Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Вода

1.

В тази лятна нощ Ева Нагел тръгна към Дунав с намерението да се хвърли във водата, но вместо това се хвърли в обятията на пехотния лейтенант Алоиз Коцузник. Вместо да довери чувствата си на една древна река, тя положи глава на оскъдно обраслия „остров“ на едни 25-годишни мъжки гърди.

Ева Нагел беше прислужница. Какво ли не ѝ се налагаше години наред да изтърпява – ругатни и упреци, обиди и оскърбления, капризите и болезненото недоверие на господарката, вечното преследване на господаря, подмятанията на готвачката. Но когато днес беше обвинена, че е откраднала един гердан на господарката, нещо в нея се скъса, нещо, което служеше да свързва откъслечните проблясъци на нейното битие, да ги отнася в далечните гънки на душата ѝ и да ги превръща в жизненост, нещо, което успяваше да превърне протягането на една котка, засуканите мустаци на един файтонджия и ред други, все така малки и незначителни неща в радост, нещо, без което тази Ева Нагел, която всички познаваха, не беше същата.

Пред лицето на подобна несправедливост тя стоеше като парализирана, не се отрони нито сълза от очите ѝ, нито дума от устните ѝ. Онова, което се изливаше, се стичаше в нея, изпълваше я, обземаше я вялост. Изведнъж тя беше без сили, нито да умолява господарите, нито да се кълне, че е невинна. Тя беше уволнена. Събра бавно нещата си, взе торбичката, с която бе дошла във Виена преди четири години, и тръгна, без да каже нито дума. Само за кратко, много кратко, се поколеба да се върне обратно на село, но и беглата представа какво я очаква там беше достатъчна да избере реката. Дунав щеше да я прегърне, да я утеши и нежно да я положи на брега. Така си го представяше Ева.

„Една голяма река ще стане твоята съдба“, ѝ беше предрекла някаква гледачка от Пратера в един от малкото ѝ свободни дни. Тя обичаше Пратера, но сега нямаше желание да бъде там. Нямаше свободен ден, беше свободна и за една свободна прислужница оставаше само Дунавът. По пътя не забеляза нищо освен разните нечистотии, които лежаха по улиците. Тя виждаше само мръсотията, полепнала навсякъде, по улици, къщи, хора и мислеше за водата, която скоро, съвсем скоро щеше да отмие за нея всичко това. По кои пътища беше минала и защо толкова дълго беше вървяла, тя не знаеше после, но вече беше тъмно, когато стигна на брега. Звездите не се отразяваха в реката, тя беше по-черна от нощта и приличаше на мастилото, с което господарят ѝ пишеше свидетелствата за прослуженото време и търговските си писма. Само че то беше невъобразимо повече. С него можеха да се напишат свидетелствата на всички слуги на този свят и дори още повече, може би всичко, което човек е помислил и е изрекъл от сътворението на света насам.

Всичко помислено и изречено изтичаше покрай Ева. Течеше безмълвно, течеше черно, незаписано. Харесваше ѝ идеята, че ще скочи в една река, пълна с незаписани думи. Реката ще бъде последното ѝ свидетелство, което други след това ще четат, преди всичко полицията.

Събра камъни и ги напъха навсякъде в роклята си. На някои места докосваха кожата ѝ. От студенината им потрепери. Тогава направи първата крачка към реката, но водата се отдръпна. „Дунав явно не ме желае“, помисли тя и видя един голям кораб, който премина в средата на реката.

„Това се нарича физика. Ей сега ще се върне обратно. Но водата е студена, девойко.“ Реката ли ѝ беше проговорила? Нещо я притегли назад, назад към брега, към земята, една неочаквана, непозната сила. Тя се обърна и видя лице, бледо като платно на лодка, която я отдалечаваше от водата. Видя две малки очи, тесни устни, над тях тънки мустаци, които изглеждаха така, сякаш собственикът им току-що е сръбнал от някаква тъмна течност, толкова тъмна и черна като водата, в която Ева искаше да потъне. „Лейтенант Алоиз Коцузник“, представи се силата и докосна с дясната ръка фуражката, под която бяха взети толкова съдбовни решения, достатъчни да разрушат поне три живота, но не и живота на австро-унгарския лейтенант Коцузник.

