Йерней Лоренци: Моят театър е екипно изследване
След първоначалната ни уговорка за разговор Лоренци „изчезна“. Две седмици по-късно получих съобщение: „Вече съм в Любляна, можем да се видим. С удоволствие!“. Срещнахме се на следващия ден, 3 април, в неговия „кабинет“, както се шегува – кафенето „Космос“ на ул. „Игришка“. Беше се върнал от Загреб, където в Театъра на младите току-що бе минала премиерата на авторския му проект „Айхман в Йерусалим“ по мотиви от едноименната творба на Хана Аренд.
Кратка визитка. Йерней Лоренци е роден през 1973 г. в Марибор. Още като гимназист прави първите си постановки в културния дом „Мъртъв театър Марибор“. Следва режисура за драматичен театър в Академията за театър, радио, кино и телевизия в Любляна в класа на професорите Миле Корун и Матяж Зупанчич. През 1999 г. се дипломира със спектакъла „Антигона“ по Софокъл. За кратко е художествен ръководител на театъра в Птуй. От 2006 г. преподава в Люблянската академия. Професор е по театрална режисура.
Людмил Димитров: В България сте доста известен и харесван режисьор. Основно заради „Илиада“. И театралите, и останалите зрители, видели този спектакъл, са луди по него. С две думи – имате заклети фенове у нас. Но аз съм може би единственият българин, който плътно следи работата ви много отпреди „Илиада“. Първото представление, благодарение на което запомних името Йерней Лоренци, е „Чримекундан“[1]. Може да съм гледал някои ваши неща и преди него, но за мен това беше съвсем нов тип спектакъл – като формат на текста, стилистика, естетика, и ми отвори различни рецептори за театъра – за предназначението и перспективите му. В този смисъл най-напред искам да ви попитам: кой е Йерней Лоренци? Как възприемате себе си?
Йерней Лоренци: Не обичам да се самоопределям. Честно казано, самомнението ми е доста ниско, твърде много неща у себе си не понасям.
Людмил Димитров: Ще задам въпроса по друг начин. Какво се промени между Лоренци, който постави тибетската притча и преди нея „Гилгамеш“, и Лоренци, съвсем наскоро направил „Мъртвият идва за любимата си“ по Светлана Макарович, „Дървеница“ по Маяковски, „Сън в лятна нощ“?
Йерней Лоренци: Чувствах, че се задръствам. И че моят театър също се херметизира. Докато се усетя, се оплетох в някакви стереотипи и изпитах силна необходимост да отворя себе си и онова, което правя. На първо място разгърнах съдържанието, дадох много повече свобода на актьорите и така разкрепостих зрителите. Почнах да изхождам не от своя контекст, а от случващото се по време на творческия процес. Дотогава правех така наречения митопоетичен театър, после рязко разширих границите му, преобърнах го.
Людмил Димитров: В каква посока? Какво във вашето разбиране означава отваряне спрямо отправната точка на митопоетиката?
Йерней Лоренци: До голяма степен останах в митопоетиката, но започнах да ритуализирам самия театър. Като първа стъпка категорично съборих четвъртата стена (това в някаква степен го имаше и в „Чримекундан“), комбинирайки играта с телеактинга, по термина на Патрис Павис, разказването с интерпродуктивността. Така че вече да не съществува образ, драматически персонаж – някъде можем да се докоснем до такъв, но като цяло той е разпаднат – и започнах да опитвам различни процедури, като на даден етап от процеса спонтанно изграждам концепта заедно с актьорите. Спрях да използвам драматургични текстове, от доста време насам не поставям, а гледам да правя екипно изследване върху материала, който съм избрал. Предприемам, така да го кажа, обратно писане на текста, от края към началото, изследвам основанията за появата му, скритите намерения, довели до сюжета.
Людмил Димитров: Този ваш похват силно ме впечатли. Три или четири пъти гледах „Сън в лятна нощ“ – представление, което за мен е истинско откритие и дори откровение в театъра. Има едно консервативно правило – Шекспировият текст не се пипа; не можеш да си позволиш да съкращаваш, да разрушаваш... А тук всичко беше с краката нагоре. Нещото, което особено ме спечели и въодушеви, е като наблюдавах как текстът се унищожава, но през това унищожаване стигаш до самата му същност, до дълбините, от които историята поема, зачева. Проумяваме защо този сюжет е възможен. И това отново си е Шекспир. Смятате ли се за последовател на дадена школа? Кои са вашите учители по театър?
