Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Разговор с проф. Божидар Кунчев

Във „време на реварваризация“ Александър Вутимски, „самотникът, който живее тук“, оставя стихове, променили канона на българската литература. Наистина ли той е „Дебелянов на своето време“ (Атанас Далчев)? И как възприемаме днес неговата „поетика на големия град“?

Когато на 23 септември 1943 г. Александър Вутимски умира от туберкулоза в санаториума в Сурдулица, той е едва на 24 години. Зад гърба си няма издадена книга, но стиховете му, особено тези от сп. „Златорог“, го открояват сред „поколението на 40-те години“ (Иван Пейчев, Александър Геров, Валери Петров, Радой Ралин и др.). Кое е новото и различното в поезията му, кое го превръща в явление?

За онова, което го превръща в явление, може да се говори много. Вутимски е от поетите, които начеват своя творчески път в края на 30-те и началото на 40-те години. Тези млади поети са горе-долу на една възраст, учат и дебютират по едно и също време с публикации в периодиката, познават се добре помежду си, изповядват едни и същи възгледи. Като цяло, това е едно „ляво поколение“…

… С този термин критикът Иван Мешеков определя обаче фронтовото поколение…

Онова е друго „ляво поколение“ и веднага трябва да се направи още една уговорка. Не само Вутимски, но и Геров, и Радой Ралин са много по-различни от т.нар. „пролетарски поети“ на 30-те години. Писано е много по този въпрос. Между предходните автори има и поети с постижения, но като мислене и позиция те са много повече в насоката на прекалено ангажираната, дори тенденциозна литература, силно идеологически интонирана. Те изповядват едни и същи предразсъдъци по отношение на „пролетарското“ и „буржоазното“ изкуство. Тъкмо тук минава разграничителната линия между поетите от поколението на 40-те и техните предшественици. Общото, лявото, е в това, че и поетите на 40-те години вярват, че ситуацията в Европа е кризисна и гранична, че светът трябва да се промени социално. На свой ред те пишат призивни стихотворения в насоката на тази ангажираност и на тези тенденции, до голяма степен присъщи и за техните предходници. Но естетиката е по-друга, вкусовете са по-различни. Те харесват Атанас Далчев, харесват Елисавета Багряна, харесват редица други поети, които са извън полезрението на техните предходници.

Нещо, което предпоставя появата на една нова естетика. И понеже говорим за Вутимски, нека веднага да спомена за признанието му, че дължи много за своята поетика тъкмо на Атанас Далчев. Радой Ралин ми бе казал, че Вутимски четял непрекъснато Далчев, рецитирал го, носил в джоба си негова стихосбирка. Харесвал е – пак според Радой Ралин – Стубел, Разцветников, Фурнаджиев, но е смятал, че Далчев „ще бъде отправната точка в по-нататъшното развитие на поезията ни“.

Особено е и самото време, в което твори Вутимски. Казахме, че то е гранична ситуация – на Втората световна война, тоталитарните режими и диктаторите. Време, в което не можеш нито да избираш, нито да отхвърляш историята („Европа-хищница“).

То е много жестоко време, време на разпаднали се ценности. Ортега-и-Гасет бе писал, че в историята неведнъж се е случвало завръщане към варварството. И по времето на Вутимски става това завръщане. То е време на драматични стълкновения, на изгубени ориентири, на самота и отчуждение, но и на съпротива в името на свободата и човешкото достойнство. То е времето на войни, на концлагерите. Да си спомним за Испанската гражданска война, за битката за демокрация, за диктатурите на Хитлер и Сталин. През 1938 г. Хитлер нахлува в Чехословакия, на което западните демокрации не реагират. Александър Геров е преживял окупацията на тази страна като истинска трагедия. За него и Вутимски, за другите от поколението това е било голям шок. Те са ляво ориентирани, но не могат да се примирят с погазването на класическите ценности на свободата и демокрацията. Стига се до големи разочарования. Радой Ралин пише в стихотворението си „Пресита“ от 1941 г.: „И ние се превърнахме на формули,/които нямат никакво решение“. И все заради преживяното тогава той казва в стихотворението си „Моята неврастения“: „С удоволствие бих полудял, ако можех./С удоволствие бих парализирал душата си“. Ще се позова и на стихотворението на Геров, озаглавено „Безизходност“. То е посветено на Вутимски и още в самото му начало младият тогава поет казва: „Защо тъй рано трябваше да разбера,/че да живеем е безкрайно унизително“. Епохата е дефинирана като безмилостна, това е времето на „позорни унижения“, на залез и деградация, на всичко онова, за което Вутимски говори в „Европа-хищница“, изразено лаконично и с четиристишието:

Какво, че тоя въздух тук са дишали
Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски.
Със щик Европа сочи убедително
на своята култура и прогреса си. 

