Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Фрагменти от словото, което проф. Фридрих Вилхелм Граф, преподавател по протестантска теология в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен, произнася на 20 март 2026 г. пред ковчега на големия философ на нашето време

… Пред смъртта сме безпомощни и безмълвни. Тя поражда първично безмълвие. Единственият език, на който можем да говорим за крайността на нашия живот, за нашата смъртност, е образният език на религията; Юрген Хабермас често подчертаваше това. Пред лицето на смъртта на близък, обичан човек дори тези, които вече не разпознават юдейските и християнските символи, не говорят или не разбират езика на вярата, разчитат на древните религиозни образи – ако не искат смъртта да има последната дума и да потънат в абсолютно безмълвие…

Когато през януари Юрген Хабермас ме помоли да водя неговото опело, аз, разбира се, се съгласих; вече бях обещал на жена му Уте преди петнайсет години. Той отговори на моето „да“ с думите: „Нали знаете, че не съм истински вярващ“. „Но не сте и заклет атеист“, беше моят отговор. Засмяхме се и повече не обсъждахме темата. Ясно е обаче: Юрген Хабермас не искаше да бъде въцърковен християнин. В същото време той и Уте съзнателно останаха членове на Евангелската църква. Това показва по-скоро лоялност към собствения им произход. Той не можеше и не искаше да скрие дълбокото влияние, което имаше протестантският морал върху него…

Превод на религиозните убеждения

От средата на 90-те години на миналия век при Юрген Хабермас се наблюдава нарастващ интерес към темата за религията. В началото на новия век религиозно-философските въпроси навлизат все повече в центъра на теоретичното му творчество. Вдъхновителят на критическата теория като теоретик на религията – това изненада мнозина. Ала то показва, че Юрген Хабермас е гледал сериозно на религиозната вяра като на културен феномен и проблем. Този теоретичен интерес е стимулиран от актуални предизвикателства: Иранската революция, 11 септември, новите християнски фундаменталистки движения в Съединените щати. Късното обръщане към религиозната тематика, за разлика от Макс Хоркхаймер, не означаваше обръщане към религията.

Юрген Хабермас виждаше във вярата своеобразен източник на вдъхновение. Религиозните символи са ирационални според него и се намират в непримиримо напрежение със знанието. Ала в никакъв случай не са сами по себе си неразумни в своята ирационалност. Не бива да се изключва възможността във вярата да е въплътено рационално съдържание. Той се позовава например на класическото юдейско и християнско богословие на сътворението с неговата представа, че Бог е създал човека по свой образ. Той вижда в богоподобието на човека религиозния корен на съвременното говорене за човешкото достойнство. Понякога Юрген Хабермас използва много силни думи, за да постигне своята цел за присвояване на „семантичния потенциал“ на религиозния символен език чрез посредничеството на философията. „Не вярвам – пише той през 1987 г., – че ние като европейци можем истински да разберем понятия като морал и етика, личност и индивидуалност, свобода и еманципация [...], без да си присвоим същността на юдейско-християнското мислене за историята на спасението…“

Юрген Хабермас го описваше като „превод“ на символите на позитивните религии в рационално съдържание. Защото той знаеше: няма разумна религия извън позитивните религии. Разумна религия има само дотолкова, доколкото може да бъде установено рационално съдържание в идейните светове на историческите, позитивните религии, съдържание, което насърчава хуманизирането на човека. Философът трябва да докаже чрез превод, че те са рационални, и по този начин да ги направи дискурсивно общодостъпни. Юрген Хабермас беше наясно, че много религиозни представи изглеждат дълбоко противоречащи на разума, сиреч непреводими.

Той преработва този проблем в рефлексивна фигура, която може да се опише като съзнателно поддържана отвореност: много традиционни религиозни представи са вече неразбираеми за нас. Ала при все това не бива да ги забравяме, трябва да ги държим в съзнанието си. Неговият аргумент е, че не бива да изключваме възможността други, по-късни поколения да открият разумно съдържание в тях, което насърчава по-нататъшния напредък на хуманизма и свободата.

De novissimis, за последните неща

Религиозните форми на съзнание имат, както правилно подчертава съвременната религиозна критика, специфична когнитивна структура. В сравнение с други форми, като например моралното или естетическото съзнание, религиозното съзнание се характеризира с изключителна митопоетична съзидателност. То обича да разказва истории, да предава митове и да измисля. Наслаждава се на образи и видения, които след това есенциализира.

