Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Разговор с д-р Мила Мошелова

В един свят на войни и бързи промени успяват ли младите хора да се ориентират? Съзирате ли по-ясен стремеж в поколението Z да се обособи и поеме съдбата си в свои ръце?

Да започна с това, че аз принадлежа към така нар. милениъли (родените между 1981 и 1996 г.), докато родените след 1997 г. са част от вече новите поколения. Сянката на войната съпътства и моето поколение – с Югославските войни, 11 септември 2001 г., Ирак, Афганистан, Арабската пролет, опустошителната гражданска война в Сирия. Навлязохме на пазара на труда около глобалната финансова криза от 2008 г., което остави трайни следи върху доходите, професионалния ни старт, решенията и усещането ни за сигурност.

Разликата, която виждам спрямо по-младите, е в социализацията и формиращата среда. Докато моето поколение, с единия крак в аналоговото, с другия в дигиталното, се адаптирахме към навлизащите технологии, докато растяхме, връзката със света на по-младите още от детска възраст е мобилното устройство. Освен риск това предоставя и много възможности.

Те са по-адаптивни, защото израстват в динамична среда с постоянен достъп до информация. Развиват се по-бързо, по-трудно правят компромиси с наложени авторитети и със социални очаквания. Имат силен прагматичен стремеж към кариерата си и личното удовлетворение е приоритет. Вместо да пазят диети, те се хранят здравословно. Вместо да чакат повишение, настояват за такова.

Поколението Z преживя ковид пандемията и дългата изолация в особено формиращи години – в подрастваща възраст и около двадесетата си година. В същото време навлиза в зряла възраст в период, когато демокрациите отслабват, а авторитарните тенденции се засилват дори в Европа. Възможностите, които членството в Европейския съюз даде на моето поколение например, за тях са естествени.

По-чувствителни ли са новите млади към отстояването на свободите си? Видяхме големи протестни вълни около нас (Сърбия, Румъния), видяхме и как през декември 2025 г. неочаквано голям брой млади хора в България излязоха на площадите. Израз ли е това на нова тенденция?

Гражданските протести в бившите социалистически държави са знак за събуждане на стар инстинкт за свобода, подет с ново чувство за отговорност и дълбока промяна в усещането за принадлежност към политическия процес. Това, което на пръв поглед изглежда като „поредния протест“ в Румъния, Словакия, Полша, Чехия, България, Грузия, Унгария, всъщност е битка за бъдещето на целия европейския проект.

Поколението Z, а и обществата ни като цяло вече не си задават въпроса как да догоним западните стандарти, а как и дали можем да произведем политическа промяна отвътре.

Нивото на самоорганизация зад впечатляващата активност на студентите в Сърбия през 2025 г. е сигнал, че гражданските рефлекси на съвременните млади могат да се развиват и в автократична среда. С различен успех младите изиграваха ключови роли в Тайван, Непал, Хонконг.

Масовите протести у нас през декември 2025 г. са признак, че по-младите разпознават некачествените и несправедливи модели на управление и поемат отговорността да ги променят. Дигиталните инструменти пък им дават възможност да участват в политическия разговор, да се противопоставят на дезинформацията и да изискват по-голяма прозрачност.

Доколко единни и хомогенни са новите млади в България? Става дума, по данни на националната статистика, за около 500 000 души, които едва ли гледат на света по еднакъв начин.

Като всяко поколение, и това на младите в България е разнообразно. Сериозно разделение е свързано с неравенствата и достъпа до възможности. Докато част от младите са мобилни, дигитално грамотни, с образование и дори с международна среда, други нито учат, нито работят (т.нар. NEETs, между 15 и 30 г.). Много млади в България в категорията между 15 и 24 г. остават в риск от трайно изключване. Адаптацията и устойчивостта към бързи промени също трябва да се разглеждат като форма на свобода. Без тези способности и място в социално-икономическия живот трудно можем да разчитаме на активността и участието на тези млади хора.

Какви са разломите между тях? Включително по оста Изток-Запад, войната в Украйна, популизмът и демокрацията?