Как в индивидуалната история на Вутимски, чието семейство умира от туберкулоза в рамките на една година, който познава бедността и е свързан с улицата, рефлектира самото това време? Той също е настроен бунтарски. Кое обаче го откъсва от средата на лявото и го разграничава, по неговите думи, от „естетиката на уличния позив“?

Вутимски също тръгва с позицията на радикалното несъгласие, с идеята за моралното и социалното зло в живота, с мисълта, че светът трябва да се промени. Споделеното в ранните му творби често е в съзвучие с борческите настроения, характерни и за написаното тогава от връстниците му в поколението. Но личните му нещастия, смъртта на близките му, болестта, на която е обречен, книгите, които чете, неспирно търсещият му и съмняващ се дух, както и догматичното в лявата идеология, са причина за дистанцирането му от първоначално поетия път. Радой Ралин ми бе разказал за преминаването на Вутимски в „буржоазното“ списание „Златорог“. Ще ви прочета неговите думи: „Почнах да го­воря с него да напусне „Златорог“, а той казва: „Ама как така, ама това е моя естетика. Онова, с което съм скъсал, съм го на­правил не за да отида в „Златорог“. Нито пък съм в „Златорог“, за да не бъда при онези“. И почваше да се подкрепя с примери, с много философи, пред които моите аргументи бяха наивни, уче­нически. Нищо не можех да му повлияя. Той беше чел толкова много. За мене беше удивително кога е успял толкова много да прочете. Къде ще мога аз да го разубедя“.

Той е чел Ницше. Запознат е с идеите на Шпенглер. Прочел е Достоевски и редица други автори, които не само не са идеологически еднозначни, но са и пронизани от песимизъм, от скепсис. Той е дълбоко персоналистичен поет, както и Далчев. При него в дълбочина е изведена идеята за личността на човека в едно кризисно време, когато хората са попаднали в лабиринт и се търси изходът. Само че изход трудно може да се намери. От едната страна са бомбардировките, от друга страна – натрапчивият спомен за умрелите, от трета – трайното чувство за обреченост (аз съм болен, аз ще умра). Освен това той е буквално бездомен: рядко му се случва да намери подслон. Докато е жива сестра му Надежда, той все още има на кого да разчита, да получи някаква подкрепа и обич. След това го подкрепя единствено брат му Кирил Коцев. Но от един момент нататък всичко свършва. Доста от малкото му отредено време за живот преминава в санаториумите. Фактически това е най-важният период от живота му, когато той израства и се налага като талантлив поет (периодът 1939–1943 г.). Тогава той сътрудничи в сп. „Златорог“ и публикува там някои от най-силните си творби. При завръщанията си от санаториума пак е по улиците, в кръчмите, които са негов своеобразен пристан. Това е животът на обречен, осъзнал трагичното в съдбата си. На личност, която не иска да се предаде, въпреки всичко. Още през 1939 година той се изповядва в писмо до свой приятел, че не е против борбата за „по-добри дни“. Но както пише в писмото си, „с моята вяра е свършено веднъж завинаги“. Липсват му сили, страхува се от другите, не им вярва „въпреки своето желание“.

Аз от дълги години живея с мисълта за Александър Вутимски и пиша за него. Той не престава да ме вълнува и учудва. Както при всички големи творци, и при него винаги има нещо необяснимо. Питам се как това момче, което навлиза в живота с болката, с преживяната смърт на близките, с мизерията, се формира за много кратко време като личност, като запомняща се индивидуалност, способна да сътвори неща, които няма да се забравят? Той като природна даденост наистина е голям талант. Има я дарбата, която не е само дарбата да пише хубавите си стихотворения. Това е и дарбата на сетивата. Дарбата на едно неспокойно съзнание, което непрекъснато търси истината, иска да се добере до автентичното. Вутимски, от една страна, е измъчван от определени съмнения, но от друга страна, иска да намери нещо трайно и позитивно. Същевременно често го връхлита умората от живота. Понякога откриваме в творчеството му интонации на пълна резигнация, на пълно безразличие. При него има цяла съвкупност от настроения, чувства и нагласи, които са в противоборство.

