрите „международни“ филми да стигнат до американския пазар по много ефикасен начин. Винаги се включват рано в процеса и са постоянна част от него. Към „Сантиментална стойност“ проявиха интерес още преди сценарият да бъде завършен. Заедно с прекрасните ни продуценти Андреа [Берентсен Отмар] и Мария [Екерховд] и с останалата част от екипа се стремим да бъдем разумни и да използваме интереса към нас. Търсим начини да си сътрудничим творчески. И както Ескил много точно отбеляза, в момента на пазара в Америка има място за „международни“ филми, които действително успяват да печелят пари. Специално ние се справяме добре в американските кина. А имаме вече и стрийминг излъчвания в САЩ.

Как създавате силните си женски персонажи? Все пак сте мъже, няма как да избягате от мъжката гледна точка.

Ескил Вогт: Относно персонажите ни, не става дума за това дали са жени, или мъже, а дали са интересни, или не. Тя или той може да не са най-типичната жена или най-типичният мъж, но да носят нещо лично и различно. Стремим се към специални персонажи, със собствена сложна психика, начин на съществуване, отношения с родителите и т.н. Всичко, което изгражда един живот. Когато пишем дадена история, не се питаме как в дадена ситуация би реагирала една жена, защото е жена, а по-скоро –  персонажът с този или онзи произход, с този или онзи характер. Стремим се да избягваме фалша. Няма как да искаме да измисляме само женски героини, колкото и страхотни да са те, защото ние сме любопитни към всякакви хора. А също и към самите себе си. Героите ни са вдъхновени отчасти от самите нас, отчасти от хора, които познаваме, отчасти от актьорите, отчасти и от собствената ни фантазия.

Йоаким Триер: Както казах, репетираме много, прекарваме дълго време с актьорите, разговаряме, обсъждаме, аз ги снимам, показвам материала на Ескил и след това, ако се наложи, пренаписваме сцените. Най-точната дума за начина ни на работа е „шием по мярка“. Някои хора си мислят – понякога го приемам като комплимент – че импровизираме. Но това не е вярно. Почти всичко, което се вижда на екрана, е предварително подготвено, 95% от диалозите са написани. В този филм особено важни за нас бяха разговорите с Ренате Рейнсве за нейната Нора. Още преди да бъдем сигурни какъв филм ще правим, искахме да чуем нейното мнение за героинята ѝ. После направихме дълги репетиции. Така дооформяме образите и индивидуализираме персонажите. Добър пример е актрисата Инга [Ибсдотер Лилеос], с която се гордеем. В началото нейната Агнес беше различна. По-срамежлива, с повече хумор и готовност да помага на всеки да се чувства добре. Но Инга внесе друг тип заземеност и искреност и придаде на героинята си собствено излъчване. Промени траекторията на ролята, внесе интересна динамика. Имахме огромен късмет, че намерихме Инга, която се справи толкова добре. Ще ѝ стискаме палци на Оскарите.

Най-важното за нас е да сме отворени. Ескил също е режисьор и прави прекрасни филми. Като двама режисьори, които пишем заедно, сме наясно, че ако в даден момент се появи нещо по-добро, трябва да го уловим. За разлика от някои сценаристи, които са ревниви към текстовете си, ние сме напълно отворени към промени. Стремим се да търсим и намираме по-доброто.

Трудно ли беше включването на американската актриса Ел Фанинг във филма?

Йоаким Триер: Би било ефектно да кажа: „Беше много трудно“. Но истината е, че изобщо не беше. Ел е фантастична актриса, има сериозен опит, защото е в професията от дете. Работила е с режисьори като София Копола и Майк Милс, чиито филми много харесвам. Така че, не е странно, че Ел стана част от екипа ни. Да не говорим как се справи с „невъзможността да изиграеш дъщерята на някой друг“.

Коя е най-важната сантиментална стойност за вас лично?

Йоаким Триер: Често говорим за местата с конкретна роля в човешкото съществуване. Има определени места от детството ни, натоварени с повече значение от други. Живееш в даден град, после в друг, непрекъснато трупаш спомени. Прибираш се за Коледа или за празниците при семейството си и изведнъж отново влизаш в роля, в каквато си бил някога. Тези разминавания са нашите привързаности, нали?

Все пак, моят личен „метаобект“ със сантиментална стойност е билетът ми от фестивала в Кан. Беше за едно от най-добрите места в огромната зала и на него пишеше: „Сантиментална стойност“. Представяте ли си? Този билет си го държа на стената. Та, ето перфектният ми метаобект, свързан с велик момент от живота ми.

Филмът ви разказва и за една къща, която обединява хората във времето, и това също много се харесва. Как се роди тази идея, как я разработихте?

Йоаким Триер: Бяхме при майка ми, докато тя се опитваше да продаде семейната ни къща. Вече бяхме започнали да работим по историята за двете сестри и за семейството им и търсехме допълнителен елемент, който да ѝ придаде по-голям обхват. Търсехме усещане за време, вечност или нещо подобно. Какво може да бъде то? В крайна сметка къщата не беше продадена и ние си казахме: „Дали пък не можем ние да я използваме?“.

Чехов ли беше скритото ви вдъхновение за този филм? 

Ескил Вогт: Когато прочете сценария за първи път, Стелан каза: „Много е чеховско“. И аз страхотно се възгордях. Но все пак Чехов не ни е основна отправна точка. Доста се забавляваме, когато ни предлагат всякакви подобни асоциации. Чуваме, че една или друга сцена била като при Бергман. Това, разбира се, ни ласкае. И в момента май тече някакъв дебат около „Сантиментална стойност“ и Чехов.

Може би все пак става дума за нещо типично северно.

