Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

С писателя А. Б. Йехошуа разговаря Тони Николов

Твърде малко или твърде много е паметта, определяща живота ни? Помага ли ни литературата да разплетем съществуващите в него връзки? Към тези въпроси непрекъснато се връща в творчеството си писателят А. Б. Йехошуа, наричан „израелският Фокнър“, който беше специален гост на кино-литературния фестивал Cinelibri 2019, където представи романа си „Жената от Йерусалим“ и екранизацията по него, дело на режисьора Еран Риклис от 2010 г.

„Жената от Йерусалим“ (ИК „Колибри“) е пропита с ирония и състрадание творба, поднесена с чеховски усет към детайла. На пазар в Йерусалим самоубиец взривява бомба. Една от жертвите е имигрантка без документи, открит е само фиш за заплата от пекарната, където е работила като нощна чистачка. Докато тялото ѝ лежи непотърсено в моргата, работодателите ѝ са обвинени в безчовечност от местен журналист. Началникът на отдел „Човешки ресурси“ получава задачата да открие коя е тя, защо е дошла в Йерусалим, както и да върне нейното тяло на близките ѝ. Това е началото на едно посмъртно потапяне в живота на Юлия Рагаева, жена, дошла от постсъветското пространство с намерението да се установи в Йерусалим. Една история за това как тялото и душата на човека са обвързани в особен порив.

Какво е за вас писането? Написването на една история – с неизбежното начало и край?

Проблемът всъщност е какво е литературата, как въздейства тя върху накъсването на текущото на малки парчета, докато в същото време нещата непрекъснато се променят. В основата е опитът да се придаде смисъл, да се потърсят връзките между нещата в едно късче от живота. Тоест да се опитаме да придадем смисъл на физическите неща, на психологическите и дори на идеологическите реалности, да се концентрираме и да видим всичко това в едно парче от живота. Съпругата ми Ика беше психоаналитичка, живяхме заедно в продължение на петдесет и шест години. Един ден тя ми каза: „Има смисъл във всичко. Даже в начина, по който се обличаме и по който обзавеждаме дома си“. Нашата идентичност се проектира във всичко. Проблемът е в разбирането, винаги в разбирането. Ала тъй като животът изтича непрекъснато, ние не можем да разберем всичко. Не разбираме защо турците да не могат да имат държава заедно с кюрдите, макар да знаем, че има кюрди поне от хиляда години, както и че те от векове са в конфликт с турците.

Най-важното в литературата е да се придаде смисъл на нещата. Ето защо лично аз съм против литературата на Пол Остър. За него най-важно е „инцидентът“, нещата да започнат внезапно. И няма обяснения. Как обаче можем да живеем без обяснения? Аз непрекъснато се опитвам да давам обяснения. Например, когато говорим за Холокоста, аз се връщам не само към историческото събитие, а се опитвам да поставя въпроса и другояче – защо евреите са се превърнали във вечните жертви? Защо това се повтаря непрекъснато? Какво евреинът проектира в отношението си към другия, за да провокира такава ужасяваща реакция в нечие въображение? Животът не е само верига от случайни явления и събития. Винаги има смисъл. Разбира се, има и неразбираеми ситуации, но литературата може да подпомогне в случая дори историците, взимайки късче от живота и разплитайки съществуващите в него връзки.

Защо тогава написахте романа „Жената от Йерусалим“? В отговор на шока от терористичния акт или като дълг на паметта, доколкото книгата е посветена на ваша загинала близка?

За мен паметта е важна в два аспекта. Първо, като памет за жертвите, но и като памет за анонимните. На строежите по цял свят, предполагам и в България, често работят имигранти. От време на време стават злополуки, има жертви. Често тези жертви остават анонимни. Дошли са по някакъв начин, но не са били регистрирани. Кой знае от кое кътче на Африка идват те? И ние носим отговорност за тези хора, които си остават анонимни. Анонимността е сравнително нов феномен, нещо, което се появи през последните години. Вие лесно може да проследите всеки българин – откъде идва той и къде живее, но не е така с чужденците. Същото е и в Израел. Начинът, по който трябва да придадем смисъл на тази анонимност, ме подтикна да напиша този роман. И сетне – имаме проблема с Йерусалим. Въпросът за отговорността винаги тръгва от въпроса за отговорността на бюрокрацията – хора, които веднага ви казват: „Това не е моя работа. Подайте заявлението си там и там“…

Един кафкиански свят, описан също в романа.

Винаги някой в администрацията ви казва: „Аз не съм отговорен за това. Обърнете се към някой друг“. За мен е важно по какъв начин бюрократът е длъжен да поеме по-голяма морална отговорност. Това е другата тема в книгата ми.

Роден сте в Израел, но заявявате в интервютата си, че чувството ви за принадлежност е свързано повече с територията, отколкото с държавата. Защо е така?

Защото смятам, че в основата на националната идентичност е тъкмо територията. Всичко започва от територията. Представете си историята на България: преди хиляда години е било така, после иначе… Това е основата. А пък онова, което се случва с еврейския народ още от самото начало, е следното – Бог е разтрогнал тази връзка, казвайки: „Аз съм Първият“, сиреч, че територията идва след Него. В Библията се казва как Бог нарежда на евреите: „напуснете земята си“. И Авраам напуска територията си. Бог му нарежда – отиди в нова земя, „в земята, която аз ще ти покажа“ (Бит. 12:1).

Често размишлявате и над това дали грешката на Мойсей не е била в обвързването на юдаизма с нацията…

Да. Религията и нацията са нещо съвършено различно. Защото нацията е онова, което не може да се постави под въпрос. Дори твоят син да е убиец, той е твой син. Не може някой да твърди: „Това не е моят син!“. Каквото и той да е сторил, даже да се намира в затвора или да бъде екзекутиран. Връзката между нацията и „своите“ е нещо безусловно. Каквото и да са сторили, каквото и да се случва с тях. Има едно прочуто есе на Томас Ман, озаглавено не иначе, а „Хитлер, моят брат“. Представете си само – да наречеш Хитлер свой брат! С което Томас Ман иска просто да каже, че Хитлер е бил германец и не може да се твърди, че не е бил такъв. И че ако Хитлер би имал деца, той, Томас Ман, би бил отговорен за неговите деца. Както и за децата на Гьоринг, на Химлер и на всички останали. И това ви го казва един Томас Ман, а разликата между него и Хитлер е наистина от небето до земята! Такава е истината: Хитлер е „негов брат по нация“. И той носи отговорност за него – в единия или в другия смисъл.

Докато при религията нещата са по-различни. Не може да се твърди, че когато някой се обърне в някаква вяра, той бива „експулсиран“ от нацията си. От друга страна, религията не спира пред границите на нацията. Тя говори за всеобщата участ на човека, за неговото спасение, за сближаването му с Бога. И не би могло да се твърди, че това е само за евреите, но не и за другите. Християнството възниква и то тутакси е за всички. Будизмът и ислямът – също. Вярата е нещо човешко. Както и демокрацията, която е също за всички. И не мога да приема, когато евреи настояват, че за да се присъедините към юдаизма, трябва да сте част от еврейската нация. Струва ми се, че това не е коректно.

Давате и друг един пример, който предполага размисъл – защо Давид Бен-Гурион, първият министър-председател на Израел, отива в пустинята, и то в най-затънтения ѝ край, като заявява: тук е нашето място?