Нямам преки наблюдения какво формира политическия дебат, но ми се струва, че някои основни линии съвпадат с моето поколение. Както при нас, остава силно напрежение в разбирането за патриотизма – дали той е свързан с подхранване на изключваща различията идентичност, враждебност, символи и лозунги, или с гражданска активност, предприемчив дух, борба за развитие през гарантиране на равни права. По-младите знаят как изглеждат европейските държави и силата на сравнението подхранва стремежа им за по-добро бъдеще във и за България.

Склонно ли е поколението Z да гласува на избори и да отдаде доверието си на политици? Или отново ще се окаже, че младите в преобладаващата си част се въздържат и не гласуват?

И тук смятам, че има естествен процес на растеж. Със зрелостта на възрастта съотнасяме реалността към различни измерители – здравето на родителите ни, качеството на социалните услуги, условията за отглеждане на деца, чистотата на въздуха. В този смисъл всяко поколение постепенно израства в очакванията си към държавата, към обществото и към собствената си роля в тях.

Нашите поколения не носят живия спомен за отнетата или отказана свобода, както това на родителите ни и техните родители. Аз мисля за себе си като за свидетел на свидетелите на тоталитарния режим. И тази пропаст расте, а ние, както и по-младите, приемаме свободата предимно като даденост.

Това не означава, че на младите им липсва инстинкт за свобода. Напротив – очакванията им към средата и към собствената им реализация са по-високи, което е силен двигател на активност и очаквам, че ще настояват за своите възможности и избор.

Известно е, че младите хора днес живеят най-вече в социалните мрежи. Това не прави ли новите поколения, включително в България, особено подвластни на манипулации във виртуалния свят?

Моят инстинктивен контрапункт на това винаги е бил фактът, че Съветският съюз (и не само) без социални мрежи е успял да разпространи десетилетна пропаганда сред стотици милиони, да промени посоката си няколко пъти, включително с развенчаването на култа към личността към Сталин. Ефектът на тази пропаганда усещаме и до днес. Изследванията, които аз съм чела, сочат към склонност на младите поколения да ползват мрежите най-вече за комуникация помежду си. От гледна точка на политическа манипулация поколенията преди тях доказаха, че са не по-малко податливи. Примерите от Румъния, но и уязвимостта на българския електорат към такива не само е висока, но и остава напълно неадресирана и откровена заплаха както за институциите на демокрацията – като парламент и политически партии, така и за способността ни да се въздържаме от крайности – идеологически, но и включително помежду си.

Предизвикателствата, пред които младите ще се изправят – от бъдещето на демокрациите в Европа до климатичните промени и грижата за застаряващото общество – ще изискват нов тип мислене. А ние постепенно ще се оказваме не в позицията на водещи, а на хора, които разчитат на тяхната енергия.

През 60-те години на ХХ в. често се говореше за „сърдитите млади хора“, които се обръщат с гняв назад и искат да поправят грешките на предшествениците си. Гневни ли са днешните млади и какви са мечтите им?

Не мога да кажа за какво мечтаят те. Аз мечтая да им имаме повече доверие, да инвестираме в култура на менторство, която болезнено липсва в културните, академичните, политическите среди. На нейно място често има стремеж за интелектуално превъзходство и отстъпление от отговорността за предаване на опит. Искам да създаваме среда, в която липсата на опит не е повод за изключване, а е възможност да се опознаваме взаимно, защото предизвикателствата ни са общи и домът ни е един. И ако искаме младите да поемат отговорност, трябва да им дадем пространство и да ги приемаме с уважение, като партньори, а не като заплаха. Настояването им за смисъл, възможности и избор може би ще постави и по-висока летва към обществото ни.

Въпросите зададе екип на „Култура“

Д-р Мила Мошелова е политолог, постдокторант в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е политика и международни отношения в Абърдийн и магистратура в UCL, Лондон. Изследователските ѝ интереси са в областта на политическия дискурс, партийните системи и авторитарната носталгия.