Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

Полският актьор, режисьор и педагог бе гост на 30-ия София Филм Фест. Главната роля във филма „На кръстопът“, представен на фестивала, му носи втори актьорски киноприз цели 50 години след „Осъдени души“. Разговор с Ян Енглерт и съпругата му Беата Шчибакувна

Отец Ередия, монахът с неотразимите сини очи… всеки у нас познава това лице от филма „Осъдени души“ (1975, реж. Въло Радев). Образът изниква в представите ни и при споменаването на името Ян Енглерт. Обикнатият от българите поляк също признава радостта да се връща отново и отново в София. Така бе и през март, когато заедно със съпругата си, актрисата и продуцент Беата Шчибакувна, бяха гости на 30-ия София Филм Фест. Заедно представиха филма „На кръстопът“, а Енглерт получи Наградата на София и направи майсторски клас в Полския културен институт. Публиката аплодира любимия си актьор с неизброими роли в киното („Канал“, „Перла в короната“, „Нощи и дни“, „Катин“, „Татарак“), в тв сериали („Семейство Поланецки“, „Дом“, „Диагноза“) и театъра („Хамлет“, „Макбет“, „Ричард Трети“, „Юлий Цезар“, „Пан Тадеуш“, „Ревизор“, „Моралът на г-жа Дулска“, „Крал Лир“ и т.н.).

Десетилетия наред той преподава във варшавската Театрална академия „А. Зелверович“, на която е ректор в периодите 1987–1993 и 1996–2002 г., но е и директор на най-големия полски театър – Teatr Narodowy (2003–2025). Зад привидната му хладна дистанцираност се крие очарователна личност със свежо чувство за хумор и самоирония. Почти 83-годишен, запален тенисист, той поддържа завидна спортна форма. Щастлив е от брака си с Беата, с която имат дъщеря Хелена. А сега се радва на новата си главна роля и на биографичния документален филм Jan Englert. Spróbuję jeszcze raz pofrunąć („Ян Енглерт: Искам още веднъж да полетя“, 2025, реж. Мачей Данцевич), чиято премиера беше наскоро в Полша.

Отново сте в София, пан Енглерт: първо „Осъдени души“, по-късно доктор хонорис кауза на НАТФИЗ, а сега и почетна награда от София Филм Фест – като че ли България е незаобиколим елемент в живота ви?

Ян Енглерт: Позволете ми да добавя, че приключението ми с България започна осем години преди „Осъдени души“. Моето първо пътуване изобщо в чужбина беше до Слънчев бряг, където снимахме полския филм „Боксьор“ (1967, реж. Юлиуш Джеджина, б.а).

Наистина ли? Не знаех…

Никой не знае, защото едва сега го казвам. Беше през 60-те. После се заредиха и „Осъдени души“, и приятелствата ми с българи, и гостуването ми в Пловдив с Teatr Narodowy, и отличията, които споменахте – явно съдбата, без моя намеса, все ме тласка към България. Както се казва, някъде нещо ми е „драснато“. И още нещо – доскоро единствената ми актьорска награда беше за ролята на отец Ередия, а втората – за филма „На кръстопът“, чаках повече от половин век (2025, Краков, Международен фестивал на независимото кино Off Camera, б.а.). Именно с този филм пристигнах на София Филм Фест и ако трябва да измеря живота си с актьорските си киноотличия, бих казал, че съм по-награждаван в България, отколкото в Полша (смее се).

„На кръстопът“ е разтърсващ филм. Виждахте ли себе си в героя – също прехвърлил 80-те, живеещ спокойно, но изправен пред труден избор?

Приличаме си донякъде, най-вече заради възрастта и затова че съм на етапа на равносметките. Тоест, преди да поема „натам“, бих искал да се изчистя от всички проблеми. На определена възраст започват да те занимават подобни мисли, но генерално погледнато, не мисля, че с героя ми сме един и същ човек. Всъщност той не беше описан точно така, както го изобразявам – все пак сценарият е написан и режисиран от жена. Но според мен тук не става дума за фактите, а за тяхната интерпретация. С Доминика Монтеан-Панкув си дадохме сметка, че като мъж не бих направил някои неща, които би сторила жена в дадена ситуация. Не защото съм аз, а просто моделите на поведение са различни. Иначе за мен най-интересното в образа на Тадеуш е това да откриеш силата на думата „извинявай“. Не е длъжен да го прави, защото в дадената семейна ситуация всички са виновни и той не се чувства добре като баща, но непознатото момиче, което среща заради внезапен инцидент, му казва: „Поне да бяхте се извинили“, което го хвърля в още размисли. А да кажеш „извинявай“, особено за старците (смее се), е много трудно. Но пък възможността да получа главна роля на моята възраст сбъдна дългото ми очакване.

Доколкото знам, заслуга има съпругата ви, която е копродуцент на „На кръстопът“ – каква е тайната около сценария?

