Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Разговор с френския политически философ Марсел Гоше

Защо нашите общества са дезориентирани? И как да си обясним успеха на популизмите? Ето някои от темите в най-новата книга „Как мислят демокрациите“ (2026) на Марсел Гоше, който даде специално интервю на Ан Розеншер за сп. „Експрес“

Във вашата книга вие продължавате да твърдите, че живеем в „неолиберална епоха“. Не витаят ли твърде много недоразумения около това прилагателно?

Определям епохата като неолиберална, защото базисните идеи са на класическия либерализъм, но с тази разлика, че контекстът, в който се прилагат, е претърпял дълбока промяна. Класическият либерализъм се основава върху факта, че икономическата дейност, чиято свобода той отстоява, се вписва във вътрешността на определено политическо пространство, това на държавата-нация. Основният дебат е за това в каква степен държавата може да се намесва в икономиката и в дейността на частните предприемачи. Докато през последните петдесет години – с финансовата глобализация – тази рамка се заличава и всички трябва да се приспособят към глобалния пазар. Така ролята на държавата се видоизменя. Тя трябва да създава условия за конкурентността и привлекателността на съответната страна, без да може да влияе върху самия икономически процес.

Покрай Китай или Тръмп нито пазарите, нито договорите вече имат предишното си значение…

Ето защо смятам, че една епоха, продължила цели петдесет години, е напът да приключи. Присъстваме и на завръщане на политическото. По ексцентричен начин президентът на САЩ е принуден да признае нещо сериозно: Америка се изправя срещу една световна система, която тя си мислеше, че контролира, но която вече ѝ се изплъзва. Доналд Тръмп навлезе в политиката на конфронтация и се обяви срещу всичко, което пречи на идеята му „Америка на първо място“. Всичко обаче е на кантар. Присъстваме на припламването на културни и исторически идентичности. Забелязваме, че планетата не живее в часа на хомогенизация, а напротив, във времето на преутвърждаване на силно конституирани култури, които изявяват желание да си останат такива, каквито са. Това е вярно за европейците, както е вярно за африканците, азиатците и т.н.

Европа готова ли е за това изпитание, в което всичко е на кантар? Тя беше модел на друг свят, изграден от споразумения и мултилатерализъм.

Европейското изграждане си остана недовършено според формулата на Римския договор от 1980 г., който беше буквално пометен от неолибералната вълна. Обединена Европа се настани в „края на историята“, който трябваше да представлява „щастливата глобализация“ през 90-те години на ХХ в. Нещо, което влиза в пълно противоречие с тенденциите, очертаващи се в днешния свят. Може ли да има някаква отсрочка? Дори да има такава, тя ще дойде благодарение на народите, а не на бюрокрацията в Брюксел. Защото тази институционална структура, тъй силна и същевременно обременяваща, не е била изградена, за да се справи с новото развитие в света, което вече ни диктува правилата си.

Големият европейски проблем днес, колкото и банално да звучи това, е „разоръжаването“ ни, не само в смисъл, че не разполагаме с военен капацитет, но и в един по-дълбок смисъл – като състояние на духа, в което слабостта доскоро минаваше за добродетел. Ние продължаваме да се уповаваме на идеята за вечния и окончателен мир; и едва сега откриваме, че светът е на друга честота на вълната, която ще трябва да приемем. И все пак Европа не е което и да е място на планетата. Това е точно мястото, в което е била измислена модерността. От културна гледна точка планетата се е европеизирала, защото ние сме изнамерили онова, което се е превърнало в планетарно общо благо. Ала какво място ни е отредено в този свят, поел политически в посока, различна от нашата? Това е въпросът пред днешните европейци. И на този стадий ние не сме „въоръжени“, за да му отговорим. Но Историята е винаги отворена.

Една от характеристиките на днешната епоха такава, каквато я описвате, е, че е отдала цялата власт на правото. Защо това да е проблем? Нали понятията за демокрация и правова държава са съвсем близки?

Демокрацията очевидно е царство на правото. Неин основен идеал е властта на законите да прерасне във власт на хората. Въпросът е за какви права става дума. Има „техническо право“, което ние практикуваме всекидневно – когато например подписваме някакъв договор – тоест правото на нотариусите, правото на адвокатите, правото на съдиите и т.н. Но на заден план има нещо друго, което би трябвало да вдъхновява това „техническо право“: основните права на индивидите или така наречените права на човека. Истинската революция в наши дни е, че в западния свят правата на човека се превърнаха в т.нар. „позитивни“ права – сиреч те не служат за общо вдъхновение, а стоят над всичко, като колективно решение, наложено на мнозинството.

Ето как се стига до онова, което наричат „йерархия на нормите“: най-отдолу е правото, гласувано от парламента; после идва ред на конституцията, която е над онова, което парламентът може да гласува; и най-накрая имате една най-висша норма, наречена „основни права на индивидите“: в Европа неин институционален израз е Съдът по правата на човека. Това е върховният арбитър на законността. Оттук насетне всяко колективно решение – дори да е легитимирано чрез гласуване – се преценява в зависимост от това дали престъпва, или не престъпва индивидуалните права на една или друга личност.

Това води ли до неравновесие между индивидуалните права и суверенитета на народите?

В този контекст суверенността не е гледана с много добро око, защото по дефиниция тя е колективно образувание. Подразбиращият се при нея мажоритарен принцип може да накърни индивидуалните права на малцинствата. Нещо, което прави особено спорен въпроса за имиграцията в нашите общества. Ако правата са универсални, теоретично би трябвало да имаш право да се установиш навсякъде по планетата. Тоест имате правото да отидете там, където ви се струва, че ще имате най-добра съдба. В името на какво може да се оспори този принцип? Това е радикален философски обрат. Той не се прилага по революционен начин, но отвътре променя мисловните нагласи и установените ориентири, с което хвърля в смут нашите политически общества. И онова, което днес наричаме популизми, извлича своя успех тъкмо от неравновесието между индивидуалните права и колективния интерес.

Нещата допълнително се усложняват от факта, че този стремеж към народен суверенитет – който сам по себе си е демократичен принцип – се прилага широко в авторитарни залитания, каквито виждаме в Съединените щати…

Опасността при народния суверенитет идва, когато той започне да претендира, че е носител на всички права, което изобщо не е така. Най-старият политически проблем на демокрациите е тъкмо как да се осигури равновесие между колективния суверенитет и личните права, които подлежат на защита. Нашите демокрации вече не са в състояние да се справят с това и непрекъснато залитат в едната или в другата посока. От едната страна имате крайни искания едва ли не да се премахне полицията – каквито наблюдавахме при движението Black Lives Matter в Съединените щати – а от другата страна се задава авторитаризъм, който в името на суверенитета поставя под въпрос самата идея за защита на индивидуалните права. Сякаш сме изправени пред някакъв неработещ политически механизъм. Демокрациите са в състояние на ментален ступор.

Този конфликт между двата лагера не започва ли да пребивава и във всеки от нас?

Онова, което наричаме индивидуализъм, е дълбок социален феномен, засягащ включително хора, които са политически противници на индивидуализма. Има един политически епизод, който силно ме впечатли именно по тази причина: така наречените „жълти жилетки“ във Франция. Това е типично популистко движение в най-пълния смисъл на думата: популизъм, който, искаме или не, е съставна част от демокрацията като стремеж към колективен суверенитет. Или поне такова беше официалното искане на движението. В същото време поведението на действащите лица в него беше доста различно: всеки опит те да се организират и да излъчат представители, които да преговарят с властите, се отхвърляше най-категорично. Ето как един неотстъпчив индивидуализъм може да си проправи път през искането за политически суверенитет. И това е прекрасен пример за объркването на умовете сред нас.