И винаги, когато говоря за Вутимски, съм се опирал на две формули, на два стиха от неговото творчество. На едно място в поезията си той казва: „Чужд съм на себе си“. Отчужден, в безкрайната самота и сред издевателствата на „войнствения“ век, както е нарекъл времето си... Чужд на себе си, защото не може да намери сродна душа. Обръща се към Господ, моли за помощ, за да не падне в бездната. Той и като човек, и като творец като че ли е непрекъснато надвесен над бездната, страхува се да не се сгромоляса там. От друга страна, у него напират някакви сили, надмогва се, тръгва отново. Тръгва наново към онова, което е изразено с другата формула – „Не съм затворен кръг“. Защото поетът се е чувствал и изправен „пред цялата безкрайност на света“. Тя му е носела утеха. Безкрайността на вселената, както го отбелязва на едно място в прозата си, е пораждала у него чувството, че е „неразделна част от тая природа, в която съм и която причинява живота ми“.

Подкрепата на Владимир Василев, на редактор-издателя на „Златорог“, не е ли била от решаващо значение?

Той му дава псевдонима Вутимски. Така Александър Вутов се превръща в Александър Вутимски. И до края на дните си се подписва с това име. Най-силните му творби, не само от „Златорог“, са подписани с името Вутимски. Владимир Василев се грижи за него, доколкото може. Помага му, намира му работа, дава му хонорари. Има едно сериозно отношение към идеята да му се издаде книга. Работата е потръгнала, но Вутимски умира и книгата няма да види бял свят.

Би ли могло тогава да се приеме, че той е контрапунктът на фигура като Никола Вапцаров, толкова важна в по-сетнешния прочит на поезията от онова време? Възможен ли е паралел между стихотворенията „История“ и „Европа-хищница“? И как се засрещат те двамата?

Според едно документирано свидетелство Вапцаров цени Вутимски. Въпреки разликите в естетиката им Вапцаров е бил човек с вкус. Той харесва творчеството на Вутимски, което също показва, че е по-различен от някои от поетите на 30-те години. Напълно възможна е съпоставката между споменатите творби. И двете са много изповедни. В тях са прозренията за времето, за граничната ситуация с големия сблъсък на човека с бруталността на епохата. При Вапцаров се откроява идеята за борещия се човек, за утрешното време, когато „Поетите ще са улисани/във темпове и във агитки“ и за това, че трябва да остане в паметта на хората споменът за страданията, за люшкането „в надеждите“, за храбрата борба на онези, нахранили историята със събития. При Вутимски не е така. Той размишлява какво ще се случи след войната, допуска, че след дългата агония на Европа „цялата земя ще стане друга“. Но нанесените му рани от епохата са твърде много. Вутимски се чувства застрашен от гибел, уморен, предчувстващ как един ден ще го нарекат „поет реакционен“ и как ще възтържествува отхвърлената от него „естетика на уличния позив“. И ето как завършва поемата: „А аз ще си умра от свойта рана“. Той ще си отиде, няма шанс.

И още нещо. При Вапцаров го няма усета за тоталитарното време. При Вутимски го има. Учудващо е как той като някакъв пророк вижда какво ще се случи в България след 1944 г. Вутимски има едно есе „За равенството“, където много точно е описал тази едностранчивост, тази софистика, която един ден ще се превърне в жестока практика на насилието. Стават му чужди доскоро близките леви среди. Той чете книги и очите му се отварят за техните илюзии и догми. Той изживява като голям потрес нападението над Полша. В повестта си „Очите, които плачат“ Вутимски внушава, че няма разлика между националсоциалзма и сталинизма, след като Хитлер и Сталин са агресорите, поделили си Полша. Може би само той от поколението си го осъзнава. Предусеща, че бъдещото общество ще е тоталитарно, а такива като него ще ги изпращат в лудница. И да не забравяме колко млад е бил… Вижда неща, които другите или не виждат, или не искат да говорят за тях, или пък дотолкова са потънали в своите страхове и в своята догматика, че за тях не са проблем. А той провижда всичко това.