Беата Шчибакувна: Ян получи предложение за ролята от Доминика Панкув, но за съжаление, студиото не бе успяло да осигури средства за продукцията. Имаха някаква базова, съвсем недостатъчна сума. Самата аз съм театрален продуцент и когато случайно видях вкъщи този сценарий, свързах се с режисьорката и предложих да опитам да намеря липсващото финансиране. Обикалях, молех се, разговарях с различни хора, правейки всичко това тайно от съпруга ми…

Я. Е.: … защото аз не обичам да се моля!

Б. Ш.: И успях! Две-три години след първото предложение режисьорката се обади на Ян и го попита дали още се интересува от сценария. Той потвърди, но попита дали са намерили финансиране. Тя каза „Да“, а той: „Откъде?“. „Ами попитайте жена си“, отвърна му тя.

Как реагирахте, пан Енглерт?

Я. Е.: Е, дадох си сметка, че цялата тази история всъщност е била идеята на моята съпруга за 80-ия ми рожден ден – вече трудно бих получил по-хубав подарък! Беше абсолютно безкористно от нейна страна. Тя знаеше, че тъгувам за снимачната площадка, защото като дългогодишен ректор на Академията и директор на Teatr Narodowy нямаше как да съм на разположение за киното. Чаках и добра филмова роля, а когато я получих, се оказа, че няма пари, но Беата взе, че ги намери. Което е просто прекрасно.

А не беше ли риск да продуцирате филм, в който мъжът ви изпълнява главната роля? Можехте например да се скарате…

Б. Ш.: Никакъв риск, никакви проблеми! Всичко беше организирано, екипът беше прекрасен. Аз и дъщеря ни също можехме да участваме, но не пожелахме. Искахме това да е филмът на нашия съпруг и баща. Трудното по-скоро беше, че той се разболя тежко по време на снимките, налагаше се да идва линейка и да му вливат укрепващи витамини. Нямаше как да спрем работата, а на него му трябваше допълнителна сила, за да се справи. Слава богу, всичко вече е наред.

Я. Е.: Но пък здравословният проблем ми помогна за изграждането на ролята.

Докато ви гледах в „На кръстопът“, имах усещането, че виждам друга, съвременна версия на отец Ередия. Героят ви също е лекар, изправен пред морален избор, но има семейство, а реалността е различна…

Може да се каже и така, но приликата според мен произтича най-вече заради общото лице на тези персонажи. Отец Ередия е човек, който не отговаря само за своята съдба, и изборът му да се откаже от собствените си чувства според него е правилен. А героят ми от „На кръстопът“ търси баланса в отношенията с най-близките си, стараейки се обаче да не бъде като повечето хора, а да намери грешките в себе си. Ето това е разликата: единият е сигурен в правотата си, а другият – не съвсем. Щастлив съм с тези роли.

Предишните игрални филми, в които ви гледах, са „Катин“ и „Татарак“ на Анджей Вайда, а интересното е, че актьорският ви дебют е на 13 години при същия режисьор, в „Канал“ през 50-те години – какво научихте от него на младини и на зряла възраст?

Като 13-годишно момче не бях особено близо до Вайда, просто участвах в снимките. Но друго е по-важното – бил съм на годинка, когато избухва Варшавското въстание (август-октомври 1944, б.а.), а на 13 получих шанс да участвам в събитията, които формираха цялото ми детство. При това без никаква опасност можех да се промъквам в каналите така, както са го правели хората по време на въстанието; можех да съпреживея всичко това и дори бях третиран от екипа като зрял мъж, а не като дете. За един тийнейджър това е небивало преживяване.

Мисля, че не съм бил особено кадърен като дете актьор, щом Вайда ме покани в свой филм чак след десетилетия. Веднъж дори го попитах защо, а той ми каза следното: „Амиии… защото все още сте жив, а на вашите колеги само им се струва, че са живи“. (Смее се.) Ако трябва да съм по-сериозен, вероятно се е налагало да си заработя още едно участие в негов филм, всъщност в два, но пък те по особен начин увенчаха десетилетната ми работа в киното. По-късно се оказа, че с „На кръстопът“ мога да добавя и още нещо към нея. Вярвах, че това е добър сценарий, че може да се получи интересен образ, но си давах сметка, че във времето на ефектни роли и продукции вероятно ще потънем с нашия скромен, нишов филм. А той се оказа много добре приет, много гледан. Тоест наградата ми е реална и в известен смисъл е за тези толкова много мои години работа.

През тези дълги години сте и професор в Академията – какво според вас е т.нар. поколение Z, което е сред най-актуалните теми сега?

Този въпрос от векове неизменно се задава от по-възрастните, но сега е различно, защото всичко се случва многократно по-бързо. В момента студентите от четвърти курс вече имат различен поглед към света спрямо студентите от първи курс. Светът се е разбързал, промените са неудържими, но според мен човекът си остава човек.