Сега Ева стоеше между две сили – мощта на една древна река и привличането на един млад офицер. Тя не се замисли дълго. Отчаянието я бе направило равнодушна и безсрамна, дъхът на смъртта – решителна и припряна. „Значи това било физика“, каза тя и понеже не искаше да бъде безучастен обект в играта на природните сили, притегли лейтенанта към себе си, жадна да опита онова, което беше оцветило в черно горната му устна. „Ами това и то ли се нарича физика?“, попита тя в паузата между първата и втората целувка в живота си.

„По-скоро химия“, заяви той, запазил хладнокръвие, тъй като един австро-унгарски офицер рядко се оставя да го изненадат, най-малко пък Алоиз Коцузник. И той с увереност си проправи път, сякаш следваше план, одобрен от генералния щаб, през грубата материя на дрехите към гърдите ѝ.

Алоиз Коцузник беше човек, който взема всичко, което животът му предложи, понеже не разчиташе два пъти да живее на този свят, във всеки случай не и в този вид, не като офицер, най-вече не в това педантично поддържано и будещо възхищение тяло. Нямаше представа кой дявол го беше довел на брега на Дунава, понеже отдавна се беше отказал да надзирава дяволите, които направляваха живота му, още по-малко да се стреми да ги обуздава. Същата вечер беше проиграл всичко и се радваше на войната, която щеше да го спаси от неприятното положение и ненужните разсъждения. Той беше човек на делата и от много мислене се вкисваше и ставаше раздразнителен.

Но изглежда няколко мисли му бяха останали, защото той се озова на брега на Дунава. Тогава видя жената. Очевидно беше, че е дошла да се самоубие, още по-очевидно беше, че има хубаво тяло, което тренираното му око забеляза веднага дори при крайно оскъдното осветление. Ролята на душеспасител не му беше присъща, но щеше да е наистина жалко за красивото топло тяло. Същото дълбоко съжаление той би изпитал, ако пред очите му се бе разбила бутилка хубаво шампанско, и тази жалост го развълнува до дълбините на мъжката му същност.

Той забърза крачките си и хвана жената за ръката. Две от любовниците му постоянно го плашеха със самоубийство, което го караше да мисли, че разбира от тези неща, и го правеше винаги готов за безсмъртието на една нова любов. Изведнъж жената захапа устните му, което за кратко го лиши от разсъдък. Но Алоиз Коцузник обичаше необикновеното. Веднъж той прекара цялото последно действие на една опера заедно с аплодисментите под роклята на една своя любовница. Беше невероятно наситено представление, особено аплодисментите. Но да се слее с една жена на брега на Дунава – за този спектакъл беше готов да изпее цяла ария. Ушите му започнаха да горят, фантазията му работеше с пълна пара. Но докато се опитваше да освободи жената от бремето на нейните дрехи, няколко камъка паднаха върху краката му. Бяха камъните, които трябваше по-бързо да отведат жената на дъното.

„Олеле, носиш ли още такива в сърцето си, или тези бяха последните?“, каза той, без да се смути.

Ева се засмя. Тя се чувстваше толкова леко и свободно, колкото никога през живота си. Камък след камък, бреме след бреме падаха от нея и се търкаляха в реката и въпреки че никога не бе стояла гола пред мъж, не изпитваше никакъв срам. Та нали гола влизаш не само в леглото на своя любим, но и в реката, и така тази нощ за Ева в някаква странна игра стихията на реката и този мъж бяха едно.

И стана така, че в тази съдбовна нощ Ева Нагел се озова не безжизнена в Дунава, а преливаща от живот, правеше любов на брега му и вместо живота загуби невинността си. Главата ѝ лежеше върху гърдите му. Тя мълчеше. Край нея течеше реката, река, изпълнена с ненаписани думи, и това засега ѝ беше достатъчно. „С кого имах удоволствието?“, чу го да казва. Те лежаха съвсем близо до водата. Ева протегна ръка, потопи я в реката и написа с пръст името си върху гърдите му. Както съответстваше на характера му, той би предпочел да си спести въпроса, трите студени букви и всякакви други игрички. Щеше в някой момент да си закопчае панталона, да каже на непознатата, че трябва да отиде на война, да изрече може би няколко мили думи и да я повери в ръцете на някоя високо ценена от него мадам, която прекрасно умееше да превръща отчаянието на момичетата в печалба. После щеше завинаги да изчезне от живота му, тъй като на по-голямо благодеяние и отзивчивост той не беше способен. Но обстоятелството, че една непозната жена така му се хвърли на шията, че да го дари с невинността си, беше пообъркало дори австро-унгарския лейтенант от пехотата Алоиз Коцузник. Защото, ако съществуваше нещо, от което той си нямаше никакво понятие, то това беше невинността. Той най-сетне си закопча панталона, каза ѝ че същия ден трябва да замине на фронта, така беше, но тогава, за да се разплати за непоносимото бреме на поверената му невинност, той започна да лъже. Заговори за незабравима нощ, обезсилваща всички закони, надхвърляща всичко на света, говореше дори за любов, каза неща, които никога не бе казвал на жена, не и на такава, от която не очакваше финансови благодеяния, и вместо да я заведе в публичен дом, я придружи до приюта за уволнени прислужници. Там той се сбогува с обещанието много бързо да постави сърбите на колене, за да падне колкото се може по-скоро отново в краката ѝ. Оживен, с едно сгряващо предчувствие, галещо усещането за собствена значимост, както би звучал разказът за тази невероятна история, той се завърна обратно в казармите. Защото Алоиз Коцузник обичаше хубавите истории, но най-много обичаше себе си.

