Новини от фронта. Разговор с Асен Владимиров
С режисьора Асен Владимиров разговаря Виолета Цветкова
Господин Владимиров, работите и в документалното, и в игралното кино – задава ли се премиера тази есен?
Като продуцент съм в екипа на новия филм на Ивайло Христов с работното заглавие „Страх“, скоро трябва да е готов. А като режисьор завърших документалния филм за Руско-турската война (1877–1878) – „Брейкинг нюз“. Става дума за участващите в нея военни кореспонденти, около 100 души. Сред тях са и най-големите звезди в тази професия от края на XIX в.
Но предполагам, че за други дори не сме чували…
Да, за мнозина от кореспондентите, отразявали Руско-турската война, наистина не знаем нищо. Никой дори не може да каже точния им брой, защото те идват, отиват си, някои остават само до третата неуспешна руска атака при Плевен… Истината е, че тук идва цветът на западната военна журналистика. Най-известният е Арчибалд Форбс, голямата звезда сред кореспондентите. За първи път тогава са допуснати и руски кореспонденти. По време на Кримската война присъствието им не е било разрешено и руското командване отчита това като грешка. Имало е своеобразно съперничество между журналистите. Кой по-бързо ще предаде новината…
… което си е било чисто предизвикателство за журналиста по онова време.
Точно така (смее се). Да предадеш новината за два-три дена – това се е смятало за светкавично. Ненапразно полуиронично филмът е озаглавен „Брейкинг нюз“ и е построен така, сякаш новините се предават в реално време, както е днес. Включени са доста неизвестни неща. Събирах материалите най-вече от извори. Интернет дава големи възможности, имах на разположение цялата английска преса от онова време. Интервюирах и двама историци от Русия и Украйна по Skype.
Казвате „доста неизвестни неща“ – от какво ще бъде изненадан зрителят?
Зрителят ще бъде изненадан от това колко изключително важна е била тази война за времето си. Може би най най-широко отразяваната война през XIX в. Тук е имало повече журналисти, отколкото през Френско-пруската война например. Мисля, че ще бъде любопитно за зрителите да видят как са работили те, да надникнат в кухнята на професията. Западните кореспонденти са разполагали със страшно много пари. Един журналист е бил придружаван от няколко души – слуга, готвач, коняр и т.н. И както вече стана дума, съперничеството им е било много интересно.
Правят ли си мръсни номера?
Има един такъв случай с Арчибалд Форбс. Веднъж се събират заедно с други журналисти и той подмята, че на другия ден заминава за Браила. Всички наострят уши, защото той е звездата. И на другия ден хукват към Браила. А самият Форбс заминава за Турну Мъгуреле, защото е научил, че Никопол ще бъде бомбардиран от румънския бряг.
Вълнува ме и отношението на кореспондентите към българите – доста противоречиво както от страна на руснаците, така и от страна на англичаните. Има нелицеприятни оценки, които не съм спестил във филма. Други обаче бяха толкова потресаващи, че се отказах да ги използвам. Прочетох в английски вестници от онова време съобщения, че 30 тона човешки останки на убити край Плевен войници са откарани с кораби в Англия през 1880 г. За наторяване! А Плевен по онова време е в рамките на Княжеството… Преди години имаше скандал по повод на тази информация и в България и тя яростно беше отречена като антибългарска. Но защо тогава го пише в английската преса от епохата?! Не го използвах, защото за това си трябва отделно проучване.
Фалшиви новини в края на XIX век?
В тази война има много фалшиви новини. Непрекъснато! Има и героизиране на журналистите в илюстрованата преса – например как група английски журналисти пресичат Дунава по леда, а такова нещо никога не е имало. Просто са си измисляли. Или как глутници вълци обикалят покрай палатките на кореспондентите… По онова време журналистът става звезда и стремежът е да бъде представен като герой. Интересно е да се види как пресата започва да играе много важна роля и докъде може да стигне кореспондентът в името на това да бъде звезда. От тази гледна точка филмът е доста актуален. Но мисля, че е и любопитен като визуален материал, който зрителите ще видят за пръв път.
А успяват ли журналистите да бъдат безпристрастни, или заемат страната на една от воюващите сили?
