Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

С арх. Елена Стойчева разговаря Людмила Димова

Историите на седем стари къщи, попаднали в грижовни ръце, са събрани в пътуващата изложба „Къщите и хората“, която беше показана през май в Информационния център край ждрелото на река Ерма в Трънско. До 13 юни тя може да се види в Морското казино в Бургас, от 4 до 25 юли – на Националното изложение на художествените занаяти – Орешак, после на фестивала „Варуша юг“ във Велико Търново (16–18 август) и в Ново село, Видинско. Изложбата е само част от дейността на платформата Ruralheritage.bg. Трима млади архитекти пътуват из страната и документират селската архитектура като живо културно наследство.

Как се роди интересът ви към селските къщи?

Аз съм трето поколение архитект. Дядо ми, арх. Борис Камиларов, е проектирал сградата на Великотърновския университет, на театъра във Враца и др. Аз завърших архитектура в Техническия университет в Берлин, след това работих в едно студио във Виена, което се занимаваше с връщане на живота в малки населени места. В Австрия има различни регионални и държавни програми, които финансират процеси, включващи гражданите. Студиото, в което работих, събираше идеите на жителите, за да създаде концепция за развитието на населеното място. Хората са включени в един демократичен процес, който разчита на груповата интелигентност, на това, че жителите разбират проблемите на своето място и виждат решения. И когато това знание се срещне с експертизата на екип от архитекти и визионери, се получава добра концепция. Населени места, които провеждат такъв процес, след това получават финансиране.

По време на пандемията от ковид се върнах в България и започнах да ходя по селата, да правя документални филми. Установих, че са ми интересни човешките истории зад архитектурата. Успях да се включа в една програма на Фабриката за идеи – Резиденция „Баба“ (която свързва млади хора от градовете и възрастни в села, б.р.). Бях в село Дряново в Родопите, а после в едно северозападно село, Делейна. Израснала съм в центъра на София, но ме влекат селата с тяхното автентично наследство – от песните до старите къщи. Ето, в Родопите има един тип строителство – каменните къщи, а във Видинско – съвсем други къщи – с много повече орнаменти, с румънски и австро-унгарски влияния, дошли по Дунава в началото на ХХ век. Както всяко село е имало специфична народна носия и по нея се познавало коя мома от кое село е, така и при къщите – всяко селище има нещо специфично, зародило се на местна основа, но и обогатено с външни влияния. Ние изследваме това.

Колко души сте в екипа?

Трима сме ядрото на екипа – аз, арх. Надежда Сучева и арх. Георги Николов, но имаме и много партньори. Работим по създаването на визуална библиотека на архитектурата на българските села. Оказа се, че къщите в Северозапада, особено тези от 20–30-те години на ХХ век, изобщо не са изследвани. В днешно време няма как да се построят такива сгради, а пък много бързо ги занемаряваме като общество. И нашата цел е първо да ги документираме. Правим експедиции, разговаряме с местните хора, събираме информация. Втората ни цел е да популяризираме това наследство чрез изложби и представяния в градовете. Третата цел е опазването, тук засега нямаме конкретна дейност, но се движим стъпка по стъпка.

Каква част от това наследство са обезлюдени и рушащи се сгради?

Голяма част са в много лошо състояние. Причините са различни – първо, няма политики, които да подкрепят съхраняването на тази архитектура. Има програми за саниране, но те по никакъв начин не са обвързани с архитектурната стойност. Това е много пагубен процес според мен. В други случаи пък има много наследници, те не могат да се разберат и къщата просто е оставена да се руши. Или хората са си тръгнали, обезлюдяването в по-малките селища продължава. Но ако някой реставрира една къща с грижа към детайла, със запазване на оригиналните елементи, на дишащите материали, тогава има шанс. За съжаление, това се случва рядко.

Виждаме, че архитектурата на ХХ век все още не е ценност в общественото съзнание – дори в историческите центрове на градовете, а какво остава за селата. Как да се възстанови знанието за старите материали и занаяти?