Ескил Вогт: Да, но каквото и да направиш в северните страни, веднага се намесват Ибсен, Бергман и дори Едвард Мунк. Няма отърване. Това вероятно е така, защото има нещо общо в усещанията за северните социални и творчески ограничения. Явно има нещо в студената светлина.

Като стана дума за Севера, как се чувствате в момента по повод казуса „Гренландия“?

Йоаким Триер: „Сантиментална стойност“ е написан преди няколко години, заснет е преди две, монтиран е миналата година и едва сега е по екраните. Няма как той да коментира днешни събития. Но ние сме човешки същества, наясно сме с международната политика и като всички нормални хора сме шокирани от случващото се. Не искам да навлизам в конкретика, но като европеец – и държа да подчертая това – смятам, че Европа е научила нещо от ужасното си колониално минало и от страшните му последици. Сега обаче се завръща един нов глад към колониално присвояване на територии. За мен това е абсурдно.

Аз съм наполовина датчанин и съм наясно с дебатите около автономията на Гренландия. Дания със сигурност невинаги е била добър колониален управник и това отдавна и открито се обсъжда. Изводите са направени. А ето че сега отново попадаме в такава странна ситуация, от която, честно казано, нямам представа как ще излезем.

Именно затова е важно да се борим за спазване на международното право. То поне създава някакви предпазни рамки, които да не позволяват на отделни държави да поемат контрол над суверенитет, който не им принадлежи.

Ескил Вогт: Когато тръгвахме да пишем сценария, нещата вече бяха доста зле. Всеки ден имаше негативни новини за някакви недобри събития, потокът от информация беше парализиращ. В един момент почувствахме, че трябва да затворим вратата и да се съсредоточим. Така намерихме уюта, който ни липсваше. И в това, струва ми се, е самият смисъл на изкуството.

Разбира се, изкуството може да бъде много неща, но за нас то е място за помирение. Пространство, в което виждаш хора, различни от теб. Когато започнеш да ги разбираш, различията стават по-малки. Изкуството е територия на емпатия, в която не търсиш несъгласие или повод за атака. А днешният свят сякаш се е преобърнал – постоянно се търси поляризация, противопоставяне, нападение. Изкуството е обратното на това. И съм горд, че успяваме да правим филми в този радикализиран политически климат.

Йоаким Триер: Нека допълня – да виждаш другия, да го чуваш е нещо, което трябва да отстояваме. Точно сега емпатията е изключително важна. Все по-често ни питат за „големите теми“. А ние винаги започваме от малките неща. Нашата добродетел, ако мога така да я нарека, е голямата тема да я извличаме от конкретни и съвсем лични ситуации. Това е най-доброто, което можем да предложим.

Бихте ли искали да направите открито политически филм?

Йоаким Триер: Надявам се, че по нашия по-непряк начин филмите ни са и политически. Когато навремето пътувахме с „Осло, 31 август“, който разказва за възстановяващ се наркозависим от средната класа в Норвегия, у дома почти никой не обсъждаше политическия му аспект. Докато във Франция и САЩ хората коментираха, че показването на живота в много богата държава, която не работи за човек в беда, само по себе си изразява политическа позиция.

Политиката може да означава много неща. Скоро пак ще се съберем като сценаристи и ще видим какво ще се появи. Светът влияе на всички, влияе и на нас. Това е най-честният ми отговор.

Всичките ви филми са свързани с Осло.

Йоаким Триер: „Сантиментална стойност“ обаче е по-малко за Осло от предишните. Той по-скоро е за едно семейство и за една къща. В много отношения действието би могло да се развива навсякъде.

Как работите заедно?

Ескил Вогт: За да открием следващия си филм, се нуждаем от съвместно време. Имам малък офис в Осло, Йоаким идва и прекарваме дни, седмици, месеци заедно. Понякога той носи идеи, върху които е мислил, но нито той, нито аз знаем какво ще се получи. Трябва ни време, през което да говорим, да слушаме музика, да обсъждаме книги, живота.

След толкова публичност – не ви ли се иска тя все пак да приключи?

Йоаким Триер: Благодарни сме, че ни дават всички тези номинации. Но в даден момент ще се оттеглим, за да напишем нов сценарий. Идеите вече напират в главите ни и мечтаем отново да започнем работа.

И преди сте печелили немалко награди, какво е различното този път?

Йоаким Триер: Вече сме по-опитни. Не толкова шокирани от вниманието към нас, което наистина се увеличи. Особено това към актьорите. Като режисьор съм страшно горд, че актьорите ни са в центъра на международен интерес, това, което се случва с актьорите този път, е наистина велико. А те го заслужават, защото в този филм направиха много смели неща. Дадоха от времето си, внесоха по нещо много лично в ролите си. Да не говорим, че и една холивудска звезда дойде да играе в норвежки филм, а ние показахме, че можем да го направим заедно. В една и съща тоналност – най-трудното за всеки филм.   

Има ли вещи от личния ви живот, с които сте емоционално свързани?

Йоаким Триер: Ще ви кажа нещо лично. Преди време, когато бях на 11 години, ден преди Коледа по невнимание подпалих семейната къща. Наистина. Всичко изгоря – всички онези дребни неща, с които растеш. Това събитие като че ли ме формира малко нихилистично.

Докато се готвехме за този филм, Ескил и аз отидохме в Националния архив на Норвегия – прекрасно място, където има страшно много документи от войната. Благодарение на приятелката на Ескил, която работи там, получихме достъп до почти всичко. Тогава ми попадна картата на дядо ми, с която на 19 години е бил арестуван и изпратен в един от първите военни лагери. Този толкова личен „предмет“ като че ли ме промени в дълбочина.

Съществува ли някаква универсална сантиментална стойност за вас?

Йоаким Триер/Ескил Вогт: Да, съществува. Нарича се снимане на филми.