Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Най-важната ми роля като преподавател е да увлека моите ученици, да ги запаля, да ги накарам да мечтаят, да живеят с операта, да искат да постигнат това, което е заложено в тях.“ Светлана Димитрова разговаря с мецосопраното Мариана Пенчева, която посрещна своя юбилей между два спектакъла на „Фалстаф“ в Софийската опера

Мариана Пенчева е родена на 17 януари 1966 г. в Пловдив. Там започва певческото си изграждане в класа на Иванка Михайлова в Средното музикално училище „Добрин Петков“. След това продължава обучението си в Националната музикална академия в класа на проф. Мати Пинкас и проф. Мила Дюлгерова. Има специализация във Верона при известното сопрано и вокален педагог Рина Малатрази, както и в академията „Борис Христов“ в Рим. Дебютът ѝ на професионалната сцена е с Улрика от „Бал с маски“ от Верди. Печели Втора награда (при неприсъдена Първа) на конкурса „Виоти“ във Верчели, Италия (1989), Първа награда на конкурса „Кашиналирика“ в Кашина, Италия (1991), Втора награда на конкурса „Верди“ в Бусето, Италия (1991) и Първа на конкурса „Лучано Павароти“ във Филаделфия (1992).

Нейната международна кариера започва в Театро Комунале във Флоренция, където тя участва в концерти с „Глория“ от Вивалди и „Йов“ от Луиджи Далапикола. Скоро след това, през януари 1992 г., е и дебютът ѝ на оперна сцена в „Риголето“ в Театро Ла Фениче във Венеция. В Миланската Скала тя дебютира във „Весталката“ на Спонтини (откриване на сезон 1993/94) под диригентството на Рикардо Мути, а малко по-късно пее и в „Риголето“ пак под негово диригентство. Изявява се и на много световни сцени – в Токио, Брюксел, Мадрид, Буенос Айрес, Монте Карло, опера „Бастилията“ в Париж, театър „Лисеу“ в Барселона и др. Пяла е под диригентството на Рикардо Мути, Джеймс Конлон, Рикардо Шайи, Нело Санти, Маурицио Арена, Владимир Юровски, Джанлуиджи Джелмети, Карло Рици, Даниел Баренбойм и е сътрудничила с режисьори като Франко Дзефирели, Марио Моничели, Вернер Херцог, Марио Мартоне, Лука Ронкони и Уго де Ана. Преподава в НМА в София.

Отново изпълнявате Мисис Куикли от „Фалстаф“, коронна ваша роля. Откога я пеете?

Вече над трийсет години. Непрекъснато я пея. Имам участие в достатъчно голям брой постановки и мога да кажа, че познавам основно цялата опера.

Коя е била най-нетрадиционната ви Мисис Куикли?

О, толкова различни бяха! Най-нетрадиционната беше в Монте Карло, където абсолютно всички герои бяхме като различни видове птици. Самият Фалстаф беше огромен петел, а певецът беше Брин Терфел. Аз бях като пуйка. Имаше токачки – Аличе и Нанета, Мег беше гъска. Много интересна постановка. И понеже там сцената беше малка за тези доста обемни костюми с опашки, ако някой се завъртеше, помиташе половината колеги зад себе си, но беше много забавно.

А първата?

Първата беше в Токио, в „Сантори Хол“, полусценична реализация с маестро Густав Кун. Той беше направил и режисурата. Модерна постановка, но самият Фалстаф беше класически, защото пееше Ренато Брузон. Много нетрадиционна беше постановката и в Буенос Айрес, където всички бяхме с авангардни костюми. Самият Ренато Брузон обаче държеше да бъде класически. Жена му беше направила костюми за него. Той беше все едно от епохата на Верди, а другите бяхме модерни. Беше специално подготвяна постановка. Дори премиерата падна, защото не бяха готови сцените и костюмите.

Продължавате да пеете, но вече и преподавате. Връщате ли се често назад, за да споделите преживявания с учениците си?

Да, доста често, защото имам винаги повод да разкажа някоя случка, за да ги подготвя какво ги очаква на сцената. С моя богат опит понякога се налага да ги убеждавам, че всъщност това, което те правят, учейки се да пеят, не е трудно. После идва трудното: когато си на сцената и в много случаи трябва да съчетаваш тежък костюм с трудно осветление, с много бягане по сцената и активна актьорска игра. Понякога се налага да пееш легнал, да внимаваш да не запушиш изцяло ухото си, за да можеш все пак да чуваш оркестъра, да пееш с гръб и какво ли още не. Но съм убедена, че човек би трябвало да не живее в миналото, а да гледа напред. Има какво да ме държи в нашето време.