Преди Вутимски дори при символистите сякаш няма чак такова отчаяние от самотата? В какво се корени неговото светоусещане, че „самотникът живее тук“? От несретата, болестта, греховете, пиянството, наближаващата смърт?

Самотата идва от това, че Вутимски всъщност е един homo duplex, раздвоен човек. Той живее в два свята – живее в света на духовното, на голямата култура, и само там намира пристан, онзи пристан, който някога търсеше и Яворов. От друга страна, той няма подслон в буквалния смисъл на думата. Настина самотата е образ, ключова идея в поетиката на нашите символисти. Голямата самота при един Яворов или при един Димчо Дебелянов. Интересна е съпоставката Дебелянов–Вутимски. Димчо Дебелянов също е самотен. И изначалната самота, както е в стихотворението „Прииждат, връщат се“, „където всички са един и всеки пак – сам“. Има го и стихотворението „Спи градът“: лирическият герой броди самотен из големия град. Но у Дебелянов още го има спомена за Копривщица, за възрожденското време. Има някаква носталгия, макар той да знае, че е невъзможно да се завърнеш в бащината къща, в миналото. А при Вутимски има пълен разрив с всичко това – той е израсъл в големия град. При него невъзможността за завръщане е не само във физически, но и в метафизически план. „Онова време“ вече не съществува в неговото съзнание. Той може да се завърне само чрез творчеството си.

Интересно е изказването на Далчев, че „Вутимски е Дебелянов на своето време“. Чух тези думи през 1971 г. по време на една среща с поета в Софийския университет. Има основания за такова едно твърдение, а и при Далчев няма случайни изказвания. Трябва да се потърси общото между Дебелянов и Вутимски, както и различното. Времето е друго. И двамата са самотници, поети с подчертано урбанистично начало в своето мислене, но поетиките им са различни.

Мислил съм и съм сравнявал някои техни стихове. Димчо Дебелянов казва: „И толкоз черни мисли ми тежат,/че аз не искам нищо да си спомна“. Той не иска да си спомня, но Вутимски отива още по-далеч, при него всичко звучи още по-безнадеждно. Ще го чуем да казва: „Полиция, полиция! /Спасете ме от моите спомени…“. Какво нещо – да се обърнеш към институцията на насилието, за да те спаси от спомените ти! Какви са тези спомени? Явно натрапчиви и възобновяващи се непрестанно.

Има една много показателна снимка. Направена е на ул. „Ангел Кънчев“, на стълбите пред дома на Кръстьо Мирски: млади пишещи хора от неговото поколение и той сред тях – пак е с черната лентичка на ревера. Много е мислел за смъртта, за страха от нея. Въпросът е как да се преодолее този страх от смъртта. Смятал е, че съумее ли да го стори, ще бъде до голяма степен спасен. Търсил е спасение в културата. Много е обичал да чете исторически книги, особено за Античността. Древните са умеели да съзерцават, често подчертава той, а неговото време отнема възможността на човека да се издигне нагоре, към трансцендентното. Настъпило е според него времето на просташкия утилитаризъм. Това също предизвиква неговата самота.

И в резултат от нея може би имаме цялата тази цветова обагреност на неговата поезия – сините небеса, златния залез, синьото момче и белотата, която плаши с мъртвешкия си вид…

Има нещо импресионистично в неговата визия. Той вижда всичко в движение. Няма никаква статика при него, вижда всичко в цветове. Тамара Тачева-Герова разправя в своите спомени как двамата с Вутимски обичали да се разхождат по една от софийските улици и да гледат златния залез, лъчите. Всичко това го е преобразявало. Вутимски е бил съзерцателна натура. В санаториума също много съзерцава. Да разтворим „Очите, които плачат“, където пише: „Има ли някаква лъжа в онова мистично настроение, което изпитваме близо до отдалечените от света големи и мълчаливи планини…“. Тези настроения са го отдалечавали от мрачните предчувствия, от тягостната мисъл за самотата му.

Вутимски ли е поетът на улицата, както Далчев е поетът на стаята, където се случва всичко?

