Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Музиката много ми помага да намеря атмосферата на героя. Понякога търся каква музика би слушал персонажът, друг път – каква музика отговаря на света му.“ С Параскева Джукелова разговаря Деян Статулов

Наистина ли участията ви са толкова много?

Да, поне така пише. Сериалите и филмите са много, дори без да броим постановките в театъра.

Къде се чувствате най-комфортно като актриса – в киното или в театъра?

В началото харесвах много повече киното – струваше ми се по-приключенско, по-непосредствено и по-истинско, защото всичко се случва на момента. Днес обаче мога да кажа, че и в театъра се чувствам прекрасно, още повече че киното някак се отдалечи. Ако трябва да го кажа образно – киното ми е любовникът, а театърът ми е семейството. В театъра има повече постоянство и повече възможности за експеримент.

Държите ли да играете само роли, които отговарят на вашето излъчване?

Не бих казала, че държа на това, но в киното естествеността е много важна. Там най-хубавото е, че изхождаш от собствения си вид, глас и поведение. Колкото по-естествен си, толкова по-убедителен си за зрителя. Ролите, които съм приемала, обикновено са ми пасвали. Имала съм и случаи, в които режисьор ми е казвал, че съм много добра, но просто не съм подходяща за конкретния образ. Това може да е разочароващо, но е част от професията – понякога не става дума за талант, а за това какво излъчваш и дали пасваш на персонажа.

Как избирате дали да приемете една роля? След толкова години в професията продължавате ли да ходите на кастинги?

Според мен в това няма нищо обидно. Дори режисьори, които ни познават добре, имат основание да правят кастинг, защото ние се променяме, а те трябва да подредят целия актьорски пъзел – кой с кого стои добре, каква е енергията между персонажите. Има редки случаи, в които роля се пише с конкретен актьор в съзнанието, но по-често кастингът е нормална и необходима част от процеса. Явявам се на кастинги, а после преценявам дали бих приела ролята, ако ми я предложат. За мен не е най-важно колко е голяма ролята, а дали персонажът е интересен. Може да имаш само една сцена, но тя да е много силна. Затова винаги искам да прочета колкото се може повече от сценария, за да разбера какъв е целият свят на филма и какво място има моята героиня в него.

Можете ли още от сценария да усетите дали от един проект ще излезе добър филм?

Никога няма пълна гаранция, но добрият сценарий се усеща. Има текстове, които те поглъщат веднага и ги четеш на един дъх. А има и други, при които започваш да се питаш защо нещо се случва така, защо липсва логика и защо имаш толкова много въпроси. Обичам сценарият да ме грабне още от първо четене и да ми създаде образи в главата.

Променяте ли диалога си по време на снимки, ако не звучи естествено?

Опитвам се, когато усетя, че един диалог е „дървен“ и не звучи като жив разговор. Тогава предлагам промени и ако има възможност, обсъждаме текста с режисьора и сценариста. В сериалите обаче често се пише и снима много бързо, така че невинаги може да се променя съществено, а по-скоро се търси по-естествен начин да бъде изговорено написаното.

Предпочитате ли предварителна работа „на маса“, или да намирате ролята направо на снимачната площадка?

Ако ролята е по-голяма и персонажът има много обрати, предпочитам предварително да изговорим линията му, защото в киното често се снима разбъркано и трябва ясно да знаеш в какво състояние се намира героят във всяка сцена. Ако задачата е по-малка, спокойно може нещата да се решават и на площадката, където се срещат идеите на актьора, режисьора и останалите колеги.

Как не се обърквате, когато снимате сцените извън хронологичния ред?

В сериалите си водя буквално дневник на персонажа – по епизоди и по сцени. Правя си кратък синопсис: тук се случва това, тук героят среща еди-кого си, тук вече знае нещо важно. Когато снимаме разбъркано, това много помага. Така винаги мога да проверя къде точно се намира героят ми в историята. С времето сама си изградих този навик и той се оказа изключително полезен.

Изморително ли е да се работи в сериал?

В сериалите много се бърза и често няма достатъчно време да се разположиш в сцената. Това може да е изнервящо. Но има и друго – когато играеш герой в много епизоди, започваш да живееш с него и постепенно той ти става все по-близък и по-лесен за игра. В този смисъл сериалът има собствена привлекателност – като да четеш дълъг роман.

Как съчетавате театъра и снимките, когато в един ден трябва да преминавате от роля в роля?

С годините все повече се старая да не допускам прекалено много прескачане между различни ангажименти в един ден, защото това изтощава и в един момент не можеш да бъдеш пълноценен никъде. Ако поема голяма филмова или сериална роля, за мен е честно и професионално да се опитам да разчистя максимално останалите си ангажименти. Разбира се, актьорът може да влиза бързо в обстоятелствата – костюмът, гримът, пространството много помагат – но ако задачата е сериозна, тя изисква време, концентрация и вътрешна настройка.

Кога решихте, че искате да станете актриса?

Още в трети клас. Гледах в Панагюрище „Лелята на Чарли“ и това преживяване ме заплени напълно – костюмите, музиката, усещането за празник. По-късно разбрах, че професията не е нито толкова бляскава, нито толкова лесна, колкото изглежда отстрани, но желанието остана.

Как подхранвахте това увлечение като дете?

Участвах в училищни театрални занимания и си събирах киносписания. Изрязвах снимки на актьори и ги подреждах в албуми – понякога познавах филмите само по фотосите, без да съм ги гледала. Имаше нещо магично в това да си представяш тези светове. Така детското увлечение постепенно се превърна в истинска посока.

Имали ли сте и друг възможен път освен актьорството?

Да, родителите ми са учители по математика и аз също бях много силна в тази област. Бях подала документи и за математика с мисълта, че ако не ме приемат в НАТФИЗ, трябва все пак да тръгна по някакъв път и да се измъкна от малкия град. Но ме приеха още преди да стигна до тези изпити, и така изборът стана ясен. Иначе вероятно щях да се насоча към нещо, свързано с математическа лингвистика.

Как се случи първият ви досег с киното?

Съвсем неочаквано. Още преди да започна да уча, ме видяха покрай снимките на един документален филм в Панагюрище. По-късно ми се обадиха и ме поканиха за участие в „Разводи, разводи“. Историята беше доста хаотична и ролята се оказа съвсем малка, но за мен това беше първият истински досег със снимачната площадка.

А кога дойде първата ви голяма роля?

Това беше „Сезонът на канарчетата“ още докато бях в първи курс в НАТФИЗ. Не минах през кастинг в обичайния смисъл – режисьорът Евгений Михайлов ме беше видял и ме потърси направо със сценария. За мен това беше голяма възможност и веднага започнах подготовка. Рових се в библиотеката, четях вестници от периода, за да усетя атмосферата и езика на времето. Беше сериозна роля, но не я преживях като тежест – по-скоро като много вълнуващо влизане в професията.

Какво ви даде предаването „Понеделник 8 ½“ по БНТ, в което бяхте водеща?

Срещнах се с огромен брой хора от българското кино и това беше истинска школа. За мен това предаване беше не само популярно и полезно, а и ценен архив от разговори, спомени и лица. Харесваше ми, че не бях просто водеща, а можех и да си играя, да влизам в различни образи. Това ме обогати и като актриса, и като човек.

Има ли роли, които усещате като особено важни за вас?

Много ценя „Сезонът на канарчетата“, защото това беше моето истинско влизане в киното. Много важна за мен е и ролята в „Изпепеляване“ на Станимир Трифонов – там вече бях по-опитна и участието ми беше много по-съзнателно. Харесвам и работата си в „Джулай“, защото това беше роля, за която силно се борих и която не беше очевиден избор за моето излъчване. Изобщо ме привличат драматичните персонажи – сложни, болезнени, вътрешно напрегнати образи.

Има ли роли, от които се дистанцирате или за които съжалявате?

Не бих казала. Може да не съм доволна от даден филм като цяло, но гледам собствената си работа да я правя така, че да не се срамувам от нея. Не обичам да се вкопчвам във вече изиграното и рядко се връщам да гледам старите си роли, но и не живея с чувство на неудобство от тях.

Ако трябва да опишете своя актьорски метод, как бихте го направили?

На първо място – много изследване. Обичам да събирам максимално количество информация за героя: каква е професията му, как живее, в каква среда се движи, какво време и какъв свят го оформят. Дори когато ролята е малка, обичам да се потопя в нея.

Знам, че обичате музиката. Какво място има музиката в подготовката ви?

Музиката много ми помага да намеря атмосферата на героя. Понякога търся каква музика би слушал персонажът, друг път – каква музика отговаря на света му. Ако героинята е от определено място или епоха, започвам да слушам именно такава музика. Това не е нещо задължително, което влиза пряко в спектакъла или филма, но на мен ми дава вътрешен ритъм, настроение и усещане за образа.

Параскева Джукелова завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Данаилов. Веднага след това постъпва в трупата на Народния театър. Има десетки роли в театъра, киното и телевизията. Сред по-известните филми, в които участва, са „Сезонът на канарчетата“, „Суламит“, „Изпепеляване“, „Джулай“, „Съдилището“, „Възвишение“, „Голата истина за група „Жигули“ и др., както и сериалите „Къде е Маги“, „Пътят на честта“, „Вина“. Водеща на предаването за българско кино „Понеделник 8 ½“ (БНТ). Носителка на наградите Аскер и Златна роза.