Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

76-ата Мостра на киното във Венеция (28 август–7 септември) със своите 21 конкурсни заглавия, борещи се за Златен лъв, избрани измежду 3621 филми, премина под сянката на спорове и съмнения

Всичко започна с обявяването на седемчленното жури, оглавено от почти неизвестната аржентинска режисьорка Лукреция Мартел, чийто филм „Зама“ беше показан извън конкурса на Венеция преди две години, както и на останалите малко познати имена.

После дойде откриването на фестивала. На пресконференцията за представянето на журито Мартел заяви, че няма да присъства на официалната прожекция и на приема след филма „Аз обвинявам“, защото режисьорът Роман Полански има присъда в САЩ за сексуално насилие над непълнолетна. За тези думи, според дипломацията, би трябвало веднага да бъде сменена като председател на жури, което обаче не стана. По-късно Мартел се извини, но беше одумвана през всичките дни. Очевидно си е променила мнението или пък е била принудена от останалите си колеги да стори това, защото френският филм „Аз обвинявам“ („Офицер и шпионин“) взе второто по значение отличие –  голямата награда Сребърен лъв. Именно Мартел я връчи на актрисата Еманюел Сение, съпруга на Полански, дошла да я получи. В кратко приветствие, прочетено от нея, режисьорът благодари на всички актьори и на продуцентите, но не и на журито, както направиха абсолютно всички наградени.

През декември 1894 г. френският капитан от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел) е обвинен като шпионин, даващ информация на немските неприятели. Осъден от военен съд на доживотен затвор, той е изпратен да излежава присъдата на остров. Доказателствата са малко и неубедителни. Само полковникът от контра шпионажа Жорж Пикар (Жан Дюжарден) разбира, че в разследването е допусната огромна грешка и че Драйфус е невинен. След ареста му информацията продължава да изтича. Кой е истинският предател, се пита Пикар. Опитът му да открие истината постепенно го изолира от колегите му. На пръв поглед шпионска история, потънала в мистерия, особен прочит на Полански върху аферата Драйфус. Самият капитан, освободен едва след 12 години, е за кратко на екрана, превзет от Пикар, в брилянтното изпълнение на Дюжарден, през чийто поглед и мнение се разнищва всичко. Зрителят е изправен пред дилемата между безкористния дълг и умишленото желание за кариера. Процесът разделя военни, политици, обществено мнение. Писателят Емил Зола изпраща до френския президент известното си писмо „Аз обвинявам“. Неговото прочитане на екрана е един от най-силните моменти във филма, с изумителна камера и виртуозен монтаж. Чрез този незабравим епизод Полански обвинява едни и оневинява други. Изключително изпипан филм във всичките си компоненти – стегната драматургия, в която немалка роля играят документите от епохата, вестници, писма, подписи, калиграфията им и тяхното разчитане; бърз ритъм за създаване на напрежение; споен актьорски ансамбъл, в който са Еманюел Сение и Матийо Амалрик. Костюмите, сценографията и декорите са в унисон с епохата. Брилянтно произведение на изкуството, неслучайно наградено и от Федерацията на световните кинокритици ФИПРЕССИ.

„Аз обвинявам“ заслужаваше Златен лъв, но той отиде при американския филм „Жокера“ на Тод Филипс. Лицето на Мартел просия от щастие. Филмът беше втори, след този на Полански в класацията на журналистите във всекидневния фестивален бюлетин. И се предполагаше, че ще вземе наградата за най-добра мъжка роля на Хоакин Финикс, който изнася творбата на плещите си. Неслучайно актьорът дойде и застана на сцената редом до режисьора, ръкува се с всеки член на журито. То обаче явно предпочете да запази актьора за един заслужен бъдещ Оскар и намери компромисно решение със Златния лъв, защото статутът на фестивала не позволява две от осемте основни награди да отидат при едно и също заглавие.

САЩ през 80-те години, Готъм. В затъналия в мръсотия град клоунът Артър Флек разсмива срещу заплащане деца и възрастни, но усмивката му изчезва вечер, когато е принуден да се грижи за болната си майка, с която живее. Тя му завещава да бъде щастлив и да носи радост на околните, но самата крие страшно минало. Финикс, отслабнал с 15 килограма, се движи на екрана с лекотата на танцьор. Героят му мечтае да стане известен кабаретист, но непрекъснатите разочарования го превръщат в жокер, жаден за мъст. Усмивката е заменена с кръв, радостта с отмъщение. Жокерът е тормозен, отхвърлян, тъпкан и постепенно потъва в бездната на лудостта, превърнала го в престъпник.

„Ако искаш да си палячо, прави го добре“, казват му. Ето го със зелена перука, червен нос и уста в същия цвят, разрязана като рана, с цвете в карираното сако, дълги обувки, оловно бяло по бузите, смесено с червило. Болният – истински или мним, нормален или с отклонения, постепенно си отмъщава на всички, които са го натикали в мръсотията на града и на живота. Финикс е неподражаем и неузнаваем, взривява екрана, прави безспорно една от върховите си роли. Всичко е точно, но жестокостта и болката са безкрайно повтарящи се във филма. Така и не внушават търсеното социално безпокойство. „Жокера“ е филм с няколко финала, определено заснет с цел да привлече масовата публика.

Тя няма да е толкова многобройна, ако гледа шведската творба „Относно безкрайността“ на Рой Андершон, получила Сребърен лъв за най-добра режисура. Наградата беше неочаквана и неодобрена от мнозинството. За мен филмът – донякъде тематично и изцяло стилистично – е продължение на „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“ на същия автор, спечелил Златен лъв през 2014 г. Този е по-меланхоличен и мрачен. Напевен женски глас разказва зад кадър истории, несвързани сюжетно. Режисьорът ни разхожда из миналото – появяват се Хитлер в своя бункер, разрушената от войната катедрала в Кьолн, дори Христос; проектира бъдещето, но най-вече ни потапя в настоящето чрез наблюдавани във всекидневието различни ситуации. Едни от тях са комични, други тревожат с пасивността на участващите герои. Зад привидната им баналност стоят разсъждения за великолепието, еднообразието или жестокостта на живота. Камерата редува статични кадри с панорами, цветовете са ярки или помръкнали, героите често са неподвижни и подредени като за снимка. Швеция в представите на Андершон е застинала, студена, враждебна и несигурна страна. Протяжният ритъм на повествованието не е в полза на филма, който така и не надскача „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“.

Изненада беше и наградата за най-добър сценарий на Юнфан за No.7 Gherry Lane („Чери лейн“, no.7, Китай). Самият режисьор със своите движения, облекло, усмивка, говор беше много по-забавен от първия си анимационен филм. Той пое отличието с думите: „Винаги ми казват, че сценариите ми не са добри“. Любовен триъгълник между младеж, влюбен едновременно в дъщерята, на която предава английски, и в самотната ѝ майка, която проявява внимание към него, на фона на бурните събития в Хонконг през 1967 г. Неубедителен сюжет, обединил мелодрама и политика, на иначе добре нарисуван филм, но прекалено дълъг. Равният и приспивен задкадров глас на момчето не събужда съпричастие към чувствата на героите.

За чувства и не само за тях, в едно особено семейство разказва френският филм „Глория Мунди“ на Робер Гедигян. Неговата муза и съпруга Ариан Аскарид също неочаквано получи купата „Волпи“ за най-добра женска роля. Действието в тази социална драма е, както в повечето филми на режисьора, в родната му Марсилия и с постоянните му изпълнители, неговата актьорска фамилия. Отново в центъра е семейство, жертва на икономическата криза, довела до безработица родителите. Борбата за оцеляване се води с почтени, но и с нечисти средства. Аскарид е чистачка, изхвърлена от работа поради неучастие в стачката на колегите си, но е и съпруга, майка и баба, стремяща се да заздрави разклащащите се семейните връзки, която мисли и за бъдещето на новородената внучка Глория. Аскарид е добра в ролята си, но „Глория Мунди“, колкото и да е симпатичен, на места ироничен и хуманен, не носи нищо ново в творчески план нито на нея, нито на режисьора.

Семейството е в центъра и на австралийския филм Babyteeth („Млечни зъби“) на дебютантката Шанън Мърфи, една от двете режисьорки в конкурса. Тежко болната дъщеря тийнейджърка се влюбва лудо в дребен търговец на наркотици. Първоначално родителите се противопоставят на тази връзка, но виждат, че тя поддържа малкото надежда за живот, останала на момичето, което наистина се подобрява, макар и временно. Сълзи в очите няма, режисурата е инертна, актрисата – недотам убедителна. Любовта и смъртта се борят и традиционният морал на семейството рухва. Променя се и младежът, трогнат от силата на чувствата. Младият Тоби Уолъс е далеч по-интересен драматургично, умело предава трансформацията от уличен хаймана в отговорно момче, вярваш му. На него повярва и журито и му връчи наградата „Марчело Мастрояни“ за изгряващ актьор.

Сред  всички тези повече или по-малко спорни награди истинският победител се оказа италианското кино. Два от четирите конкурсни филма не убягнаха от вниманието на странното жури. Те бяха и най-амбициозните.

„Мартин Идън“ на Пиетро Марчело, който е за пръв път на конкурса във Венеция, пренася действието на едноименния автобиографичен роман (1909) на Джек Лондон от Сан Франциско в Неапол, сякаш за да потвърди думите на писателя, че „всеки има своя Мартин Идън“. Играта на актьора Лука Маринели покори всички и той заслужено получи купата „Волпи“ за най-добра мъжка роля.

Моряк от скромен произход, полуграмотен, Мартин Идън мечтае да стане писател. Блянът му е подкрепен от любовта  към красивата Елена. С нея и богатото ѝ семейство той се запознава, когато е поканен да им гостува от благодарност, че е спасил нападнатия ѝ брат. Младата жена, културна и изящна, става неговата обсесия и символ на социалния статус, към който Мартин се стреми. След много лишения той се самообразова и осъществява мечтата си. Тук има литературни препратки чрез автори и философи от епохата, повлияли на бившия моряк. Момчето израства в мъж. Филмът е и политически, занимава се с предателството и изкуплението на класата, към която Мартин Идън принадлежи. Цената, платена за творческия успех, го довежда до психическа разруха и опустошен личен живот. Героят побеждава или е победен от собствените си съмнения, от средата, от неосъществената си любов. Двете противоположни социални среди са разграничени и светлинно, и чрез декора, костюмите, сценографията. Атмосферата е постигната. Отдавна италиански фестивален филм не е обединявал веднага критиката и публиката.

Нещо подобно се случи и с „Мафията не е това, което беше“ на Франко Мареско. Режисьорът – и той дебютант в конкурса на Мострата като Марчело, не се появи нито на обявената и отложена пресконференция, прецедент на фестивала, нито на закриването, за да получи Специалната награда на журито. Отсъствието му даде повод за всякакви коментари и съмнения. Филмът обаче ги победи с безспорните си качества. Той тръгва от реален факт –убийството преди 25 години на следователите в Палермо Джовани Фалконе и Паоло Борселино, разтърсило навремето цяла Италия. Днес, след четвърт век, те са забравени или съзнателно се избягва да се говори за тях в родната им Сицилия. Документален, между абсурдната реалност и трагикомичната истина, филмът сблъсква два свята – на 80-годишна известна фотографка (в цветни кадри), която със снимките си разказва безумията на мафията, удивена от всеобщото безразличие, и на импресарио (в черно-бяло изображение), организатор на „легални и нелегални“ според думите му концерти. Той превръща честването в панаирджийско зрелище в един деградирал квартал в Палермо. Болка и цинизъм, абсурд и гротеска владеят филма, коментиран и чрез задкадровия глас на Мареско. Трудно е да се разбере къде свършва истината и къде започва лъжата.

Сред многото странности на тази Венецианска мостра на киното е, че тя ще остане в историята като единствената, която се откри със стария и се закри с новия министър на културата. В неговите ръце е нейното бъдеще.