Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

„Книга на разкаянията и утешенията“, Цочо Бояджиев, Издателство „Жанет 45“, 2019 г.

Сигурно е важно, че книгата за разкаянията и утешенията започва с три празни страници. Една бяла и две сиви. Не знам тайната на този символ. Може да е намек за дългото безмълвие, което според мъдреца от Самос трябва да предшества всяко философстване. А може би това са белите и сивите пътища, по които шества Парменидовата колесница. Или е апейронът[1], който никой стих не може да обхване. Защото е по-стар от стихиите и точно затова е апейрон, за да не може да се говори за него. Или тези три страници са палимпсест, който трябва внимателно, ама много внимателно да се разчегърта, за да излязат отнякъде стари, забравени досократически писмена. Така или иначе, ако Хераклит е прав: „и всичко е логос и логосът е всичко“, то човекът, който пее, трябва да започва песента си с благоговение пред този логос. Или – кой знае – може би липсващите страници са намек за липсващата втора песен от канона[2]. Защото – настояват мистиците – това е песента, която и ангелите не могат да изпеят. Оттам и ритуалът на прикадяването, защото димът на тамяна (в тишина) най-бързо и лесно достига небето. Затова и първият стих – „Предсказание“ – напомняйки за Делфи и опожарената Троя, вещае разделението на дим и на пепел. И тъй като от Есхил до Борхес това е фоновата перспектива на всяка поетика, пламъкът на написаното (почти) есхатологически се раздвоява. За да остави само една пръчка в пепелта – с която Някой беше написал: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък“. При все че по-педантичните ще припомнят: това се казва ясно и с глас, а в пепелта или в пясъка е написано друго. Според Преданието – имената на обвинителите и срещу всяко от тях – онова, за което трябва да се разкайват.

Вероятно затова вторият стих е „Отричане“. Защото (поезията е есхатологическа): няма утре за него/няма утре за никого/няма никога никакво утре. За да последва отричане от отричането. При Цочо Бояджиев това е монолог на паднал ангел, произнесен от самото дъно на нощта; там, където стадо биволи на билото на планината, като изрязани с ножици силуети върху следзалезното едновременно синьо и рижо небе. И после – нова празна страница. Даже две. След тях са „Светлописите“, понеже светлината се полага именно върху празното. Там, където сме свободни да строим въздушни кули, да заселваме градовете на морското дъно, да нареждаме нещата така, все едно лъвът се бои от петела и рибите плуват в небето, където магарето свири на арфа и птиците му пригласят на своя латински. При все че и в тази свобода, докато съчиняваме, Някой придържа ръката ни. И точно този допир, когато пердето – сякаш в поема на Едгар Алън По – се раздвижва, Цочо Бояджиев – като един съвременен Анаксимен ни обдарява с визията за видимата ипостаса на вятъра. Защото всичко е вятър-работа, биха казали някои. Но не е точно така, би допълнил поетът и би ни припомнил, че в неговия свят думата „пневма“ означава и дух, и дъх, и вятър… Всъщност думите винаги са означавали (само) онова, което поетите си поискат. Затова и калканът (от следващия стих), заедно със следващата стихия – водата – е не друго, а оплоскостено свидетелство за достоверност – за това че триизмерността е видима единствено от най-дълбокото отвътре на душата…

Бих искал (ако не беше времето ни толкова малко, че да го сравняваме с нокът) да поговоря и за другите стихии в поезията на Цочо Бояджиев. Но ако се окаже, че те са колкото посоките на света, а посоките на света са повече от атомите, то словото ми за Цочо Бояджиев ще се окаже по-дълго от китайската стена. Задължително е да се редуцира. Иначе кой ще повярва, че поезията е борба с времето, с времето edax rerum[3].