Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Как изглежда „българската травма“ от Първата световна война през погледа на известен френски публицист и юрист? Размисъл за мира на Балканите и европейската отговорност от едноименната книга, издадена в Париж през 1930 г., която все още не е преведена на български език

Написах тази книга, резултат на щателни проучвания, със съзнанието, че изпълнявам един дълг. Несправедливостите, възникнали в резултат на Ньойския договор, от които България пострада, в много голяма степен допринесоха за по-сетнешното ѝ духовно състояние и за извършените атентати; нещо, което до голяма степен извежда на преден план отговорността на нашите дипломати, автори на този договор, както и на нашия парламент, който го ратифицира, а също и на френския народ, който не протестира, защото не беше наясно.

Тези несправедливости допълнително тегнат над французите, които знаеха за тях, но мълчаха, без да се осмелят да издигнат вик на протест.

Жените и децата, убити на 16 април 1925 г. в катедралата „Св. Неделя“, лежат на наша сметка. Чрез договора, наложен на България, в много по-голяма степен жертва, отколкото виновница, ние допринесохме за задействането на целия този механизъм, който доведе до една потресаваща кланица.

Тези, които си запушват ушите, за да не чуват, и които си превързват очите, за да не виждат, или вземат опиати, за да не разбират, ще се усмихнат и ще кажат, че преувеличаваме.

Те предпочитат да тънат в неведение.

Всички ние обаче не можем да не сме наясно, че част от пролятата кръв в политическите размирици в България е следствие от подписването на Ньойския договор. И най-смиреното покаяние, и най-благородното угризение е в това да се работи за поправяне на несправедливостите, причинени на България; така ще се стигне до премахването на факторите, довели до една морална и политическа депресия, до колективна неврастения, насилствена и революционна. Едва ли някой мрази България дотолкова, че да я обрече на подобни размирици, наподобяващи вътрешни спазми!

Франция бе победена през 1870 г.: тя преживя Комуната.

Германия бе победена през 1918 г.: последва спартакистката революция.

България – която би трябвало да бъде точка на стабилност и равновесие на Балканите – сега трябва да се защити от болшевизма.

Болшевизмът е руски. Той не е приспособим навсякъде, причините за него имат локален характер. Той е реакция срещу режима на царизма, челен удар срещу старата феодална собственост, бунт на един народ, късащ оковите си, киселина, запокитена в лицето на администрацията, която е снизходителна към богатите, брутална с бедните и порочна сама по себе си.

България, която нито фактически, нито индустриално е в ситуацията, в която се намираше Русия, не би трябвало да позволи на болшевизма да пусне корени в страната. Недоволството, довело до безредиците, последвали поражението, ще изчезне в деня, в който се ревизира Ньойският договор, и мирът на Балканите най-сетне ще просъществува.

Българският народ въпреки безспорното си страдание тогава ще проумее, че окончателното установяване на болшевизма вътре в страната само ще умножи неговите страдания, ще съсипе всички надежди за национален възход и ще е оскърбление към паметта на загиналите, които той оплаква.

Като народ демократ, българите знаят, че само легалният път води към социално подобрение. Също така те са наясно, че увеличаването на обществения разпад ще доведе и до национална развала: тогава те ще станат лесна плячка за своите съседи. Те със сигурност осъзнават, че болшевизмът е неприложим в тяхната страна, че московската система не съответства на нищо българско.

Дошъл е моментът българите да концентрират цялата си енергия върху своето национално развитие: чрез производствата, които те ще създадат и разгърнат на световния пазар, ще се очертае обликът на една солидна нация, вдъхваща доверие.

Само така ще се излезе от сегашното трудно положение и страната ще напусне коловоза, по който е поела. И вместо да смути мира на Балканския полуостров, възкресението на България ще го укрепи. Към тази възкръсваща България Франция би трябвало да приложи „дипломацията на присъствието“ и на една „политика със сърце“. След всички тези опасни години, които ние преживяхме, приятелствата със сърби, гърци и румънци са „балканската осигуровка“ срещу една лудост на лудостите: разрушителната война, която би изправила едните срещу другите вследствие на една неутолена жестокост. Тъй като земната мисия на хората е да работят мирно и заедно, а не във взаимното си избиване да се кичат с венците на героизма.

Хората са склонни да вдигнат оръжие, когато не се познават.

Ако се познават, те ще се уважават и ще се обикнат.

Едно безмерно желание, една неизменна воля трябва да доминира в дипломатическия живот в Европа: желанието за мир, волята за мир.

Обаче кълнът на войната, появата на една нова Елзас и Лотарингия, осакатяването на цели народи отравят мира и работят за неговото унищожаване.

Дипломатическото действие в Европа трябва да стабилизира мира и да го спаси. Но то ще бъде систематично блокирано, ако не премахне бремето на един текст, подписан в Ньой, изцяло вреден, гъмжащ от грешки, изобилстващ с несправедливости.

Държавници и политици, хора от Запада и от Изтока, вие, които ни залъгвате и успокоявате с декламации за справедливостта на договорите и международния морал, докато „елзасците“ и „лотарингците“ от България плачат, молят се и се надяват, няма ли най-сетне да се опитате да проумеете всичко това?

А вие, българи, спомнете си как през 1856 г. дипломатите, тържествено събрани в Париж, също са претендирали, че окончателно ще разрешат тревожните и парливи проблеми на Източна Европа.

Парижкият конгрес според тях е бил най-големият европейски акт на века, заключителна точка, отстраняваща всички трудности. Тогава началникът на протокола Фьойе дьо Конш, съпроводен от двама сътрудници, отива да потърси директора на парижкия зоопарк, който ги завежда пред клетката на кралския орел и там някакво храбро момче смело изтръгва едно от великолепните му пера: пълномощните министри ще си послужат с него при подписването на договора.

В края на последното заседание на Конгреса руският делегат барон Брунов, след като слага подписа си с перото, се приближава към турския делегат Али паша и му прошепва: „Току що свързахме имената си с един вечен договор… Ала и това ще мине, както казва вашият Коран“.

Орловото перо, което пълномощните министри потапяли в златна мастилница, след подписването било поставено в златна рамка и поднесено в дар на императрица Евгения.

Година по-късно от този договор останало само то.

Ньойският договор ли?

„И това ще мине!“

Превод от френски Тони Николов

Жорж Десбон (1889–1962) е френски юрист и публицист, известен парижки адвокат. Книгата му „България след Ньойския договор“ (1930), която и до ден днешен не е преведена на български език, е пламенна, но грижливо подкрепена с документи и географски карти пледоария, в която на цели 500 страници той настоява за преразглеждането на Версайската система и справедливо решение на „българския въпрос“. В предговора си френският сенатор Жюстен Годар, бивш министър, я определя като „искрена и могъща творба, неотстъпчива и смела, която не е писана с езика на дипломацията“. Предложеният тук откъс е заключението на книгата.