Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Хората, с които работих, не са професионални актьори. Малко особена ситуация за мен. Но тъкмо тя промени всичко. Накара ме да не се показвам, да не демонстрирам присъствието си, да изчезна като актьор.“ Павлина Желева разговаря със Сержи Лопес, изпълнител на ролята на Луис във филма на Оливер Лаше „Сират“, номиниран от ЕФА в категорията „Европейски актьор“

Специално за списание „Култура“

Сержи Лопес е един от най-обаятелните испански актьори, с над 34-годишна кариера и участия в 108 филми и телевизионни сериали. Роден и израснал в провинция Барселона, той учи актьорско майсторство в Международното театрално училище на Жак Льокок в Париж, където работата с тялото е от първостепенно значение. Снимал се е във филми на режисьорите Стивън Фриърс („Мръсни, хубави неща“, 2002) и Гийермо дел Торо („Лабиринтът на фавна“, 2006). Каталунецът Вентура Понс и французите Мануел Поарие, Франсоа Озон, Доминик Мол и др. го канят във филмите си. Лопес е обичан актьор както в Испания, така и във Франция.

В нашумелия филм „Сират“ на Оливер Лаше (испанец с френски корени) Лопес изпълнява ролята на баща, който в търсене на изчезналата си дъщеря заедно със сина си пътува из пустинята на Мароко. Филмът изгражда впечатляващи образи на хора с обща страст – колективното рейв танцуване.

Разговорът със Сержи Лопес е проведен в Берлин ден преди обявяването на 38-ите награди на Европейската филмова академия (ЕФА) на 17 януари 2026 г.

След Наградата на журито на фестивала в Кан миналата година (споделена със „Звукът от падането“ на Маша Шилински) заради дръзката си оригиналност „Сират“ предизвика лавина от коментари. В него вие сте баща, който губи всичко ценно в живота си. Това ли е най-доброто ви актьорско изпълнение напоследък?

Би могло да се каже и така, но отговорът не е еднозначен. Терминът „най-добро изпълнение“ не ми допада особено. В този филм хората, с които работих, не са професионални актьори. Малко особена ситуация за мен. Но тъкмо тя промени всичко. Накара ме да не се показвам, да не демонстрирам присъствието си, да изчезна като актьор.

В обкръжението на натуршчици си задаваш основни въпроси: „Какво правя тук? Как трябва да се държа?“. Та в този филм се стремях да не правя неща, за които публиката да каже: „О, той играе много добре“. Защото това би било камуфлаж в семейството на истински, органични хора. Вдъхнових се, но не за да „играя“, а за да бъда нормален.

Това означава ли, че по време на снимките сте се стремили да забравите наученото като актьор?

Тъкмо това беше голямото противоречие. Имаш опит, разбираш нещата, но трябва да ги забравиш, а пък не можеш. Все пак в този филм се опитах да постигна това почти невъзможно нещо. Когато за първи път се срещнах с другите изпълнители, видях, че са доста смутени, даже уплашени. Питаха ме: „Как ще се справим, никога не сме били пред камера?“. Отговорих им: „Не се притеснявайте, аз, дето съм играл доста, също съм уплашен“.

Няма как да отидеш на снимачната площадка и да заявиш: „Аз съм страхотен актьор, понеже в предишните си филми съм бил добър“. Това просто не работи. Всяка ситуация е различна. В този филм трябваше да се влезе много навътре в идеята, за да се намери истинското в нея.

Кое е най-важното в работата ви по принцип?

Когато играя, за мен най-важното е да следвам интуицията си, да се опитвам да не мисля. Но и това е един вид парадокс, защото, съзнателно или не, ти мислиш непрекъснато – за камерата, за текста, за партньора. Но осъзнах, че тук трябва да изляза от главата си. Да се откажа от съзнателния контрол и да предложа тялото ми да говори вместо мен. Не главата, тялото. Да танцувам, вместо да слушам. Този филм наистина е труден за преживяване. Веднъж проникнал в тялото ти, рейвът те изстрелва в друго духовно измерение. Затова „Сират“ не може просто да се гледа, той трябва да се усеща.

За зрителите контактът с филма не е от най-лесните. За вас как беше? Как се справихте с болката на героя?