Когато гробовете се разтварят, има все повече нужда от размисъл. Тогава трябва да мислим за фундаменталните структури на човешкия живот – за смъртта и живота или за времето и вечността. Традиционно в предмодерни условия юдейските и християнските богослови са прибягвали до тематично всеобхватни учения „за последните неща“. Трябвало е да систематизират невъобразимо изобилие от есхатологични идеи.

Защото тук религиозното въображение е особено продуктивно. Иде реч за края на цялата космическа действителност, за завършването на творението, окончателната победа на божественото добро над антибожественото зло, идването на Божието царство. Където не може да се знае със сигурност, благочестивото въображение отваря огромни пространства. Само два примера: християнските богослови проповядват с платонически понятия, че при смъртта нетленната душа се отделя от мъртвото тяло на починалия. Това подтиква към по-нататъшни разсъждения: Какво се случва с душата след отделянето ѝ от тялото? Къде намира покой?

И вярващите са изобретявали най-различни сценарии за края на времената. Някои развивали учения като т.нар. Апокатастасис, възстановяване на всички неща в края на времената, когато всички твари, дори грешниците, се помиряват с Бог – Божията любов може да преодолее всяка съпротива. Такива сценарии за всеобщо помирение се конкурират ожесточено с идеите за окончателния край на цялата космическа действителност във всепоглъщащ пожар. Конкурират се и с т.нар. инфернализъм, разкази за вечното проклятие на нечестивите и безбожниците…

Теоретичното подреждане на хаоса във фикционални образи представлявало значителна трудност за учените богослови. Никъде не е имало толкова много спорове, както в полето на есхатологията. Ала богословите успявали да внесат поне относителен ред: за тази цел им служели идеите на вдъхновената от Аристотел древноевропейска метафизика за Божието провидение, Божието световно управление, за света като цяло.

Това днес ни създава проблем: Юрген Хабермас многократно и последователно настоява, че след Кантовата революция в мисленето вече не разполагаме с подобни метафизични концепции за цялостност (или само на цената на епистемологична самозаблуда). Следователно можем да се опитаме да преведем старите митове за последните времена само с постметафизични инструменти.

Идеята за Страшния съд

Към древните есхатологични представи принадлежат религиозните образи на човека пред Божия съд. След смъртта или в края на времето човек трябва да се отчете пред Бог за своите действия и бездействия. Той е отговорен sub specie Dei за поведението си в живота. От тази представа може да се изведе рационалност в духа на Хабермасовия превод.

Разумното съдържание на тази древна представа е на първо място във факта, че тя води до радикализиране на чувството ни за отговорност. Отговорността нараства, защото пред Божия съд човек отговаря не само за действията си. За разлика от нас, земните съдии, Бог може да провиди и в най-съкровените кътчета на човешкото сърце. Пред съда на Бог човек трябва да отговаря и за убежденията си.

Трябва да се спомене и друг важен аспект на разумното хуманно в представата за Extremum Iudicium: ако самият Бог ни съди, тогава ние сме освободени от нуждата да го правим. Бог съди, тоест ние нямаме нито мандат, нито компетентност да издаваме окончателни присъди над другите… Можем и трябва да произнесем възхвала за световноизвестния философ и приятел, който е подкрепял мнозина от нас, включително и мен. Ала отвъд това нямаме силата да определим човека Юрген Хабермас.

Юрген Хабермас беше просветител с голям интерес към еманципацията и насърчаването на свободата. Той обаче знаеше: човекът не е свободен сам да си даде живот. Увреждането му в детството беше изострило чувствителността му към това, че ние винаги сме вече дадени на себе си. Пасивното в основата си битие на човека, това даване-на-себе си означава на езика на вярата, че ние получаваме живота си от ръката на Бог.

През юни миналата година Юрген Хабермас четеше дни наред Стария завет. Търсеше стих за некролога на съпругата си Уте. Намери го в Книгата на пророк Исая. И ще има шатра за сянка денем от пек и за убежище и защита от лошо време и дъжд. (Ис. 4:6)

Днес ние поверяваме живота на Юрген Хабермас обратно в Божиите ръце. Правим го с благодарната увереност, че Бог ще го отведе до неговата шатра – „убежище и защита“. Амин.

Превод от немски Людмила Димова