Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Три дни, и то непълни, точно толкова бяха нужни на бригадата от алпинисти да санира пететажния панелен блок. Алпинистите си тръгнаха толкова бързо, колкото и дойдоха. След тях около входовете останаха неприбрани парчета натрошен стиропор и скъсани найлони. „Това не са никакви алпинисти! Един истински алпинист не оставя толкова боклуци след себе си“, мърмореше Ованес, докато прибираше остатъците от санирането. Само преди месец той чукна 90-те, беше необичайно жизнено за годините си старче. Овдовял рано, арменецът живееше сам в добре поддържана боксониера на последния етаж. Терасата на Ованес приличаше на голяма хранилка за гълъби. В дъждовни дни или когато беше много студено, Ованес отваряше вратата на терасата и гълъбите влизаха в стаята. „Заповядайте, уважаеми, няма да мръзнете отвън я!“, казваше им с тържествен тон той, а на лицето му се появяваше неизменната детска усмивка. Вечерта, когато си тръгнаха алпинистите, Ованес даде обичайната дажба на гълъбите. „Вечерята, моля!“, провикна се гърлено арменецът. За негова изненада, нито един гълъб не дойде. Ованес се притесни много, не мигна цяла нощ. На сутринта, още недочакал зората, той отвори вратата на терасата и пое дълбоко въздух. „Закуската, моля!“, подкани пернатите си любимци. Гълъбите сякаш бяха безследно изчезнали. През следващите дни от жизненото старче не остана и следа. Ованес спря да се храни, не смееше да отвори вратата на терасата дори. А ако гълъбите отново ги нямаше? На четвъртия ден здравословното състояние на Ованес се влоши рязко. Той лежеше пребледнял в леглото си, а крайниците му бяха студени и неподвижни.

Неделя беше денят, в който при него идваше синът му Гаро. Обикновено му носеше супа и кръстословици, а понякога на празници и шише червено вино. И тази неделя Гаро влезе в коридора на боксониерата с обичайната шеговита реплика: „Имате пратка!“. Никой обаче не му отговори. Притеснен, той отвори вратата на хола. Веднага го блъсна остра миризмата на спарено и урина. Легнал по гръб на леглото, баща му едва отвори очи, но миг след това отново ги затвори. „Татко, какво се е случило?!“, разтревожен го попита Гаро. Старецът събра сетни сили и промълви: „Гълъбите, няма ги гълъбите…“. Гаро ненавиждаше увлечението на баща си, за него тази неразбираема страст носеше единствено курешки, лоша миризма и зарази. В сегашната ситуация обаче синът на Ованес беше принуден да действа. Неговата неприязън към гълъбите отстъпи пред възможността за спасяването на собствения му баща. Гаро знаеше, че гълъбите спят и отглеждат малките си в изолационното пространство на блока, намиращо се между последния етаж и най-горната бетонна плоча. „Идвам след минутка!“, каза на баща си той, затръшна вратата на боксониерата и бързо се покатери по стръмната желязна стълба, водеща към тавана. С много усилия Гаро успя да отвори тежкия стоманен капак, включи фенерчето на телефона си, след което, без да се замисля, скочи в непрогледния мрак. Гледката, която се разкри пред очите му беше апокалиптична – десетки мъртви гълъби лежаха на пода, живите летяха панически във всички възможни посоки. Кръглите дупки в панела, откъдето обикновено влизаха и излизаха гълъбите бяха зазидани. „Кой друг би го сторил, ако не алпинистите. Това не са никакви алпинисти, това са чисти садисти!“, помисли си Гаро, грабна захвърлено парче арматурно желязо и започна да разбива една по една запушените с цимент дупки.

Отне му повече от час, докато се справи с тази трудоемка задача, но се върна при баща си окрилен и усмихнат: „Татко, гълъбите са вече свободни!“, възкликна Гаро. „Гълъбите, свободни…“, повтори тихо Ованес и започна бавно да се надига от леглото. Въпреки че краката едва го държаха, старият арменец взе един стол, премести го до отворената врата на терасата и седна в очакване. Гаро гледаше баща си с умиление, докато бъркаше пилешката супа, която стопляше на малкото газово котлонче. Един по един оцелелите гълъби започнаха да кацат на терасата, завръщаха се гладни, жадни и изнемощели като своя стопанин. „Милите ми гълъбчета, милите ми гълъбчета…“, повтаряше в унес Ованес, а от очите му като едри пшенични зърна се търкулваха надолу сълза след сълза.