Вижте, живеем във века на информацията, разговаряме чрез информации – какво правих, какво ядох, какво мога, какво не мога или ако нещо не знаем, информираме се от изкуствения интелект. Това обаче не развива човека, а развива интерпретацията – там е проблемът на това поколение; това, че си урежда лесен достъп до знание. Големият полски писател Гомбрович пише, че литературата не е за това да улеснява живота на хората, а за да го затруднява. Генерално погледнато, изкуството също не е създадено, за да улесни живота ни, а за да го затрудни. Трудността е почвата, от която нещо трябва да порасне, но за целта трябва да я подготвим, за да роди плодове.

Намирам обучението за най-висш смисъл във всичко, което правя. Ако си мисля, че нещо ще остане след мен, то знам, че ще остане точно това, което безкористно се предава като щафета през поколенията. Това, което получих, откраднах или си взех назаем от моите учители и го предавам нататък. Разбира се, че поколенията се променят, променя се и погледът им към света, но от друга страна – не само хуманна, а и педагогическа – съм сигурен в едно: ако отнемем устройствата от младите хора, то човешките чувства са си все същите. Просто в този момент се прилагат по различен начин.

Ако се ръководим от интернет търсачките, виждаме, че прекомерно се използва местоимението „Аз“. Преди казвахме най-често „Ние“ и „Вие“, а сега актуалното е „Аз“ и „Те“. Днес „Аз“ е големият неонов надпис с главни букви. И ако решиш да дадеш съвет, могат да те обвинят, че се месиш в чуждия живот. Така че налага се по-възрастният да лавира, обучавайки младите. Но пък удоволствието от това е невероятно.

До неотдавна бяхте дългогодишен директор на Teatr Narodowy във Варшава, а за сбогуване поставихте „Хамлет“ – защо? И доколко бе правилно да поверите ролите на Офелия и Гертруда на дъщерята и съпругата си?

Напоследък се връщам към неща, по които съм работил в миналото. „Хамлет“ е моето символично сбогуване с Teatr Narodowy, но и с факта, че дълго време бях отговорен за други хора. Животът ми – и като директор 22 години, и като вицепредседател на Съюза на полските артисти, и като декан и ректор на Академията – ме научи, че не мога да мисля само за себе си. Има някаква гордост във властта, приятно нещо е, но и опасно. Затова, когато напусках директорския пост, за пръв път в живота си усетих, че вече мога да мисля само са себе си. Много приятно чувство! Но пък ми беше трудно да свикна с него…

Колкото до постановката, нещата са по-различни. Някои решения са абсолютно нови. Не съм дописвал Шекспир, но смених акцентите. Искаше ми се моят „Хамлет“ да е в този момент, ставаше въпрос за темперамент. В моята интерпретация и Офелия, и Гертруда са силни, по-силни са дори от мъжете. Е, имаше и упреци в непотизъм, но не бих се оправдавал. Отговорът ми е много прост: когато човек се сбогува, той иска близките му да са до него. Това всъщност е моят малко сантиментален отговор, а правдоподобният е, че дъщеря ми Хелена и съпругата ми, както се оказа по-късно, бяха удачно подбрани. Да не говорим за Хуго Терас в главната роля. На 21, той се оказа най-младия Хамлет въобще в историята на театъра, изключителен актьор.

Самият аз съм играл Хамлет, а сега си спомням, че когато бях на 50, отново ми предложиха ролята. Отговорих: „Как си представяте, че човек на 50 ще се пита: „Да бъдеш или не?“ (Смее се.) За мен беше истинско щастие да открия Хуго. Преподавах му в Академията и видях в него Хамлет още преди идеята да се разделя в директорския пост. А сега си давам сметка, че това е може би най-големият ми театрален успех. Никога не се бе случвало хора да продават билети, четирикратно по-скъпи, и други да купуват, за да гледат това представление. Година след премиерата билети няма, но най-голяма радост са появилите се фен клубове – млади хора се събират, гледат отново и отново този спектакъл.

Последния си въпрос вземам назаем от „На кръстопът“: любовта архаизъм ли е?

За мен любовта не е архаизъм. Тя е нещо, което се изплъзва на алгоритъма. Свикнали сме той да ни дава отговори за всичко, ала когато любовта свършва, той не може да я улови. Не говоря за секс, защото сексът се поддава на алгоритъм, а за любовта, за чувствата, за душевността ни, за това, което не разбираме, нещо, което е в този момент. Като педагог наблюдавам студентите, забелязвам издайническото им щастие, когато открият, че това чувство съществува; когато открият, че в контакта им с другия по-важен е не този, който говори, а този, който слуша. В известна степен точно на това разчита любовта – да обичаш друг човек, а не себе си…

***

Докато актьорът даваше следващото си интервю, със съпругата му си говорим и за документалния филм, също продуциран от нея. Идеята е на копродуцента, но от мига, в който той ѝ се обажда, тя знае, че без нея няма как да се случи. Многобройни дълги записи, в които Енглерт разказва своя път. А заглавието „Искам още веднъж да полетя“ са негови думи. Както се казва, актьорът понякога играе така, сякаш се носи на педя от земята. Хвърчи, слиза от сцената и казва: „Не знам какво беше, но сякаш летях“… Такава е мечтата на достолепния Ян Енглерт – още веднъж да полети.