Йерней Лоренци: О, имам много учители. Още докато бях в гимназията, се записах в театралната студия на Вили Равняк в Марибор – моя първи ментор и първия ми велик учител, той ме посвети в ритуалния театър, за което съм му безкрайно благодарен. После в Академията Миле Корун, Мета Хочевар, както и моите състуденти – Томо Янежич, Себастян Хорват... Влиянията върху мен са много. Бях вече достатъчно голям, когато директор на театъра в Марибор стана Томаж Пандур и по негово време се направиха върховни спектакли. Паоло Маджели постави „Войцек“ на Бюхнер, Едвард Милер – „Лулу“ на Ведекинд, „Фауст“ по Гьоте, „Случката в град Гога“ от Славко Грум и какво ли не... В родния си град се учих на истински театър. Актьорите също винаги са били мои учители. От всички поколения. И разбира се, моят творчески екип – композиторът, хореографът, сценографът.
Людмил Димитров: Имате ли предпочитания към нечия теория – да кажем на Станиславски, Брехт, Питър Брук, Михаил Чехов...?
Йерней Лоренци: При мен по-скоро е някаква комбинация. Но категорично не обичам самостоятелните школи. Режисьорът в един момент трябва да съгради собствен свят. И да успее да се отлепи от всякакви модели. Да се отърси от всичко задържащо го: учители – ученици, да си измисли ритуал, с който да напусне този омагьосан кръг и да развие вътрешния си свят, да намери темата си; би било чудесно, ако същевременно открие собствен театрален изказ, свой сценичен дискурс. И да не позволява да циментира това свое говорене, а да го прекрачва: не толкова да го модернизира, колкото да поставя подвъпроси. И да се пази от априорността, от статуквото.
Людмил Димитров: Доколкото разбирам, вашите спектакли възникват в момента на поставянето им... Нямате предварително намислена концепция.
Йерней Лоренци: Не, нямам.
Людмил Димитров: Което има предимството, че като гледаш представлението, не знаеш какво ще се случи, докъде ще доведе започнатото. В този смисъл тезата на Дьорд Лукач, че при вдигането на завесата бъдещето съществува от незапомнени времена, при вас не важи. И това особено ми харесва, тъй като вашият театър мен също ме превъзпитава, променя театралната ми култура. А какво мислите за Чехов? Правили ли сте някога Чехов?
Йерней Лоренци: Да, някога правих „Три сестри“, но беше слабо представление, понеже погледнах пиесата външно – толкова съм знаел тогава как да вляза в Чехов. Но обожавам Чехов. Шекспир–Чехов, какво да кажа! На тази основа по-късно изскача Бекет.
Людмил Димитров: Ако днес бихте правили Чехов, коя пиеса ще изберете? Хипотетично.
Йерней Лоренци: Чехов със сигурност влиза в плановете ми. Но ако се реша да го правя, ще избера разказите му – феноменални неща, изумителни. Потресаващо е старанието му да разбере човека, без да го осъжда за каквото и да било, невероятни са усилията му да постигне в художественото си съзнание тази комплексност на човека, и то на всеки човек без изключиние, давайки си сметка, че няма да успее, тъй като подобна мисия е невъзможна. В тематичен план също ми е много близък. Но още не съм стигнал фазата, в която бих правил негова пиеса, освен ако неочаквано отнякъде не получа много силна провокация.
Людмил Димитров: Кое определение за театъра не приемате? Какво според вас не е театърът?
Йерней Лоренци: Много ми е трудно да кажа какво не е театърът. Знам какво не ме интересува, какво ме отегчава, какво презирам. На първо място, априорността на жанра – това било комедия, онова било фарс. Също – опростяването, предвидимостта, всякакви опити да се флиртува с театъра; не обичам глупавия театър, срамежливия, перфекционисткия театър, театъра, който проповядва и морализира или ми размахва пръст и ми заповядва, също – високомерния театър, поставящ се над зрителя и изключващ диалога с него, тъй като смятам, че театърът се осъществява единствено в присъствието на зрител. Ненавиждам самовлюбения театър – това ме отблъсква винаги. Отстоявам незавършеността, недоправеността, ако щете, грешката. Дразня се от представления, които искат да ме убедят, че знаят всичко, а пък не знаят; мразя актьори без истинско присъствие или прекалено изявяващи самочувствието си: едва ли не тяхната компетентност е по-важна от това, което представят. Страшно много са нещата, които мразя в театъра.