Някои от нашите партньори се занимават с това. То е част от целия процес на установяване на ценността на тези сгради. Виждам, че все повече хора се интересуват, а вече се появяват и възможности за обучение. Сдружение „Мещра“ организира такива курсове в село Мандрица в Източните Родопи, където има много интересни кирпичени къщи. Арх. Варвара Вълчанова, която е учила във Франция, е възстановила къщи в село Косово в Родопите и всяко лято прави там курсове. Наистина липсват такива знания. Малко майстори например могат да слагат тиклени покриви, а те са изключително важни за цялостния облик на архитектурните резервати. Другият голям въпрос е как да се възстановят фасадите на сградите, които са във фокуса на нашия проект – тип сецесион и класицизъм, строени в началото на ХХ век, най-вече през 20-те и 30-те години, с много красиви орнаменти. Дори в две съседни села откриваме различни орнаменти. Как тези орнаменти могат да се реставрират по оригиналния начин – това е въпросът, който ни вълнува в момента. Днес има възможност да се направи 3D сканиране и да се възстановят със стиропор, но това разрушава атмосферата в къщата, а и стиропорите не са трайни, не могат да се сравнят с мазилките, издържали сто години. Първият въпрос е как са направени тези орнаменти – дали по калъпи, дали на ръка, от какъв материал, за да са толкова здрави, и как да се възстановят? Въпрос отново на грижа и на вложени време и средства. Когато човек привиди в това лична кауза, е възможно. В нашата изложба „Къщите и хората“ се опитваме да покажем точно това чрез историите на хора, които поддържат стари къщи. Много често се оказва, че дори наследниците са изгубили знанието за къщата. Кои майстори са я създали, как са работили, има ли архитектурни планове? Почти никой не може да ни каже.

Разглеждах ваши фотографии – невероятни къщи в стил сецесион насред полето. Толкова странно като усещане. Как е стигнало дотам това архитектурно влияние?

Рядко са съвсем насред полето, но има странни места, на които ги откриваме. Или едно време са били сред полето, но после наоколо са построени и други къщи. Най-често богатските и по-украсените къщи са били на главния път. Виждаме обаче и по-скромни, но обгрижени къщи. Чувството е много интересно. От една страна, радост, че сме открили тази находка, сътворена от български майстори, които са ходели на гурбет и са учили в чужбина, но са се завръщали. Друг път се ядосвам на тъжната гледка, дори плача… Питам се какво е животът на една къща? Ако новите собственици не зачетат характера ѝ, ако променят всичко и оставят само стените, а отвън стиропор – дали това е същата къща? По-скоро не е – няма характер, няма лице, няма дух.

А колко от сградите, които документирате, са паметници на културата?

В България има осъзнатост за старата българска дървена къща, и с право, това е невероятна архитектура. Имаме доста паметници на културата в архитектурните резервати. Но много от сградите извън резерватите, както и някои в тях не са защитени. Ако някой иска да разруши една къща, ще намери начин да го направи, но все пак защитата означава и осъзнатост за ценността, дава и външен поглед. Ние се опитваме именно това да правим – след като снимаме в дадено село, да се върнем и да покажем на хората нашия поглед, да покажем, че оценяваме техните къщи, които са единствени, в другите села няма като тях.

В кои региони изследвате?

Най-вече в Търновско, Ловешко, Видинско. Може би защото оттам започнахме и се движим от село на село. Постепенно разширяваме кръга. До Добруджа изобщо не сме стигнали. Осъзнаваме, че сами трудно можем да се справим. Много бързо се руши това ценно наследство.

В един от филмите показвате уникални орнаменти във вътрешността на къщи от Северозапада, за които не се знае как са изпълнени.

Не се знае какви примеси са слагали в боите, за да се запазят толкова дълго цветовете – боза или яйца… Тогава не е имало хартиени тапети и орнаментите са се правели направо на стените с валяци, понякога от жените в семейството. В Делейна къщите са от по-късно време, от 60-те години на ХХ век, орнаментите са правени от майстори. Интересно е, че не само вътре има орнаменти, но и отвън, в преддверието, където е входът. Много красив жест към обществото, към другите. Опитваме се да класифицираме орнаментите. Да видим откъде са дошли влиянията в различните райони.

Как да се запази това наследство?

В Бавария, където бях работила с австрийското бюро, прилагаха наръчник със съвети как да се направи дограмата, как да бъде изпълнен покривът. В други държави има санкции и намеса дори на градската управа, но има и методи, които не са обвързани непременно с глоби. Тук всичко е оставено на собствениците. Ние се опитваме да дадем положителните примери. Да покажем, че е хубаво да създаваш, да вложиш нещо, което ще остане и след теб. Всяка градска управа би могла да прилага подобни начини за мотивация на гражданите. Знам, че в Габрово го правят.

Как си представяте вашата дейност след десет години?

Иска ми се да постигнем нещо конкретно в някое село – да повлияем истински на средата, на опазването, на възстановяването на сградите. И да имаме повече международни партньори, защото това наследство не е само българско, то е и европейско.