Да, той е поет на града като цяло. Той ненавижда този град, директно изразява презрението си, своята омраза към града, но от друга страна, не може без него. Той е син на този град, който е органична част от самия него. Претворил го е по запомнящ се начин в творчеството си с неговите тъмни и светли страни, с цялата гама на цветовете му. Искаме да ли усетим атмосферата на София от неговото време, трябва да разгърнем страниците с неговите стихотворения и поеми. Но Вутимски е също и поет на стаята. Вещите в нея, самата обстановка – всичко е одухотворено и както критиката бе отбелязала, че в предметите са въплътените Далчеви емоции, така е и при Вутимски.

Заедно обаче с кръчмите, проститутките, стражарите и несретниците…

С всичко това. Заедно с бедните хора и с бездомниците. В това отношение Вутимски прави неща, които са неповторими в нашата литература. Това е нов поглед върху града. Различен от погледа към града на разбунтуваните маси, пресъздаден от Смирненски. Това е друг град. В написаното от Вутимски е неговата болка заради унизените, заради смазаните от живота. Колко въздействащо е неговото съчувствие към старите хора, към изхвърлените от живота. Оттук и неподражаемо силният и като замисъл, и като реализация цикъл De profundis – за трагичното в живота на човека от големия град.

А има ли конкретно място на Вутимски в града? Сещам се за изгорялата къщичка на пазача в Докторската градина в София? Някои от стиховете му са като моментни снимки от това място – към купола на „Св. Александър Невски“, към градината…

Поглед оттам, но и от други места. Снимал съм тази къщичка, преди да бъде разрушена. Той е бил за кратко пазач в Докторската градина. Нали все е без работа и Владимир Василев се обажда на писателя Петър Славински, който работи в общината. Помолил го да помогне на Вутимски и така той става пазач.

Улици, бедни хотели, мостове, старите къщи и дворове, евтините кръчми… И какво ли не още. В творчеството му е онази София, отдавна изчезнала. Но са оцелели още къщицата на „Раковски“ 46, където е живял с брат си. И сега я има Докторската градина.

Мисля си, че не само трябва да има някакъв възпоминателен знак за Вутимски в тази градина, а че там трябва да се издигне негов паметник – имаше такава идея навремето. Фактът е уникален в нашата литература – не знам друг голям поет да е бил пазач на градска градина. Да е обикалял из нея – разказват, че никого не е глобил и нито веднъж не се е скарал на децата.

Сто години след неговото рождение може ли да се каже, че най-сетне е дошло времето на Александър Вутимски?

То отдавна е дошло. Още приживе той се откроява като ярко надарена личност. Имам записан спомен на покойния вече негов приятел и съученик, на драматурга Михаил Величков, който казва: „Той още тогава беше личност. Той се отличаваше“. Това е записано през 80-те години и Величков казва: „Ето такива хора липсват на нашето време“. Далчев, който не го е познавал лично, още тогава има положително отношение към него въз основа на прочетеното в периодиката. Александър Геров и Радой Ралин също казват за него възторжени думи… Радой все повтаряше, че заради многото си дарби Вутимски можел да стане българския Жан Кокто. Казваше: „Но когато го нямаше, винаги се говореше за него. Винаги се спореше. Един ще каже някакво негово стихотворение, друг – друго. Трети ще въздъхне по някакъв образ. Всеки по нещо ще каже. Ще дойде Йордан Милтенов, писмо получил. Друг ще спомене, че излязъл на Вутимски цикъл стихове. Вутимски беше тема номер едно в нашите разговори за поезията. По-късно, вече след смъртта му, смятахме, че поезията на Вутимски е съз­дала новото направление „нюансизъм“.

Замислете се над неговата универсална култура. Вутимски е познавач на класическата музика, обича джаза. Обожава Джордж Гершуин и „Рапсодия в синьо“. Научил е френски, знае да свири на пиано. Ходи на уроци по пиано – той, който няма два лева в джоба си. Създава няколко шлагера, един от които стига чак до Далмация. Радой Ралин ми е разправял за авторството му на прочутия навремето шлагер „Къде са седемте пияни негри?“. Да не забравяме за есеистиката му – пише осемнайсет есета, от които са запазени петнайсет. Той не е професионален философ, а има толкова силен усет за същината на живота, за действителното и мнимото в него като ценност. Пита се къде да намерим радостта, къде да намерим опорната точка. Има и още една тема, в която той следва Далчев – простотата. Това е „чудото на задните дворове“. Там, където животът се разкрива в своята „безсмисленост щастлива“.