Определено са заемали страна. Журналистите са били разделени. Английските, френските вестници са акредитирали кореспонденти и към руския, и към турския щаб. Така че пристрастия е имало. Някои от английските журналисти даже са били обвинявани във Великобритания, че са „рубладжии“, тоест, че им плащат руснаците. Обвинения, каквито и днес ги има… Но е имало и такива, които са се опитвали да бъдат безпристрастни. Правели са се и подписки от западните кореспонденти: едни, които се възмущават от зверствата от страна на турците, а други – от страна на руснаците и българите. Любопитно е, че това е първата война, в която журналистите носят специална лента на ръкава, за да се отличават. Най-парадоксалното е, че няма цензура. Необичайно за Русия. Разчита се на „честна дума“, нещо като кодекс на честта, тоест журналистът няма да злоупотребява с липсата на цензура. На практика има последваща цензура – всички кореспонденти са били длъжни да изпращат публикациите си на офицер от руския генерален щаб. Има и изгонен английски журналист, защото в кореспонденциите си разкрива разположението на руските войски.
Защо се захванахте с тази тема – за да покажете войната през погледа на журналистите или заради самите военни кореспонденти?
И заради двете. Това е възможност да се погледне на тази война от по-неочакван ъгъл. Дава нова перспектива. А пък и българското общество е толкова силно разделено на русофоби и русофили – и днес, но и тогава, след войната, ясно се вижда това противопоставяне. Самият Стамболов, който по-късно става най-отявленият русофоб, тогава, едва 23-годишен, е изпращал кореспонденции за руските вестници „Новое время“ и „Наш век“. Парадоксално е, че тогавашният най-страстен русофил Иван Вазов през 1916 г. пише стихотворение срещу Русия заради руските бомбардировки на Варна и Балчик… Тези метаморфози, както и провокиращите и днес имперски тежнения на Достоевски от неговия „Дневник на писателя“, които са вплетени във филма, допълнително допринасят за неговата актуалност. Поне така се надявам.
Опитвал съм се да бъда, доколкото мога, обективен. И това, разбира се, може да доведе дотам да ме нападат и от двете страни. От едната – че филмът не е достатъчно русофилски, от другата – че не е достатъчно русофобски...
Работите и в игралното кино…
В игралното кино влязох малко случайно, като гастрольор, по приятелска линия. Най-напред със Светослав Овчаров, когато започна да режисира и игрални филми, после и с Ивайло Христов.
Интересът ви към архивните материали обаче не е случаен – от какво беше събуден?
Сигурно от това, че работих с Юлий Стоянов. Той беше най-значителният режисьор в този жанр. Някак си оттам тръгна.
Какви бяха неговите уроци, които не забравяте?
Неговите уроци бяха много сериозни и ми „пречат“ постоянно. Той беше изключително взискателен към себе си във всякакъв аспект. Дори в най-малкото – при него не можеше да използваш визуален архивен материал, който е от друго време. Нещо, с което непрекъснато се злоупотребява. Например сюжетът е свързан с началото на ХХ в., но на повечето режисьори не им пука, че ще използват снимки от 30-те години на века. Докато при Юлий това не можеше да се случи. Караше ме десетки пъти да проверявам. Толкова беше взискателен за тези неща! Освен това се боеше да завърши филма. Бил съм му и продуцент и сме имали доста спорове. Веднъж му казах: „Завършвай най-сетне филма, човекът ще умре, докато ти „полираш“ филма“. Слава богу, героят ни успя да го види завършен и скоро след това почина.
Сега това пречи и на мен, защото също като Юлий Стоянов се опитвам да бъда взискателен към изобразителния материал и трудно завършвам филмите си. Като него много се ровя в архивите. Той събираше по 2000–3000 снимки за един филм. Първо се преснимаха в библиотеките с фотоапарат, след това се изваждаха копия, правеше се подбор, докато накрая оставаха 30–40 фотоса… Неговият метод беше такъв – натрупване, натрупване и след това отнемане, опростяване. А в киното това е труден процес, защото човек се влюбва в материала си и смята, че всичко е важно. А простотата е най-силното нещо и най-трудно се постига, изискват се време и смелост..
От какви изкушения трябва да се пази кинодокументалистът?