Това е акт, пропит с мъдрост. Познавах Бен-Гурион лично, правих като студент едно талмудическо проучване по негова поръка. Той не искаше да отнема ничия земя, смяташе, че трябва да усвоим пустинята. Място, което не принадлежи на никого, и тъкмо там да изградим нашата държава. Разбира се, Йерусалим е нашето сърце, но той бе много резервиран към териториалните придобивки след Шестдневната война. Не искаше да отнема земи на арабите, повтаряше, че ако не ни достига територия, ето я пустинята, там могат да се изградят толкова много неща. Самият той даде личен пример, описвам неговия гроб в романа си „Тунелът“. Давид Бен-Гурион не поиска да бъде погребан на официално място в Израел – на площада „Планина Херцел“ в Йерусалим. Гробът му е в пустинната земя на Негев по неговото изрично желание, където е погребан редом до съпругата си. На скромния камък има само няколко дати: роден е в Полша през 1886 г., пристига в Палестина през 1906 г., умира през 1973 г. Дори не е отбелязано, че е бил министър-председател на Израел.

Вие, подобно на писателя Амос Оз, от десетилетия сте ангажиран с проблемите на мирния процес в Израел. Как днес виждате неговото развитие?

Аз ясно виждам реалността. А реалността е, че Израел след Шестдневната война засели постепенно в присъединените територии около 400 000 евреи. И не можем да ги изтеглим оттам, просто е невъзможно. Осем хиляди от тях бяха в ивицата Газа. Освен всичко друго това струваше около 10 милиарда шекела – огромен ресурс, необходим за пребиваването им. Амос Оз, подобно на мен, в продължение на десетилетия следеше със загриженост тези процеси. И той, както и аз, смятахме, че ще се стигне до създаването на две отделни държави. Ала се оказа, че това също е невъзможно. И ето ни в сегашната ситуация, в която палестинците страдат и се усещат с по-малко права от евреите. В същото време трябва да кажем, че Договорът от Осло не донесе мир, че след него имаше вълна от палестински тероризъм, и то с подкрепата на Арафат. Отговорността на евреите за мирния процес също е много голяма – заради всичките тези заселници, които днес не можем да изтеглим. Всичко това се случва на една много малка територия, недалеч от Тел Авив. Става дума и за свети места в разбирането на еврейския народ.

А какво изобщо се случва според вас с днешния свят? Имаме ли изобщо представа накъде вървим?

Случват се невероятни неща. Кой би могъл да допусне доскоро, че човек като Доналд Тръмп може да дойде на власт в Съединените щати? Че политиката може да падне на такова интелектуално и морално равнище, и то след годините на Обама? Има ясна тенденция към надигането на популизъм в целия свят. Виждаме какво се случва в Унгария, колко трудно се балансират нещата в Италия. Твърди се, че имигрантите са в основата на всичките ни нещастия, че те смъкват жизненото ни равнище, защото отмъкват работните ни места. Така ли е наистина? И може ли да има свят без имигранти? Всички тези обяснения са едни от козовете, поради които хората с ниски доходи гласуват за популистите.

Глобализацията също е твърде брутална. Виждаме как Китай залива света с евтини стоки, което съсипва местните производства. Аз съм и винаги съм бил социалдемократ. И мисля, че има неща, от които не бива да се отказваме – като социалната справедливост например. Проблемът за мен е, че левицата вече говори само за феминизъм, за Me Too и за сексуалните малцинства, а изостави класическите си теми – как да се намалят разликите между отделните социални класи, как да се гарантира обезпечеността на хората на труда, правото на здравеопазване и т.н. Давам си сметка, че провалът на комунизма промени много неща, но въпросът за социалните придобивки на хората за мен е основополагащ. Комунизмът е много различен от социалдемокрацията, именно тя отстояваше тези социални права.

В последната си книга „Тунелът“ вие се питате – чрез героя си, страдащ от деменция – какво губим, когато забравяме? Нямате ли усещането, че всичко е свързано с паметта ?

