Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Разговор с турската режисьорка Ейлем Кафтан, която гостува на 18-ия кинофестивал Sofia MENAR, за филма ѝ „Шепот на стени“, посветен на световноизвестния художник

Документалният филм на Ейлем Кафтан „Шепот на стени“ (2025), посветен на големия турски художник Бурхан Доганчай (1929–2013), е история, която носи множество времена в себе си. Житейският път на Доганчай е богат на сюжети, сред които авторката – вече от дистанцията на времето – избира темата за завръщането към корените. Но разбира се, в рамките на 70 минути, колкото трае филмът, зрителят неусетно попада в множество други истории, не по-малко ключови за подреждането на целия пъзел. Почти в началото е включено архивно интервю с Доганчай от праймтайма на комерсиална американска телевизия, което по естествен начин, с деликтно чувство за хумор и с доза абсурдизъм разрушава всички клишета за твореца имигрант, за повърхностния телевизионен разговор, за изкуството и дипломацията... И тук дори онези, които никога не са чували за Бурхан Доганчай, вече са спечелени за филма, а след това със сигурност и за изкуството му, което е плод на неговия дълбоко личен поглед върху улицата, градската среда и „историите, които стените разказват“.

Ейлем Кафтан, чието първо образование преди киното е философията, е авторка на немалко филми на разнообразна тематика през годините – за разрушителните земетресения в Турция през 90-те, вендетата, югославските войни и пчеларството – продуцирани и копродуцирани от „Ал Джазира“, TRT, Télé-Québec и др. Във филма си за художника тя засяга и съдбата на Музея „Доганчай“ в истанбулския квартал „Бейоглу“.

Какъв беше първоначалният импулс да направите филм за Доганчай и творчеството му?

Доганчай е световнопризнат творец, чието изкуство остава като доказателство за безсмъртието му. Вече 13 години не е сред нас, а ние продължаваме да говорим за изкуството му, то се показва в много изложби, той самият е почитан навсякъде и паметта за него е жива. Като творци всички искаме това – изкуството да ни надживее, да оставим следа, наследство. Затова бях толкова силно вдъхновена от Доганчай – от категоричността, с която оставя оригиналния си почерк във всичко, което прави. И става дума за създаване на уникално изкуство, разпознато и признато от авторитетите, от публиката и от най-големите музеи по света. Впечатли ме неговата безкомпромисност. Въпреки че в края на живота му неговите произведения са от най-скъпо продаваните, а през годините е изпитвал финансови затруднения, той не ги създава, „защото ще се продадат добре“, а следвайки собствените си разбирания. Компромисът за него е предателство спрямо собствената душа.

Помните ли първата си среща с неговото изкуство?

Помня, че бях поразена от особения реализъм и силното присъствие, от прецизността на работата, от жизнеността и игривостта, които излъчваше произведението... Казах си: „Добре, това е реалистична картина, изобразява истинска врата“,... но сенките породиха толкова много въпроси в ума ми. Това истинските сенки ли са, или укриване на някаква тайна... Доганчай е майстор в създаването на онази „детинска“ закачливост, която едновременно с това ни кара да се замислим, да усетим, да отключим в себе си тези процеси… И точно това си спомням – че се почувствах като хипнотизирана.

Като говорим за врати, Бурхан Доганчай несъмнено отваря много такива – за следващи поколения турски артисти в Ню Йорк, за американската публика в отношението ѝ към изкуството на артисти от непознати краища на света. Във филма доста на място се явява ироничната констатация, че когато пристига в началото на 60-те години в Ню Йорк, там дори понятието „турчин“ е непознато, да не говорим за „турски артист“...

E, знаете какво е американското общество в своята концентрация върху самото себе си. Това го има дори в Ню Йорк, мнозина американци и днес трудно биха посочили къде се намира Турция на картата, а представете си какво е било през 60-те. Тогава, както знаем, Щатите изживяват социални сътресения. На дневен ред са борбите за правата на афроамериканците, за гражданските права въобще... И в целия този водовъртеж си представете един турски имигрант, който се опитва да си прокара път в твърде сложната обстановка и успява не само да оцелее, но и да развие и наложи своето изкуство, да си създаде име в тази среда. Да припомним, че той попада в Ню Йорк първо като дипломат, което му дава още един критичен ъгъл към темата за колективната памет на обществото. И днес, поне доколкото аз знам, Доганчай е единственият съвременен турски артист с произведения в колекцията на Музея „Метрополитън“.

