Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Една наистина красива победа

Да, третият игрален филм на Кристина Грозева и Павел Вълчанов „Бащата“ спечели престижния Кристален глобус на 54-тия международен кинофестивал в Карлови Вари (28 юни–6 юли 2019 г.)!

Журито, което толкова хареса българския филм (с гръцки копродуцент), включваше: Щепан Хулик, опитен чешки сценарист и близък сътрудник на полската режисьорка Агнешка Холанд; Анмари Джасир, главна муза на модерното палестинско кино; Сергей Лозница, любим украински режисьор на фестивала в Кан; Ангелики Папулия, гръцка актриса, обожавана от Йоргос Лантимос и от Шарл Тесон – главен селекционер на програмата „Седмица на критиката“ в Кан, президент на една от най-важните комисии за подпомагане на филмови проекти към Френския филмов център и най-вече водещ кинокритик, натрупал огромния си опит в легендарното списание „Кайе дю Синема“.

Тъкмо от техния начин на гледане зависеше съдбата на дванайсетте филма в главния конкурс, подбрани от артистичния директор на фестивала Карел Ох. Те се показваха за първи път извън страните си и бяха предимно от Европа (четири от западната ѝ част, един от централната и три от Балканите), както и два от Далечния изток, още два от Латинска Америка и един от САЩ. За любителите на статистиката ще допълня, че квотата за равнопоставеност между половете беше изпълнена в едни 25 процента, което ще рече, че една четвърт от създателите на филмите бяха жени.

Балканските конкуренти на „Бащата“ бяха „Полусестра“ на Дамян Козоле от Словения и „Красиво безразличие“ на Къванч Сезер от Турция. В първия става дума за преодоляването на дълго трупаната взаимна омраза на две млади жени с общ баща, но с различни майки. Във втория – за (не)справянето с алиенацията, изсмукваща психическата устойчивост на градския човек. Козоле използва пределно минималистичен киноезик, а Сезер – внимателно аранжиран абсурд.

„Бащата“ беше филмът, който специалистите очакваха с повишен интерес. В предварителните си анонси Кристина Грозева и Петър Вълчанов бяха предупредили, че това тяхно заглавие няма да продължава „вестникарската“ им трилогия, започнала със станалите известни „Урок“ и „Слава“. Създаде се съспенс и хората бяха любопитни за новото, което им се обещаваше.

Предварителните нагласи не бяха случайни. Кристина и Петър са добре известни в средите на международните селекционери и продуценти. Доказали са се със свой тип кино, в който се чувстват добре, а публиката им симпатизира.

Начинът им на работа също е по собствена „технология“, която се предопределя от умението им внимателно да наблюдават живота. Набелязват си реални случки, на пръв поглед достатъчно дребни, за да имат значение за въртенето на земята: учителка прави отчаян опит да обере банка; кантонер намира големи пари, но противно на очакваното, не ги задържа за себе си.

Режисьорската двойка вече доказа, че умее да използва събития, директно изскачащи от социалната среда. Да ги преработва добре и да ги превръща в (пре)увеличени портрети на отчаянието. Една анонимна жена и един анонимен мъж, еднакво подритвани и презирани, станаха емблематичните жертви на (общо взето) безчувственото общество. Социалната критика в българското кино (колкото и оскъдна да е тя) вече разполага с две особено ярки лица: Маргита Гошева („Урок“) и Стефан Денолюбов („Слава“).

Ценен бонус за филмите е и свежият смях, който по достъпен начин казва много за днешното ни живеене.

Ироничният коментар на случващото се по време на самото му случване е „запазена марка“ на двамата режисьори. Какви са точните ѝ съставки, си знаят само те…

Заради всичко това жадната за оценки международна критика също чакаше българския филм. Какво видя тя в него?

Най-напред – една много лична история. Преди няколко години майката на Петър Вълчанов умира. Той и баща му, художникът Вълчан Петров, преживяват някои от нещата, за които става дума във филма.

После – една по-различна структура. В центъра на събитията вече стоят двама герои, а не един. Това са художникът Васил (Иван Савов) и фотографът Павел (Иван Бърнев). Васил е баща на Павел, а двамата току-що са загубили Виолета, съпруга на единия и майка на другия. Мъжете са в шок, бащата още повече. Останал напълно сам в свят, в който нищо вече не го свързва с никого, той яростно се съпротивлява на съдбата си. Търси начин да си върне единствения човек, заради когото (отреченото) комунистическо минало има значение за него. И започва да си вярва, че като материализира образа на починалата чрез снимки или авторски картини, ще си я върне обратно.

От своя страна Павел няма много време да скърби, тъй като собствените му страхове никак не са малки. Напрежението в работата е постоянно, освен това чака дете.

Трето – двамата мъже са не толкова в конфликт със средата, която обитават, колкото с мислите, които ги обладават. Като следствие, проблемите им са не само социални, а и екзистенциални. Средата е необходимият фон, на моменти кичозен и пошъл, в който мобилните телефони играят важна роля. Васил не изключва възможността по един от тях жена му да го търси от отвъдното.

Всеки от двамата е обладан от собствени фантоми – този на бащата е отлетял на небето, а този на сина (жената, с която непрекъснато говори по телефона, е неговата собствена) не го предразполага към искреност в дадения конкретен момент.

В „Бащата“ вече не става дума само за яд, гняв или някакво друго чувство на протест. Няма го директния сблъсък между човека и системата. Има търсене на собствена духовна ниша в нея.

Вместо битки срещу унижението има опит за намиране на път към единението и вярата. Струва ми се, че с този свой филм Кристина и Петър рискуваха много. Можеха да разочароват тези, които очакваха „още от същото“. Спечелиха и заслужават поздравления за това.

Прекрасният фестивал на киното в Карлови Вари дава възможност и за още много прелестни разкази, особено за втория по значение конкурс „От Изток на Запад“. Внимателно и усърдно в него бяха събрани 12 първи или втори филми от различни географски точки на света. Карел Ох не пропускаше да подчертава, че страшно много държи на тази програма, в която имат право да участват филми от Източна Европа, Балканите, бившите съветски републики, а отскоро и от Близкия изток.

Турският „Разрешено от цензурата“ на режисьора Серхат Карааслан респектира със задълбоченото, но нелишено от съспенс вглеждане в диктаторските методи и разрушителната им сила върху креативността. Косовският „Къщата на Ага“ на Лендита Зечирай показа силен колективен портрет на жени, засегнати от тежки поствоенни травми. „Нова Литва“ на Каролис Каупинис възкреси утопичен опит от миналия век населението на страната да бъде изнесено на далечен остров.

Украинското кино успя да развесели публиката и да я убеди, че освен строго и трагично то може да бъде смешно и симпатично. „Мислите ми са тихи“ на Антония Лукич е сладка поредица от комични перипетии на млад мъж, чийто ръст надхвърля два метра. Борбата за насъщния го закарва в природен резерват, където той прави неуспешни опити да запише уникални звуци, издавани от животни и птици. В същото време му се налага да оправя отношенията си с доста обърканата си майка.

Богатата филмова мозайка на фестивала в Карлови Вари показа разнообразието на един свят, в който все по-често хората заминават за някъде и рядко успяват да се върнат там, откъдето са тръгнали. Модерното глобално номадство е на път да промени древни кодове, заложени в йерархията на човешките ценности.

Като противовес изконните семейно-родови връзки бранят онова, което им се полага.

„Бащата“ се появи на правилното място в точния момент. А това е интуиция, без която никой успех не е гарантиран.