Ева не можеше да каже дали е влюбена. Но случилото се тази нощ беше най-необикновеното, което бе преживявала някога. Всичко беше с главата надолу. Вместо да потъне, тя се издигна. Един чужд човек се бе държал с нея по-добре от всеки друг в живота ѝ. Един чужд бе станал най-близкият ѝ човек на земята. И тъй като не можеше да си представи, че на света съществува друга сила, способна така да преобърне нещата, да отмени всички закони, тя реши, че това със сигурност е любовта.

Домът, в който доведоха Ева, беше пълен с жени със съдба като нейната. Жени, загубили уважението, достойнството, надеждата и невинността си. За да не загубят и душата си, се грижеше госпожа Хюпфл. Тя управляваше приюта и държеше своите питомци далеч от три порока: мързела, алкохола и мъжете. Имаше само едно око. Другото, мъртво от двадесет години, лежеше погребано под черна превръзка. Но може би затова, че имаше едно око, с което гледаше царството на живите, и едно – за царството на мъртвите, нищо не ѝ убягваше. Тя винаги знаеше много точно, когато някой се намира между тези два свята.

Нейното учреждение се занимаваше и с вехтошарство. Тя събираше стари дрехи и домашни потреби, питомците ѝ ги поправяха, а тя ги продаваше. Ева бързо свикна с новата среда. Тя шиеше, гладеше, ходеше от време на време с госпожа Хюпфл да купува стари дрехи и покрай тези дейности отново и отново намираше време да мисли за Алоиз Коцузник. Все по-лесно ѝ беше да обича, все по-трудно – да чака. От него обаче нямаше ни писмо, ни вест и това правеше всичко още по-непоносимо. Ева бе сама с любовта си, избликнала сякаш от нищото, за да я спаси от нищото. Тя стоеше сама между тези два толкова различни бряга на непонятното. И какво можеше да направи? Нищо. Това ѝ се струваше нередно и опасно. Тя искаше, трябваше да стори нещо. И тя го направи.

Страната тъкмо беше завладяна от голямото военно въодушевление, дори госпожа Хюпфл не бе пощадена от него и устрои курсове на „Червен кръст“ в приюта. Ева веднага видя шанса, който ѝ се даваше, и замина с новодобитото знание на фронта. Съдбата поиска тя да изпълни своята мисия на парахода „Кулпа“, който беше преустроен в корабен лазарет. Госпожа Хюпфл, преливаща от гордост, придружи Ева до пристана. По този повод тя бе облякла най-хубавите си дрехи. В черната си кадифена рокля, с голяма черна шапка и превръзката за око тя беше толкова внушителна, че дори капитанът се видя принуден да ѝ се поклони.

„Ще имате нужда от много ангели, аз ви давам един“, каза му тя. След това прекръсти Ева с такъв замах, с какъвто обикновено раздаваше плесниците на своите питомци, каза: „Сбогом, момиче“ и избърса една сълза, отронила се от мъртвото ѝ око. Затова пък здравото ѝ око остана сухо. С него тя видя как Ева се качва на борда, как белият параход се отделя от брега и отплава със силен писък на свирката. С него тя гледаше небето, слънцето, реката и как Ева дълго, дълго ѝ махаше за сбогом. С него тя виждаше просто всичко, което съществува. Ева ставаше все по-малка и по-малка, някакво петънце, едно нищо. Тогава още една сълза потече изпод превръзката на госпожа Хюпфъл, понеже за всичко, което отминава и изчезва, и за нищото отговаряше нейното мъртво око.

Превод от немски Гергана Фъркова