Невероятно е, но се чувствам по-добре, отколкото очаквах. Когато прочетох сценария за първи път, споделих с Оливер [Лаше]: „Досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. Не разбирам точно каква е историята, но усещам, че я харесвам. В началото приключенска, после метафизична“. Странен, много странен филм.

Все пак как се справихте с болката?

В този филм има силни сцени на болка. Явни, фронтални, тежки. Още преди да започнем, казах на Оливер: „Не съм сигурен, че мога да го изиграя това, не съм сигурен, че някой изобщо може да го изиграе“. Да загубиш децата си е толкова силно и непоносимо. Дори да нямаш деца, невероятно мъчително е да се изиграе „добре“ подобна мъка. Каквото и да направиш, то никога няма да е достатъчно. По време на снимките се стараех да не мисля за собствения си син.

Как се вписахте в невероятното рейв парти в пустинята?

Тази сцена е вход към един особен транс. Като цяло филмът предлага на героите, а чрез тях и на зрителите да се погледнат в дълбочина. Въпросът не е дали го правиш добре, или не. Въпросът е да си вътре в този конкретен момент. Да, трябваше да премина през това.

Важна е не толкова опитността пред камерата, колкото способността да си истински?

За мен това не беше толкова трудно, колкото странно. Изпаднал си в транс, не усещаш почти нищо, а сцената изисква от теб да плачеш. Как да го направиш? Как да плачеш, когато танцуваш рейв, когато тялото ти „казва“ друго. Да покажеш, че не чувстваш, но плачеш.

Имаше ли действително изпадане в колективен транс по време на снимките?

Ако питате дали е имало дрога, не, нямаше. Категорично. Но бяхме на ръба на истинското. И Оливер, и всички останали. Той е изключително духовен човек и ни вдъхновяваше. През цялото време бяхме в настроение. Над земята.

Доста време прекарахме в пустинята при 30 градуса. Като цяло имахме вода, в 9 вечерта приключвахме и ни връщаха в хотела. Не беше чак толкова трудно, но бяхме в едно постоянно неудобство. В пустинята екипът с камерата може да се окаже на 200 метра от теб, а ти да си сам в средата. Вървиш по пясъка и си мислиш: „Този човек търси дъщеря си, но е загубил сина си“. И тогава тялото ти проявява рядка сила.

Участвахте ли в рейв партита, за да се подготвите за ролята? Какво мислите за рейв културата?

Да, бил съм няколко пъти, но по-скоро като турист. Сега се срещнах с хора, които организират т.нар. „свободни партита“. Представата, която имах за тях, е, че са незрели хора, че нищо не изграждат.

Но се оказа, че тази предварителна представа е повърхностна. Тези хора притежават колективно съзнание и са в консенсус със себе си. Имат и невероятна екологична култура. На партитата им с по над 1200 души никой с никого не се сбива. В моя град правиш парти с петдесет души и десет от тях вече са се сбили. А тук всеки усеща другия. Изборът им да живеят извън границите на т.нар. „стандартно общество“ е съзнателен. Да, маргинали са, да, живеят на ръба. Но когато приключат с френетичното танцуване, си събират боклука. Никъде не видях нещо изоставено. Организирани и зрели хора са. И повярвайте, това те не го правят, за да не мислят. Напротив, убедени са, че този е правилният начин да си човек.

Във филма сте баща, който губи сина си. Мисълта за смъртта повлия ли върху работата ви?

През миналия декември навърших 60 години. В определени моменти тази мисъл сама започва да се настанява в главата ти. Когато обаче трябва да изиграеш герой като моя, нямаш сили да се занимаваш със себе си. Като актьор за мен е по-лесно да работя сцена по сцена. Казвам си: „Днес правим тази сцена, утре – онази“. Това ми помага да не се занимавам със себе си.

Що се отнася до филма и смъртта на момчето, казах на Оливер: „Синът ми пада в пропастта. За мен като баща е невъзможно да си тръгна, да не остана“. А той ми отговори: „Не, филмът е за това, което се случва след това. Няма как да останеш, защото така животът ще спре. Ще трябва да продължиш да търсиш дъщеря си“.

Как се продължава по пътя с идеята, че смъртта е неизбежна?

Според мен, като изгледаш филма, ти се приисква да живееш. Самият факт, че мислиш за смъртта, за мен е живот. Обновление, йога, медитация.