След срещите с учениците, които вече тръгват по света, как мислите, по-добре ли се работеше по ваше време? Пели сте в големи театри, с големи диригенти, режисьори и певци. Друго ли беше отношението тогава най-вече към певците?

За съжаление, за кратко бях в тази златна епоха. За мен това беше времето до 2003 г. След това постепенно започнаха проблемите. Но първите десет години от моята кариера бяха в тази най-приятна епоха за оперните артисти. И мога да кажа, че беше различно. Друго очарование имаше тази професия. Сега реалността е прекалено сурова и имам чувството, че прекалено много други неща изместиха фокуса от истинското изкуство към по-различен тип забавления. Да преживееш емоцията от живото изкуство, вече не е на първо място. Много повече живеем в интернет, много по-често всичко се измерва с едни нагласени истории. Всеки си позволява да променя външността си, както иска. Когато аз започнах да пея, бяхме много по-естествени. Изкуството беше по-истинско, защото беше важно това, което се случва на сцената. Ерата на микрофоните и на всичко изкуствено дойде по-късно. Днес според мен е по-трудно за младите, защото се промениха критериите за оперното изкуство. То е необятен свят. И ги няма критериите за това какво се очаква от един млад певец, как той да тръгне по този път. Мисля, че младите са доста объркани, защото, завършвайки Музикалната академия, те не знаят как да подходят. Понякога успяват хора, които нямат нужните качества, а други, които ги имат, не успяват.

Е, това винаги го е имало. И мисля, че вие бяхте облагодетелствани от това, че имаше хора, които държаха на музикалната страна.

Да, тогава все още диригентите бяха най-важни. Един певец, за да разбере какво да прави в музикално отношение, зависи от диригента – колко силна фигура е той, колко магнетичен е, какви изисквания налага. После в един момент, за съжаление, се получи така, че някои режисьорски трактовки и някои режисьори изместиха фигурата на диригента. Разбира се, това не означава, че съм против водещата роля на режисьора. Просто се оказа, че има режисьорски трактовки, които пречат на музиката. В началото, когато започвах да пея, не беше така. Диригент като Рикардо Мути винаги е налагал своите изисквания и те винаги са били тясно свързани с музикалната страна на нещата, както и Даниеле Гати, Антонио Папaнo. Аз харесвам много и модерните трактовки, режисьорските решения, когато са интелигентни и направени с мисъл, но все пак музиката не трябва да страда в тези случаи.

Ето, веднага ще дам пример с „Фалстаф“ в Пловдив и в София. За мен беше истинско удоволствие спектакълът в Пловдив, както и този тук, в София. Толкова са различни двете постановки, но са направени по интелигентен начин и не пречат на музиката. Създава се неповторима атмосфера. Докато това, което съм виждала по света, понякога в Германия, буквално променя операта. Включват се нови герои, включват се разказвачи, например по средата на „Вълшебната флейта“, които променят действието. Това лично за мен е доста странно. Колкото и да искаме да модернизираме операта, си мисля, че това по-скоро пречи, а не помага. За да правиш такива иновативни неща, трябва да си наистина изключително интелигентен и с много голям респект към това, което вършиш. Ако го няма този респект, тогава се нарушава равновесието и за съжаление, младите хора губят критерии за това, което трябва да правят. Някои си мислят, че е достатъчно само да се търкалят по сцената, да са атрактивни, да се разголят или да направят нещо абсурдно, за да бъдат забелязани и да имат кариера. Актьорската страна е изключително важна, но тя върви ръка за ръка с музиката.

Споменахте Рикардо Мути. Много работите с него, нали? Колко постановки направихте?

Първо „Весталката“ за откриването на сезон 1993/94, след това продължихме с „Риголето“. С него направих три пъти същата постановка. После я направих с още трима диригенти, така че шест пъти съм пяла точно в тази постановка на „Риголето“. Последваха „Набуко“, „Силата на съдбата“, „Бал с маски“. Освен това и един концерт с Първа симфония от Скрябин. Смятам се за абсолютно привилегирована, че съм изживяла тези години на работа с маестро Рикардо Мути. Той държеше изключително много на това, което е написано в партитурата, и успяваше да го постигне по начин, който наистина ти създава чувството, че това е замисълът на Верди. Сигурно е бил много взискателен.

Как се работи с него?

Той е изключително взискателен, тези осем-девет години, в които работихме заедно, бяха много интензивни. Иска да види, че си музикален, че знаеш да пееш, че можеш да направиш това, което е написано в партитурата, че не си певец, който се опиянява от собственото си его. В момента, в който разбере, че не се опияняваш от себе си, а си в цялото, следиш музикално и актьорски нещата, тогава той е спокоен. И всичко става като магия.