Твърде много е паметта. Започна да ни обсебва и парализира. Вижте палестинците в Газа: всички опити за мир предизвикват нов конфликт. Те искат отново да се върнат по домовете си. Къде обаче се намират домовете им? На десетина километра оттам. Ала те настояват да се върнат точно в своите си домове, в предишните си села, които вече не са в Палестина. Защо не изградят домовете си там, където са? Да изградят една нова Палестина с международна подкрепа, включително с пари от Катар? Не, те искат да си върнат дома на своя прадядо или прапрадядо, което е налудничаво. При евреите това също го има – обяснимото болезнено възкресяване на паметта за жертвите или спомена за принудителното изоставяне на земите ни преди две хиляди години. Но като говорим за последното, всеки може да попита на свой ред: а защо в края на XIX век в Ерец Израел е имало само 15–20 000 евреи, докато в Полша е имало близо 1 милион? Защо е имало и доста евреи в съседна Сирия? Необходимо е да можем да се вгледаме в себе си, да сме в състояние да извършим моралната си равносметка. В света има толкова реални проблеми, че застиването в паметта не води до нищо. Пилеем енергията си, парализирани от паметта.

А какъв е бъдещият ви проект, вашата нова книга?

Работя над нов проект и това ще е следващата ми книга след романа „Тунелът“. Работата е там, че „Тунелът“ се оказа един много болезнен проект за мен – жена ми почина, когато едва бях преполовил работата над книгата. Тя изчете едва първите седемдесет страници, нямаше сили да продължи нататък. За мен това беше голяма скръб. После се питах как ли щеше да ѝ се отрази книгата – с лутанията на главния герой, който губи паметта си. В момента работя не над роман, а над една по-дълга новела. Действието на тази новела се разгръща в Италия през 90-те години на ХХ век. Главно действащо лице е една девойка на дванайсет години. В основата на повествованието е историята на лице, което познавах. И тя има смешен обрат. Отново става дума за отношенията между евреи и не-евреи, но най-вече за смесените бракове в Италия. Не знам дали в България е имало такива бракове между евреи и не-евреи, но в Италия това е честа практика. През Втората световна война 5000 евреи дори се обръщат към християнството. Италианската култура е отворена към подобно съжителство, което също е част от живота.

Авраам „Були“ Йехошуа е роден в Йерусалим през 1936 г. Потомък е на сефаради, които пето поколение живеят в Израел. Автор е на девет романа и на сборник с разкази. Той е сред най-изтъкнатите писатели на Израел, жив класик на израелската литература. Носител е на множество международни награди, бил в кратката листа за първата международна награда Ман Букър през 2005 г., отличен е и с френската награда Медиси (2012). Живее в Хайфа, където дълги години е преподавал сравнителна литература. Продължава да е активист в защита на мира, заявявайки, че „като писател негов морален дълг е да използва перото си, за да прободе то черния плащ, да отвори сърцето за смъртта с обич и състрадание“.

* * *

„Слънцето се рее над религията, слънцето е необходимо условие за религията. И сигурно ще се изненадате, наистина ще се изненадате да научите, че набатейците, населявали Негев, са поддържали особено тесни връзки с хасмонейското царство в Йерусалим. И че цар Ирод, на когото би следвало да отдадем дължимото поне в това отношение, значително е изпреварил днешната строителна или пътна компания на Израел, издигайки множество крепости и охранителни кули, проправяйки пътища, изкопавайки тунели. Той е бил най-големият строител в историята на нашия народ, тъкмо онзи, който е възстановил Храма и цялата площадка пред него – много особен властелин, поддържащ особено тесни връзки с римските императори, както нашият Биби с Белия дом. По майка цар Ирод е бил набатеец. Майка му е била набатейска принцеса, но набатейският му произход ни най-малко не е възпрял свещениците и те са го пуснали да влезе във възстановения Храм. Представете си, ако установим, че във вените на нашия министър-председател, по баща или по майка, тече набатейска кръв? Как бихме реагирали ние? Със смях или със сълзи? Почти сигурно е, че това не би ни смутило и бихме го подминали без особено вълнение.“

А. Б. Йехошуа, из романа „Тунелът“ (2018 г.)