В нашите общества не обичаме да показваме смъртта. Скриваме я. Но когато трябва да я погледнеш директно, както аз в този филм, тогава ставаш по-малко страхлив. Приемаш идеята за неизбежността ѝ. За мен това е една добра енергия за живот.

Макар и да знаех историята, сценария, снимането, като гледах филма за първи път, бях тотално шокиран. С тази музика, с този монтаж – удар по главата. След финала обаче ти се иска да излезеш, да срещнеш хора, да пийнеш нещо, да говориш... Странно е, но е вярно. Виждам смъртта не като край, а като част от живота. Приемеш ли това, ставаш по-силен, по-жив.

Когато бащата и синът решават да останат в пустинята и да се движат с рейвърите към следващото парти, той вярва ли, че дъщеря му е още жива?

Няма как героят ми да мисли, че дъщерята му е мъртва. Ако беше така, нямаше да отиде в пустинята. Има една сцена на самия финал, която заснехме, но която не остана във филма. Пътниците седят във влака и ме гледат, а аз като в началото държа снимката и питам: „Познаваш ли я, това е дъщеря ми?“.

Каква е причината тази сцена да не остане в окончателната версия?

Режисьорът явно е преценил, че с нея финалът би бил твърде обяснителен, а без нея ще е по-отворен, по-въздействащ. Пътниците пътуват с този влак (на живота), но нито те, нито зрителите знаят каква е посоката, към която се движи той. Сега финалът печели от това, че не обяснява.

Той е хипнотичен.

Да, в него е концентрирана цялата красота на филма. Пътуването помага да оцеляваме в живота, в който има насилие, несправедливост. Хората във влака могат да са участници в рейв партита, емигранти, работници, да са всеки и всичко. И ако има някаква топлина между тях, то е, че когато са заедно, могат да оцелеят. Когато са сами – не могат. Това е неумолимата истина. Нямаме избор. Животът е такъв.

Преди да започнете работа, говорихте ли с Оливер Лаше за посланието на филма?

Не, той не „обсъжда“ нещата по този начин. Говорихме много, докато снимахме. Дори и сега, след като филмът вече е пред зрителите, продължаваме да говорим. Най-важното за мен е, че това, което „Сират“ „казва“, го прави не с думи, а с усещания. Пак се връщам на ролята на пустинята – когато си в това „неудобство“, в режим „извън света“, си даваш сметка, че участваш в нещо повече от фикция. В нещо, което всички преживяваме на този свят. Това, през което преминаваме в момента, не е ли нещо подобно? Събитията се случват неимоверно бързо, все повече не знаем накъде вървим, какво има накрая. Но нямаме време да спрем. В този контекст мисля, че филмът ни казва: няма индивидуално решение, спасението е в „другите“, в колектива.

Дистопия или реалност е „Сират“ според вас?

И да е бил замислен като дистопия, за мен той вече е реалност. Днес виждаме как се разрастват идеите за повече армии, фронтове, танкове. Говори се, че сме на прага на трета световна война. Уви, подобно на героите във филма, светът навлиза в минно поле.

Какво мислите за режисьора Оливер Лаше сега, след като заснехте филма?

Мисля, че е много висок и много красив (усмихва се). С този филм той преживя нещо уникално. Защото да направиш филм е чудо, да намериш публика е чудо, да стигнеш до награди е чудо. Още повече когато значимото за теб, а именно изтриването на личното его и изравняването с другите, съвсем не е толкова леко за останалите.

Сержи Лопес е роден през 1965 г. близо до Барселона. Театралното си образование получава в Испания и Франция. През 1991 г. режисьорът Мануел Поаре го кани да участва във филма му „Гаджето на Антонио“ (1992). Впоследствие Сержи Лопес се снима в още много филми на Поаре, включително и в „Уестърн“ (1997), който му носи световна слава. Филмът участва на кинофестивала в Кан и получава номинации за Оскар и Сезар. За ролята си в „Приятелят Хари“ (2000) на Доминик Мол Сержи Лопес печели Сезар и Европейската филмова награда за най-добър актьор. Снимал се е в „Мръсни, хубави неща“ (2002) на Стивън Фриърс „Лабиринтът на фавна“ (2006) на Гийермо дел Торо, „Рики“ (2009) на Франсоа Озон и др.