Имам чувството, че обичаше да работи с младите певци.

Той обожава да работи с младите певци. И даде път на мнозина от тях. Рикардо Мути не обича певци, които казват: „Аз го правя така и не мога по друг начин“. При него трябва да отидеш с отворено съзнание. Да се развиваш, да приемеш идеи, да вървиш по друг път, а не по установените пътища. Запазила съм и досега този начин на работа, защото ми е много приятно, когато работя една опера, да я виждам по нов начин. Ако я правя по един и същи начин, за мен означава да буксувам. Това е рутина, която не помага.

Нашата първа среща беше в Плевен за една постановка на „Сестра Анжелика“ и „Мантията“. Бяхте съвсем млад състав. Бях очарована от таланта ви. И когато започнахме да разговаряме, вие ми казахте: „Аз съм готова. Единственото, което искам да правя, е да пея“. Винаги ли бяхте готова за предизвикателствата?

Да, бяхме много млади, все още студенти. Мисля, че съм готова за това винаги. Може и да усещам, че нещо още трябва да се направи, но съм готова да се хвърля. Просто мисля, че за да излиза на сцената, човек трябва да е смел и да осъзнава това, което се случва. Не само да се хвърля безпаметно, но и да разбира грешките, ако ги има. Въпреки всичко винаги има страх – излизаш пред публика, отговорен си, но буквално се хвърляш с главата надолу и правиш най-доброто, което можеш. Мисля, че това е страшно важно, за да можеш да се отърсиш в един момент от всички страхове и да дадеш най-доброто от себе си.

През всички тези години отказвали ли сте предложения?

Да, не толкова често, но се е случвало. Имало е някои абсурдни искания към мен. Едното беше за ролята на Кармен. Христина Ангелакова ме покани да пея Кармен. И аз ѝ казах: „Не, не ми се пее Кармен“. А тя беше изумена. Според нея това е роля мечта за всеки мецосопран. Отговорих, че не искам да пея Кармен, защото е прекалено шаблонна като роля и ако аз пея някога Кармен, искам да е с различна трактовка, да е моя, за да не вляза в шаблон. А това може да стане много трудно. Другото предложение беше за „Набуко“, и то за Абигаиле. Наистина знам, че имах забележителни височини, и един артистичен директор, който ме беше чул да пея Лаура в „Джоконда“, изпрати предложение за Абигаиле. Имала съм запитване за ролята на Лейди Макбет. Казах, че е абсурдно и че има сопрани, които ще се справят по-добре от мен. Но съм приемала и коренно различни роли. Пяла съм Елизабет в „Мария Стюарт“, в „Норма“ съм била Адалджиза, и то в оригинал.

Имаше случай, в който редувах серия от спектакли на „Норма“ в Мачерата с Ортруд [в „Лоенгрин“] в Торино. По време на репетициите изпях пет-шест Реквиема в Тел Авив. След премиерата отидох в Миланската Скала за девет спектакъла на Улрика [в „Бал с маски“] и веднага след премиерата започнаха репетициите на „Норма“. Ортруд, Улрика, Адалджиза – една след друга. И трите образа се получиха великолепно. Тогава разсъждавах чисто математически за пеенето. Казвах си какво трябва да правя в едната роля, след това в другата и после в третата и всичко се получаваше. Когато човек е наясно с техническата страна на нещата и когато е млад и здрав, той може да направи чудеса.

Как един певец поддържа форма?

Съсредоточила съм се в преподаването и това е моята мисия сега. Обожавам да го правя. Но ако имаш активна кариера, няма нужда да правиш нещо специално. Просто трябва да си умен, да избираш роли, които усещаш, и да знаеш как да подредиш всичко чисто технически за себе си, така че да не разчиташ на форсиране, на някакви случайни ситуации. Друго няма. Ако си подредил пеенето си, ти поддържаш по този начин форма, като просто знаеш какво трябва да правиш. Ако не си наясно, каквото и да правиш, за да поддържаш тази форма, според мен не става.

Какво още съветвате вашите ученици? Те търсят ли съвет от вас? И вслушват ли се?