Людмил Димитров: А вярвате ли в тишината в театъра?
Йерней Лоренци: Абсолютно!
Людмил Димитров: Как разбирате тишината? Какво означава в театъра да е тихо? Преживях я в „Сън в лятна нощ“ и страшно се възторгнах.
Йерней Лоренци: При мен тишината настъпва, когато усетя наелектризираност до краен предел. Защото аз мисля, че произтичащото на сцената е само врата или прозорец; оставащото зад вратата, зад прозореца, се случва в зрителя. Не искам да създавам илюзии, а да провокирам чрез алюзия, защото представлението получава завършеност единствено у зрителя. Опитвам се да анимирам полето на въображение у актьорите, така че по време на действието те да активират полето на въображение у зрителите и когато това се случи и протече интензивно, накрая настъпва взаимопроникваща и пълна тишина. Тя е необходима за един вторичен процес, в който всеки за себе си осъзнава онзи силен вътрешен образ, стигнал единствено до него.
Людмил Димитров: Ще поставяте в България. Какво? Избрали ли сте вече текст, по който ще работите?
Йерней Лоренци: Не, в процес на обмисляне е. Заедно с актьорите ще го правим. Генералната тема е Орфей. Ползвам най-различни източници.
Людмил Димитров: Къде според вас се спуска Орфей? Съвсем наскоро преведох стихосбирка от словенския поет Изток Осойник и в едно от стихотворенията там се среща твърде интересната фраза, че Орфей се спуска сред хората. А според мита той слиза в ада. И по този повод се замислих: какво всъщност прави Орфей, какво цели?
Йерней Лоренци: Възможни са различни интерпретации. Аз мисля, че той има голям препъникамък – Евридика. Тя понася невероятно, мачистко страдание. Проблемът на Орфей е самовлюбеността, хюбрисът му – Евридика за него е само оръдие. Той няма реално отношение към нея, а я инструментализира. И по някакъв начин два пъти я убива, наслаждавайки се на този акт. Това е една от възможните интерпретации. Преди време поставях операта на Глук „Орфей и Евридика“. Знам, че тук по-скоро ще ме интересува Евридика. Смятам с трупата в София колективно да стигнем до нещо, което ще ни обедини около каузата „Орфей“.
Людмил Димитров: Познавате ли българския театър?
Йерней Лоренци: На една среща в Милано ваши студенти показаха великолепно танцово представление! Бяхме представители на театрални академии от цяла Европа и мен най-много ме впечатлиха българите, румънците и руснаците. С други думи, Изтокът! Да не забравя Литва. И каква разлика само със Запада! Тук, на Изток, все още преобладава, как да кажа, добрата патетика. Хората са някак мъдри. Няма грим, няма преструване.
Людмил Димитров: Очевидно не за първи път ще бъдете в България, но някога посещавали ли сте я извън турнетата?
Йерней Лоренци: Осем пъти! Невероятно ми харесва и я обичам. Къде ли не съм ходил! Изръшнал съм я! Първия път – като студент – я минах на стоп!
Йерней Лоренци e сред водещите режисьори на Словения, професор в Академията за театър, радио, кино и телевизия в Любляна. Българската публика познава три от неговите постановки, гостували на Международния фестивал „Варненско лято“ и Световен театър в София – „Бурята“ от Н. Островски на Градския театър в Любляна (2013), „Бесният локомотив“ от Станислав Виткевич – Виткаци на Словенския национален драматичен театър (2014) и „Илиада“ (2016), спечелила Голямата награда за режисура и Наградата на публиката на Международния театрален фестивал БИТЕФ 2015 в Белград, както и Голямата награда, Наградата на критиците и журналистите и Наградата за музика на Международния театрален фестивал „Контакт“ в Торун.
[1] „Чримекундан или Неопетненият“ – тибетска мистерия. Любляна, театър „Драма“, премиера 15 април 2005 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук