Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

„Книга за Влюбения и Възлюбения“, Рамон Лул, превод от каталански Владимир Градев, издателство „Семантика“, 2019 г.

„Неизбежна ли е любовната мъка?“, попитали Ролан Барт след излизането на книгата му „Фрагменти на любовния дискурс“. „Да, мисля, че е неизбежна – отвърнал той. – Или по-скоро бих казал, че любовното чувство се определя тъкмо така: понеже страданието е неизбежно.“[1] Тази неизбежност на страданието, носено от нищото, от отсъствието и лишеността, е присъща на всяка човешка любов. А отсъствието е според Барт винаги отсъствие на другия. Другият заминава, той е в състояние на постоянно пътуване, той мигрира по самото си призвание, а аз оставам, аз съм този, който си седи вкъщи, неподвижен и в очакване. Какво би могъл да добави към този любовен дискурс – „напълно изоставен от заобикалящите ни езици, които или не го познават, или го подценяват, или го осмиват“ – един средновековен мистик, дръзнал да говори за тайнствения опит на Божията любов? С какво е по-различна „играта на любовта“, в която действащи лица са Бог и копнеещата по Него душа? Нима не е белязана и тя от горчивото изпитание на отсъствието на Възлюбения, нима пламъкът на желанието ѝ не ранява човешкото същество в най-дълбокия му център?

Раната на любовта, която е и рана на смъртта, разтърсила най-напред Рамон Лул, докато ухажвал страстно една красива италианка. Не го спрял фактът, че е омъжена за благородник от двора, задирял я навсякъде – дори в храма, докато тя се моли. Веднъж ѝ изпратил поема, възпяваща прекрасната ѝ гръд, и тя най-сетне го приела. Останал насаме с нея, Лул се надявал, че е дошъл мигът да удовлетвори страстта си, ала красивата жена разтворила дрехата си само за да му покаже разядената си от рак гърда. „От този миг, сякаш видял ада, той се обърнал, напуснал двора на краля в Майорка и се оттеглил в пустинята, за да се покае“, пише Шопенхауер, споменавайки тази история в книгата си „Светът като воля и представа“. Всъщност обръщането едва ли е станало тъй светкавично. В послеслова си към „Книга за Влюбения и Възлюбения“ Владимир Градев, преводач и автор на предговора на това първо издание на Рамон Лул на български език, пише, че след като се върнал от тази ужасна среща, все още младият мъж (по това време Лул е на 30 години) се хвърлил да съчинява поредната любовна поема. Тогава му се явил Разпнатият и му казал: „Рамон, последвай ме!“. Лул отхвърлил видението и продължил да се съпротивлява. Но мъчно е да се рита против ръжена, видението се повторило и през следващите нощи и в  крайна сметка го принудило да промени радикално живота си.

Освен като учен и автор на прословутото „Голямо изкуство за намиране на истината“ (Ars magna), заради което е порицан от творци като Суифт[2] и Борхес[3], Рамон Лул (1232–1316) остава в паметта ни и като Лудия от любов (lo Foll d’amor), който върви с ясен ум и пламтящо сърце чак до сетния си дъх по стъпките на вярата и надеждата в човешкото братство и единение. След като решава да служи единствено на Бога, той открива своето призвание в покръстването на неверниците. И докато други се опитват да наложат кръста с меч, той обикаля из Южното Средиземноморие, разговаря с мюсюлманите и се опитва да извае пред тях чрез своите разноцветни триъгълници и въртящи се кръгове чертите на своя Възлюбен. Така и намира смъртта си – умира от раните си в началото на 1316 г., когато мюсюлманите в Беджая отвръщат на думите му с камъни.

– Кажи, луди човече: що е любов?

Той отвърна, че любовта е това, което заробва свободните и освобождава поробените. Оттук и въпросът: до робството или до свободата е по-близо любовта?

До робството или до свободата е по-близо тя, щом волята на Влюбения жадува да се покори на волята на Възлюбения? „Възлюбеният попита Влюбения има ли търпение. Той отвърна, че всичко му харесва и не му трябва търпение, защото, който не е господар на своята воля, той не може да бъде нетърпелив.“ Неизброими са парадоксите на любовта в „Книгата за Влюбения и Възлюбения“. Написана като част от романа „Бланкерна“, тя е по-скоро книга в книгата, напътствие за съзерцателен живот, съдържащо 366 фрагмента за любовта – по един за всеки ден от годината – наречени от Лул морални метафори. Но парадоксите на любовта не свидетелстват за противоречие в същността, те само насочват към неуловимата и безкрайна природа на Бога, към безконечността и необхватността на разговора между Влюбения и Възлюбения: „Влюбеният виждаше тайните на своя Възлюбен чрез различието и съгласуването, които му откриваха множеството и единството в неговия Възлюбен за по-голямо съответствие на същността без противоречие“. Освен със сила и способности любовта е винаги богата с томление и копнеж да се доближи до своя Възлюбен, понеже тъкмо чрез любовта душата се единява с Бога. Но макар в това единение Влюбеният и Възлюбеният да се съгласуват във Възлюбения, те остават различни същества. Лул няколкократно подчертава същностното различие на Влюбения и Възлюбения, което именно прави възможно тяхното свързване в любовта, свързване, в което всеки е готов да отдаде живота си за другия, без да му се отдава изцяло, изчезвайки в него. „Възлюбеният се отдалечи от Влюбения и Влюбеният диреше с паметта и ума си своя Възлюбен, за да може да го обича. Влюбеният намери своя Възлюбен и го попита: „Де беше?“. Той отвърна: – В отсъствието на паметта ти и в незнанието на мисълта ти.“ Нещо повече, колкото повече са сълзите, томленията и страданието, причинени от отсъствието и отдалечаването, толкова по-силна е и любовта: „Влюбеният забеляза, че е обичан от своя Възлюбен и попита Възлюбения дали любовта и милосърдието му са едно и също в него. Възлюбеният се съгласи, че в неговата същност няма разлика между любовта и милосърдието му. Влюбеният попита: – Защо тогава ме измъчва любовта ти, а милосърдието ти не ме цели от моите томления. И Възлюбеният отвърна: Томленията ти ги дава моето милосърдие, за да почиташ по-съвършено любовта ми“.

„Какво, нима желанието не е винаги едно и също, независимо дали обектът е тук, или го няма? Нима обектът не е винаги отсъстващ?“ – пита се и авторът на едни други Фрагменти, цитираният в началото Ролан Барт, роден близо 700 години след блажения Рамон Лул. И посочва две думи, два начина, по които се чезне в любовта: Потос (томление) е за съществото, което отсъства, а Химерос, за желанието, насочено към съществото, което присъства. Макар тези думи да звучат обезсърчаващо, самият Барт отвръща по следния начин на въпроса дали книгата му за любовния дискурс се бори в полза на любовта и влюбените: „Не трябва да се впечатляваме от обезценяванията, чийто обект е любовното чувство. Трябва да утвърждаваме. Трябва да се осмеляваме. Да дръзваме да обичаме“. И независимо дали си е давал сметка, той е следвал в това си дръзновение Лудия влюбен, който е знаел прекрасно, че невъзможността е по-голяма от възможността, тъй като възможността е в тварта, а невъзможността в Бога.