Във филма се докосвате до едно чисто човешко измерение, което е отвъд изкуството. Или напротив – което може би е и причина изкуството му да е толкова проникновено. Беше ли такъв първоначалният замисъл, или филмът се разви в тази посока, след като се запознахте със съпругата му Анджела Доганчай, чието присъствие е важно във филма?

Да, ние виждаме чисто човешкия му образ през думите на съпругата му, през историите за трудните години, когато дори не е имал какво да яде. Щеше ми се, разбира се, да го бях познавала лично и тогава навярно бих отишла още по-нататък в тази посока. Но дадох най-доброто от себе си в тази ситуация – търсейки духа му чрез други хора и задълбочавайки се в творбите му. И се радвам, че сте го усетили. Аз самата съм завършила философия и винаги са ме вълнували дълбоките измерения и смисли, подсъзнателното, мотивацията на твореца...

Повлия ли неговото изкуство по някакъв начин на решенията кое как да бъде заснето или разказано? Това, че неговите творби са изградени на принципа на повторяемостта на даден детайл или обект, повлия ли на ритъма на филма?

Наистина чудесен въпрос, над който съм мислила. Но не смятам, че аз самата като автор въобще съм толкова добра, че да се сравнявам по някакъв начин с него... Той е достигнал висини, до които много трудно се стига. Но, разбира се, като човек, който прави филми – не само документални, но и игрални – съм се опитала да уловя онази поезия, която съществува в повторяемостта, в обсесията по даден елемент. То е донякъде като в работата на композитора. Като погледна отстрани филма си, да, има я тази повторяемост, тази обсебеност от дадени елементи, но за да отговоря коректно на въпроса,  може би трябва да мине малко време, защото филмът е все още много нов. Дори може такова влияние да се появи в някой мой следващ филм. Но това, което съм се опитала да предам, е дълбоката връзка между живота и изкуството. Тази връзка Доганчай сам я изгражда, както и връзката между репрезентацията и представяното. Аз се опитах с езика на киното да разкажа това, движейки се постоянно между изкуството и улицата, изкуството и живота.

От многото сюжети, които можехте да изберете, вие се спирате на завръщането на художника в Турция в края на живота му. Това първият ви избор ли беше, или имаше и други, тъй като животът му определено е богат на истории?

Всъщност той е оставил доста дневници, исках да ги изчета, но съпругата му Анджела реши, че може би не трябва да стигаме чак дотам, за да не се разпилеем... Ако го бяхме направили по този начин, може би и аз бих се впуснала да изследвам малко повече тъмната му страна, тъй като всички творци имат и тъмна страна... Но ние избрахме нещо друго, което ме свързва с него – аз самата съм живяла десет години отвъд Атлантика, в Канада, така че можех да погледна като артист от диаспората, какъвто е бил и той – чувствайки се през цялото време свързан със своята страна и култура, но през призмата на едно глобално разбиране. И фактът, че, макар да е прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, където е постигнал световния си успех, той решава да се върне в Турция, при корените си, за мен беше наистина интригуващ. От друга страна, когато правиш биографичен филм за човек, който вече не е сред нас, все пак има едно предимство: виждаш живота му в неговата цялост – начало, среда и край. Един живот обикновено е изпълнен, завършен, едва когато е приключил. Ако се бяхме познавали лично и бях направила филма, докато той още беше жив, със сигурност щеше да ми е трудно да го завърша. Докато сега от дистанцията на времето финалът си беше естествен – със смъртта му и културното наследство, което остава след него. В тази картина темата за завръщането към корените наистина намира своята логика и своето място. Защото днес Доганчай е изключително високо ценен не само по света, но и в собствената си страна, което не е било така в самото начало, когато често се е задавал въпросът: „Това изкуство ли е, или амбалажна хартия“. За създаването на „Шепот от стени“ направих доста проучвания. Разказвам историята, разделяйки я на седем отделни епизода, които са различни един от друг, но следвам една нишка – темата за завръщането, може би проектирайки и своя собствен опит.