Друга характеристика, определяща епохата, в която живеем, е деполитизацията. Понятие, което най-общо в политическия дебат означава отказ от гласуване… Не е ли така…

Точно така е. Но нека не се спираме пред дървото, което скрива гората. Защото деполитизацията означава и нещо друго – отказ от политическата игра, чиято роля е да задвижи обществото като цяло. Всички общества са изградени от най-разнопосочни интереси. Ето защо се налага да се изградят цялостни програми, включващи основни приоритети, в които отделните искания да се йерархизират и да се определи календар за тяхното изпълнение. Тъкмо това се оспорва днес. Истинската деполитизация е отказ да се впишеш в цялото, защото извеждаш на преден план собствената си кауза, изключваща всички други. Типичен симптом на тази фрагментация е феноменът на сдруженията. С всички нюанси, които в този анализ трябва да се имат предвид, защото има големи сдружения, които защитават каузи в глобален мащаб. Ала съществуват и многобройни сдружения, които отстояват само свръхмалцинствени каузи в пълно пренебрежение към всичко останало. Това е преход към едно политическо общество на пазарен принцип.

Често говорим за „управляващи партии“. Не е ли редно да се откажем от термина „управление“ в името на „представителство“?

Да управляваш означава да се способен да дефинираш водеща линия, която да е максимално обединяваща, за да може в колективен план да доведе до формирането на мнозинство. В момента виждаме колко силни са процесите на фрагментация навсякъде по света и колко трудно се постига каквото и да било мнозинство.

В книгата ви много се говори за социалните мрежи и ефектите от алгоритмите, докато някои виждат в тях истинска антропологическа революция. С какво целият този дебат около социалните мрежи и демокрацията ви вдъхновява?

Мисля, че истинската антропологическа революция е тази на индивидуалните права и че тя предхожда технологичните средства, които я разпространяват. Много често имаме усещането, че техниката напредва по независим начин. Всъщност тя е израз на една политическа и интелектуална революция, на един стремеж, в който технологията само предоставя инструменти, осигуряващи разпространението на съответните идеи.

Тази фрагментация не означава ли, че обществата ни буквално висят на косъм?

Не смятам, че е така. Мисля, че нашите общества са по-интегрирани и по-устойчиви от всички други, съществували преди тях.  

В случая сте носител на добрата новина…

Ако се концентрираме само върху индивидуалните права, имаме усещането за обща анархия. Ала запитаме ли се какво на практика прави възможна тази революция на личностните права, забелязваме, че тя стъпва върху един много здрав постамент. Друг е въпросът, че за нея отива много голяма част от колективното богатство. Държавите действат много силно в тази посока, както в плана на нормативната превенция, така и чрез своите средства за намеса. И най-малката локална микрокатастрофа води до мобилизирането на впечатляващи ресурси, за да се решат нещата на място. Не беше така преди няколко десетилетия и хората от моето поколение могат да свидетелстват за това. Днес тази колективна намеса се подразбира от само себе си, дори невинаги да я забелязваме. Ето защо понякога имаме усещането за колективно безредие. Но истината е, че ние сме стъпили върху много здрава основа.

Известни са едни думи от Евангелието: „Не само с хляб ще живее човек“ (Лук. 4:4). Ако религиите отстъпват, а идеологиите се заличават в полза на обществото на индивидите, кое ще дойде тогава на тяхно място?

Изкушавам се да ви отговоря: „Нетфликс“ (като символ, а не като отделна търговска марка). Не придаваме достатъчно значение на мястото на фикцията в умовете на нашите съвременници. Духовният живот на религиите бе заместен с живот във въображаемото. И то във всекидневието! В случая не говоря само за развлечението вкъщи след работа. Това е живот в два свята: единият е всекидневният банален живот, а другият – това е животът с телефона, с телевизора и пред екрана на компютъра. Отвъдното е вече тук долу. Откриваме нещо, което донякъде напомня религиозния опит, но това вече е съпричастност с различен свят, където се живее по друг начин, и този свят очевидно оттук насетне ще играе важна роля.

Превод от френски Тони Николов