Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Престъпление и наказание“ по Фьодор Достоевски, постановка на Йерней Лоренци в Хърватския национален театър в Загреб. Гостуване в НТ „Иван Вазов“ на 12 май 2026 г.

Театърът на Йерней Лоренци най-общо може да бъде определен като „постдраматичен“. Отхвърля миметичното за сметка на перформативното (основна характеристика на постдраматичния театър според Ханс Тийс Леман). Спектаклите му не разгръщат истории, не моделират персонажи, не използват психология и не изграждат взаимоотношения. Често смесват различни текстове от античния епос, през класическата литература до съвременната проза. Актьорската игра се случва в пространството между личността на актьора и персонажа; в диалектиката между Брехтово отчуждение и автентично присъствие. Актьорите са на сцената през цялото време, тъй като за режисьора не е важна театралната илюзия, а създаването на общо пространство на споделено преживяване, в което е поканена и публиката. Музиката е важна част от цялото, тя е действащо лице, средство за общуване, проводник на емоции. Изпълнява се на живо от актьорите, по-скоро като акт на споделяне.

Всичко това важи и за „Престъпление и наказание“. На сцената е изградено голямо дървено пространство, в което на преден план са разположени актьорите с инструменти и микрофони. Тази дървена кухина създава усещане за затвореност и приглушеност; за нещо, което едновременно ограничава и предпазва. Актьорите четат или разказват пасажи от книгата (заедно с други текстове на Достоевски) буквално с цитиране на страниците; не в линеарен порядък, някои епизоди се повтарят, като това „отчуждение“ от случващото (им) се (и от илюзията) се усилва и чрез илюстриране – почти анекдотично – на някои от действията (напр. убийствата на Расколников). Няма персонажи и роли, колективно (като античен хор) се създава средата, която обитават Расколников и Соня. Колкото по-малко спектакълът разказва история и създава театрална илюзия, толкова повече се занимава с феномени като страданието и вината, което го изпраща отвъд полето на изкуството в това на философското, моралното и религиозното. 

Ако в „Орфей“ Лоренци се занимава със смъртта, то в „Престъпление и наказание“ – ако можем така да обобщим – темата е страданието, вътрешно и външно, социално и психо-емоционално; страданието като социално състояние и като душевна тъкан; като болест на обществото и като феномен на човешкото. Основните субекти на това страдание са Расколников и Соня; извадени от актьорския колектив и поместени/издигнати на малък подиум, заграден с червени плюшени въжета, които „ярко“ обозначават периметъра на тяхното обитание – безизходното пространство на страданието и вината (за Расколников); на страданието и греха (за Соня), от което и двамата търсят спасение. Соня намира спасение в смирението и пределната жертвеност. Като вярваща християнка, тя поема кръста на грехопадението (проституира), за да издържа семейството си. Това тотално самозаличаване я превръща в абсолютната жертва и така – в светица. Ключ към „четенето“ на Лоренци е сцената, в която пияният селянин Миколка пребива до смърт по особено жесток начин коня си пред очите на малкия, ужасен Расколников (кошмарът, който той сънува дни преди да извърши убийството). Колективен акт на безсмислено, неоправдано насилие на пияни и безпросветни, жестоки в своята нищета и безизходица хора. Жестокостта и страданието – дрехата на социалната мизерия. Расколников и Соня са идентифицирани със страданието на коня. Те са въплъщение на страданието и емпатията – конституцията на човешкото. На „подиума на страданието“ Соня стои на четири крака – алюзия към образа на коня, абсолютната жертва; а Расколников звуково и жестово го наподобява. Изображение на глава на кон по някое време влиза в пространството на сцената – подобно икона на светец (светците като жертви на сляпо човешко насилие). Расколников тича на място с брадва, закрепена с тиксо към ръката му, по-късно Соня обвива с тиксо втора брадва около ръцете на двамата в опит да сподели/отнеме от страданието му. Унищожителното чувство за вина, от което не може да избяга. Единственият изход е да приеме, че е вписан в моралния кодекс на една култура, и да позволи обществото да го санкционира за деянията му.

В края на спектакъла Расколников и Соня слизат от подиума, обуват маратонки и заедно избягват от сцената, буквално се „задвижват“ към спасението – на смирението, покаянието и… любовта.