Има изисквания за честност, за етика, особено когато снимаш хора. На монтажа ти можеш да направиш каквото си поискаш, но… Спомням си един случай от времето, когато още се учех при Юлий. Той снимаше трилогия за хората, работещи в туризма. Интервюирахме една жена, която започна да обяснява как ѝ се налагало да спи с мъже заради професията си и такива разни неща, но той просто изхвърли този материал. Не го използва в името на етиката. Ала колко режисьори биха постъпили така?! Напротив, просто ще потрият ръце, особено в днешно време. Естествено, преди 1989 г. имаше проблеми с цензурата, но понякога и заради нея, и заради автоцензурата филмите ставаха по-добри, именно защото цензурата налагаше да се работи с намеци, с нюанси, което е в основата на изкуството. Но след промените се отприщи сякаш някакъв бент на слободията.
Навремето документалното кино беше територия на известна свобода, в рамките на тоталитарната система, защото тези филми почти не се показваха по телевизията Но след това, когато всички, включително някои от телевизионните канали, правещи собствена продукция, започнаха да се надпреварват да бъдат смели (често в кавички), територията на документалното кино в България се промени. Не само в България… И затова трябва да се стремим то да бъде по-умно, по-задълбочено и с това да спечели пред бързината на тв репортажа и на многобройните т.нар. документални филми, които се правят във всички телевизии.
Част от филмите ви са за конкретни личности – Ромен Гари в „Книжарят“, патологът д-р Марко Марков в „Жертва на пешки“, Константин Иречек в „Срещи с Иречек“… Как ги избирате? Лични пристрастия или друга е причината?
По-скоро лични пристрастия. Винаги ме е вълнувало как гледат на нас чужденците, които идват в България. Имам проект за поредица „Външен поглед“ от пет филма, от които съм направил само два – един с Юлий Стоянов за Иречек и един съвместно с френската режисьорка Катрин Бернщайн за Ромен Гари в България. Външният поглед ни дава нова възможност да се самопознаем. Книгата „Български дневник“ на Иречек е нещо уникално! Три-четири са важните книги за българите и тя е една от тях, редом със „Записките“ на Захарий Стоянов, „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев и книгите на Иван Хаджийски.
Кои от думите на Иречек смятате, че ни характеризират най-добре?
Иречек е смятан за приятел на българите. Той пише „История на българите“ още преди да дойде в България през 1879 г., всички го превъзнасят. Обаче когато идва тук, започва да си води дневник, който започват да публикуват във в. „Мир“ след смъртта му, в началото на 30-те години. И това предизвиква грандиозен скандал. Стига се дотам, че Народното събрание притиска БАН, която е притежател на този дневник и го е отстъпила за публикация. Заплашват да спрат субсидията на Академията и печатането е спряно. Но няколко години по-късно текстовете излизат в два отделни тома, макар и издадени с голяма неохота. Да, преиздадоха ги и в началото на 90-те, ако не се лъжа, също и наскоро, но не я обичаме тази книга ние, българите. Защото много от написаното от Иречек е толкова актуално, че може да ни направи още по-големи песимисти – все същите грешки, с които навремето сме започнали.
А има ли история, която да е променила лично вас? Може би историята за д-р Марков в Катин, която разказвате в „Жертва на пешки“?
Това вероятно е най-тежкият филм, който съм правил. Не само че прекарахме месеци монтаж на фотографии и кинохроника с хиляди трупове – беше потискащо. Повечето от нас обикновено се хващат с филми за герои. На мен обаче са ми интересни и противоречивите личности като Марко Марков. Те дават възможност да се вникне по-дълбоко. Него не можеш да го наречеш герой, но не можеш да го посочиш и като мръсник. Той отчаяно се опитва да остане почтен и пред нацистите, и по време на социализма. И аз силно се идентифицирах с него, поне доколкото също съм живял през социализма – е, не при такива страховити условия, разбира се! Нали сега повечето от нас се опитват да се представят като много смели по онова време. Но не беше така. И с мен не е било така. Спомням си добре страха, който съм изпитвал. Така че драмата на един човек, подложен на натиск и поставен пред избор, ми се струва важна.
Има една мисъл на Чърчил в този филм: „По време на война истината е толкова важна, че трябва да се охранява от лъжи“. В днешно време колко ценна е истината и с какво да я пазим?
Истината винаги е ценна, но днес е още по-трудно разпознаваема, трудна за опазване. Защото сме изправени пред огромна машина за манипулиране. Манипулира се от всички страни, с всички средства.
