Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Катастрофичността е сякаш един от предпочитаните хоризонти на нашето време. Защо става така и само в наши дни ли надделява убеждението, че „старият свят“ е бил обетованата земя, от която сме низвергнати, е голяма и почти необятна тема, за която най-добре ни подготвя историята. Ала е вярно и друго. Живеем в глобално ускорение, което прави жизнения ни свят доста по-плоскостно едноизмерен, а интернет, освен че е поле на информация, дава израз и на масови спотаени страхове и обсесии, проправящи пътя на нови утопии или както е по-прието да ги наричат днес – социални дистопии. Заличават се ориентири, изчезват трайни идейни различия, което особено проличава в ерозията на лявото и на дясното – тази неизменна досега политическа опозиция, рожба на Просвещението. Но така е в сферата на политическото, разбрано в най-широк смисъл – като сложен синтаксис на човешката участ, съвместяващ едновременно светлината и мрака, доброто и злото, истинното и фалшивото, и където основната задача, особено в несигурни времена, е случващото се да намира колкото се може по-ясен и автентичен публичен превод.

Интересно е как в подобна ситуация съвременното изкуство ни помага да разширим перспективата: то също се пита накъде гледа човекът и има ли въобще общ хоризонт на „човечеството“. Сигурно затова и 58-ото биенале във Венеция, на което е посветена темата на броя ни, предлага размисъл по темата „Да живееш в интересни времена“ – тема, засягаща не само изкуството, но и живота в наши дни. И онова, което виждаме там, е пълно потвърждение на споменатите интуиции. Множество инсталации и анимации се опитват да разомагьосат света, в който живеем, отново свеждайки го до виртуален образ на човешките фантазии. С което излиза, че кръгът се затваря. И че новият поглед, който съвременният човек отправя към нещата, пак го връща в началната точка. А пък реалността, най-често присъстваща в насипно състояние в инсталациите във Венеция, се свежда основно до предмети „втора употреба“ – отпадъци и скрап, всякакви непотребни обекти, което населяват света ни, без да знаем какво да правим с тях.

Може ли да се окаже тогава, пита се Владимир Левчев в есето си „Кръговото време (и трите световни кризи)“, публикувано също в броя, че както светът се върти и вървим към края на света, всъщност вървим към началото. Става въпрос, според него, отново за осмислянето на наследството на Просвещението и на трите исторически вълни след него: първата (чисто просвещенската), че хората са равни и имат неотменни права; втората, през ХХ век, която сблъска индивид и държава и доведе до появата на две тоталитарни идеологии (комунизъм и национал-социализъм); а сега пък идва трета антидемократична вълна, до голяма степен рожба на крайния материалистически прагматизъм на днешното общество. И ако се вгледаме още по-надълбоко, нещата опират по парадоксален начин до релативизма, настоява големият християнски мислител Роберт Шпеман в интервюто си, което също можете да прочетете в броя. Тезата на Шпеман за днешната духовна ситуация и нейните болки е следната: щом няма обща истина, тогава и спорът между различните схващания се превръща в безпредметен политически спор, който вече няма за цел да убеди другия, а се стреми да му отнеме възможността да се изкаже. И това е най-съществената опасност в новите битки за власт, предвестници на явни авторитарни тенденции. Отделни интереси започват да заместват истината като разбиране за естествено правилното. Не можем да не си даваме сметка за тези тенденции, навяващи тревожни спомени от други едни времена. Наскоро разлиствах „Бележниците“ на Албер Камю и ми направи впечатление как на едно място той стига до следния извод: „Големият проблем на времето е конфликтът. Човешката участ. Човешката природа“. Конфликтът и на „интересните времена“, в които живеем.