Кое тогава е истински уникалното в поетиката на Вутимски? Писането пред лицето на смъртта? Или особеното преливане между болезненост и ексцес?

Струва си да прочетем пак стихотворението му „Тaedium vitae“ („Отвращението от живота“). То е израз на неговата самотерапия – как да разтълкува смъртта, как да не се бои от нея. Защото знае какво го очаква, знае, че е обречен. В едно от писмата си пише, че е разбрал „какво е голямата борба“. Крайният успех на тази борба е отстраняването на изпитвания страх от смъртта. За Вутимски „постигането на този успех означава завладяването на „ключа на съдбините“…

Постоянната мисъл за смъртта и голямата бедност. От писмата до брат му от санаториума научаваме, че той няма дори пантофи. Няма плик, за да изпрати писмо. Беднотата на Вутимски е неописуема, далеч надхвърля несретата на Димчо Дебелянов, който все пак има работа и някакви доходи. При Вутимски всичко се изчерпва с чашата евтино и кисело вино. 

Ако беше оцелял, каква би била съдбата му след 1944 г.?

Трагична. Той казва, че бъдещото общество ще убие личностите. Известна е съдбата на Антон Куманов, негов приятел, който е изпратен в лагер. Знаем и съдбата на Александър Геров – с манията за преследване, разколебаване и дори отказ от идеите на младостта му. Знаем и за съдбата на Радой Ралин. Така че съдбата на поколението на 40-те е много голяма тема. В него са и намерилите истината, и отявлените конформисти, да не кажа и подлеци. Известна е и съдбата на Иван Пейчев с неговата безкрайна самота. Иван Пейчев много обичаше Вутимски. Слушал съм го да говори често за него. Геров също живееше със стиховете му. Споделяше мислите си за него и в дневника си. Веднъж бе отбелязал: „Колко е талантлив Вутката, отделните му изречения са поетически. Има зачатък на гений, казва за него Борис Делчев“.

Истината е, че след 1944 г. Александър Вутимски искаха да го забравят. В редица от творбите си той е прекалено мрачен и меланхоличен – такава поезия на новия строй не е нужна. Друга поезия е потребна, агитираща, оптимистична.

Чак през 1960 г. излиза томче с негови ранни стихотворения, далеч не най-хубавото от онова, което е написал. Предговорът е на Валери Петров. И едва десетилетие по-късно Вутимски навлезе в литературния живот – започнаха да го издават, да се пише за него. Но истината е, че през цялото това време той не е забравен. Събрал съм много свидетелства как през всичките тези десетилетия са си спомняли за него, рецитирали са стиховете му. Той не можеше да бъде забравен и не можеше да бъде заличен.

Ако е така, престава ли поезията му да бъде „затворен кръг“?

Поезията му никога не е била „затворен кръг“. Както всяко голямо изкуство, кръгът е винаги отворен. Въпросът е кой я чете и кой я осмисля. На човека със сетива, на този, който разбира какво е поезията, Вутимски не може да не носи радост, дори с най-скръбните си мотиви и с размисъла си за тоталитарната епоха. Защото образите, изказите, неговата изтънчена меланхолия, френското у него – той много обича Бодлер и Рембо – остават. Цял живот поетът е искал да отиде в Париж. И в „Очите, които плачат“ описва един художник, завърнал се от Монмартр – разказвали са ми, че тук е изобразен художникът Георги Попов-Джон. Обичал е много Марк Шагал. И откъде този бездомник е имал усет за всичко това? Съпоставете го с някой днешен тийнейджър или младеж на 24 години.

Вутимски е феномен, изключително явление в нашата литература. И съдбата му е необичайна. Остава без гроб. Ходих преди години да търся гроба му в Сурдулица – няма го. Заличен е, нищо не е останало. Остават стиховете му. Остава изкуството му, което покорява.

Разговаря Тони Николов

Божидар Кунчев е литературовед, професор в СУ „Св. Климент Охридски“ до 2016 г. Един от най-изтъкнатите изследователи на литературното поколение на 40-те години на ХХ в. Автор е на книгите: „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед върху поезията“ (1990), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин (2018).