Да, те са прекрасни деца. Слушат ме много, имам прекрасен клас и си мисля, че моята основна роля е да ги науча чисто технически, да им помогна да усетят нещата. Аз не съм човек, който може да налее на никого пеенето в гърлото, но мога да дам ключа, така че той да разбере по какъв начин сам да си отключи вратата и да влезе в царството на пеенето. И когато усетя, че мой ученик разбира за какво става дума, тогава знам, че това е нещо много ценно. Най-важната ми роля в случая като преподавател е да ги увлека, да ги запаля, да ги накарам да мечтаят, да живеят с пеенето, с операта, да искат да постигнат максимума на своите възможности, да постигнат това, което е заложено в тях. Защото аз съм убедена, че има толкова много добри гласове, но малко изпълнители със стабилна психика. Да, трябва да имат свободна психика. Малко са тези, които имат чисто певческа интелигентност. Може да са много интелигентни, но да нямат този певчески усет и интелект, който да им позволява да усетят музиката. Едно е да я разбереш чисто технически, друго е да я усетиш буквално с физиката си, с гърлото, да знаеш какво да търсиш. Така че аз се опитвам да ги запаля и когато срещу мен има човек с такъв усет, тогава знам, че има голям шанс той да разбере какво е истинското пеене и да може да се развие. От там нататък какъв ще бъде животът на всеки един от моите ученици, не знам. Много фактори са от значение – случайност, късмет, работа и т.н., но това е най-важното.

Днес тези младежи, за които говорите, имат почти неограничен достъп до информация. Това помага ли им? Търсят ли непознатото в репертоара? Знаете, че в онези години се пееше едно и също.

Не, не им е по-лесно. В момента има голяма бъркотия. Те искат да търсят, но аз мисля, че в наше време вече не се знае кой е за една роля, кой за друга. Има страшно много хора, които си позволяват да пеят роли, които определено не са за тях. Според мен в това отношение не им е по-лесно. Да, те имат огромен достъп до информация, но забелязвам друго. Малко от тях имат наистина познания за тези, които са били преди тях. И не говоря за нашето поколение, нас все още ни знаят. Но младите нямат представа за повечето предишни големи певци от малко по-далечното минало. А защо? Не знам, може би не се интересуват. Според мен те имат свободен достъп до интернет, но просто не разбират коя е истински важната информация, която да извлекат. Трябва да успеят да отсеят по-важното. По някакъв начин те губят знанието за миналото, за това, което е било преди тях, за да могат да градят върху него.

Вие имахте ли идол?

О, аз имах няколко. Едната беше Джулиета Симионато. Много съм харесвала също и Елена Образцова, но Симионато винаги ми е била най-любимата. Също Шърли Верет, Криста Лудвиг. Винаги съм харесвала изпълнители, които могат да пеят, а не само най-големите гласове. Защото гласът е даденост, това е природа, но да се научиш да го владееш и да пееш, да имаш легато, когато пееш, да пееш красиво, да можеш наистина да правиш какво ли не с гласа си, това винаги ме е омагьосвало най-много.

Мисля, че последният ни по-дълъг разговор беше след един ваш камерен концерт. Не сте пели често камерна музика.

Не съм, така се стекоха нещата, за съжаление. Но тогава ми беше много приятно, изпяхме два пъти една и съща програма. Сега нямам време и в момента наистина ми е по-интересно преподаването. Имала съм идеи, имала съм предложения от мои колеги пианисти, но творческата ми енергия е съсредоточена в преподаването. Не е изключено да реша да го направя отново и да подбера нещо, което наистина ме вълнува и е за моя глас сега. Дай боже да го направя.

Сега си мисля, че след толкова интервюта никога не съм ви питала как стигнахте до операта?

Мисля, съвсем случайно. Моята майка беше народна певица и аз обичах да пея какво ли не. Пеех народни песни, пеех в хора на училището. Мама имаше една колежка, чиято дъщеря беше започнала да учи в Музикалното училище в Пловдив. Тази дъщеря е оперната певица Снежана Драмчева. Така разбрахме, че може да се учи оперно пеене, без да свириш на инструмент. Тогава се свързах с Иванка Михайлова, преподавателката в Музикалното училище в Пловдив. Тя ме прослуша, подготви ме за изпита и така започнах да уча оперно пеене. След това се влюбих в операта и си казах, че само това искам и нищо друго. Първата година не ме приеха в Консерваторията, наистина имаше голяма конкуренция, над сто души за двайсет места. Втората година вече успях. Бях в класа на Мати Пинкас – много интелигентна жена, с отношение към своите ученици. Взела съм много от нея точно заради нейния интелект, нейната сила, а културата ѝ в пеенето беше огромна. Знаеше много за позиционирането, фразирането, воденето на гласа. Тя ме е учила да пея и чисто вокално ми е дала много. След това мисля, че съм го доразвила, защото един певец не може да разчита само на преподавателя си. В един момент той трябва да разбере, че е негова отговорност това, което прави. Но съм взела страшно много от нея.