А може ли документалното кино да пребори фалшивите новини?
Абсурд! Документалното кино кой го гледа?! Първо, да се доберем до телевизиите е цяла епопея. Ето, преди три-четири години заснехме с Елдора Трайкова и оператора Емил Христов филма „Кеймбридж“. Подписахме договор с БНТ преди две години, а го излъчиха през юни 2019 г. Две години отлежава този филм. Не говоря за качествата му, но… това е положението. Договорът му изтича и я го излъчат още веднъж, я не. Но все пак БНТ е единствената телевизия, която показва и по-сериозно документално кино.
Има ли битка между кинопоколенията?
Да, има. Не е видима, но се усеща. И това е естествено. Нормално е младите да искат своето място. И те, разбира се, ще победят.
А какво е според вас младото поколение в българското кино?
Има много талантливи хора. Това, което мен ме тревожи, е, че на практика има малко публика за българско кино. Разпространението е много лошо построено, но и пиратството вреди. Например игралният филм „Стъпки в пясъка“, който направихме с Ивайло Христов преди няколко години, имаше около 60 хиляди зрители в кината. Когато го излъчиха по една от телевизиите и „пиратите“ се добраха до него, за два дена имаше около 60 хиляди изтегляния в Zamunda! И резултатът е, че все повече режисьори, особено от по-младото поколение, започнаха да правят филми единствено за фестивали и дори има български филми, които изобщо не се разпространяват в България. Фестивалите са толкова много, всеки режисьор може да си намери фестивал, на който да бъде оценен, да получи награда. Но това според мен не е здравословно за нашето кино.
Искате да кажете, че така не се „отглежда“ публика, която да иска да гледа български филми?
От една страна – да, но от друга, някак си киното все повече се херметизира. Т.нар. арт хаус кино изкушава все повече младите. А един Ивайло Христов, например, винаги държи сметка за публиката. Прави си своите режисьорски неща, има тънък усет към абсурда, но не скъсва и връзката с публиката.
Ако при вас дойде студент и сподели, че би искал да научи първо, второ, трето…
Е, аз не се чувствам готов да бъда ментор, аз все още съм ученик. По-важното е младият човек да намери себе си. Не е важно да го правиш някакъв свой двойник, а по-скоро да му помогнеш да намери себе си.
А ако този млад човек ви попита къде да си намери тема или обект за разказ?
Темите, са навсякъде, но е важно на този млад човек да му е интересно. Защото за мен темата може и да е любопитна, особено ако е нещо, свързано с моето поколение, но това не значи, че днешният млад човек ще се вълнува от същото. Струва ми се, че и в документалното, и в игралното кино е особено интересно да откриеш интересен „малък“ човек. Спомням си, че по време на уъркшоп в чужбина, в който участвах, някой зададе въпрос как да търсим темите, а водещият, известен английски продуцент, препоръча да се чете провинциалната преса. Защото тя дава филмов материал, стига да можеш да го видиш.
Пак стигнахме до пресата – кога ще видим новите ви филми?
Наесен. „Брейкинг нюз“ е готов, доста се забави поради технически проблеми. А „Страх“ – не знам дали ще остане с това заглавие, но го очаквайте в края на годината или в началото на следващата.
Асен Владимиров е роден на 21 ноември 1954 г. Дълги години работи в студия „Време“, а по-късно създава продуцентска къща „ПроФилм“. Като продуцент, сценарист, режисьор и сърежисьор зад гърба си има повече от 50 документални и игрални филма. Режисира сам „За Ернрот, без пристрастия“, „Възстановка“, „Жертва на пешки“ и др. Работи с режисьорите Юлий Стоянов („Срещи с Иречек“, „България – база данни“, „За възможността да се живее“, „След години“, „Любен Каравелов – материали от едно проучване“), Светослав Овчаров („Часът на нашето Съединение“, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Лист отбрулен“, „Възстановителна репетиция“, „Фердинанд Български“), Ивайло Христов („Каръци“, „Стъпки в пясъка“, „Приятелите ме наричат чичо“), Елдора Трайкова ( „Миниатюра за пиано“, „Кеймбридж“, „За хората и мечките“), Станимир Трифонов („Човекът, който се наричаше Буров“), Катрин Бернщайн („Книжарят“).
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук