Наталия Гончарова и авангардът
Специално за „Култура“
Флоренция отново предлага незабравимо художествено удоволствие. Пред Палацо „Строци“ се нижат опашки за изложбата „Наталия Гончарова. Между Гоген, Матис и Пикасо“ (28 септември–12 януари 2020).
Първата в Италия ретроспектива на Наталия Гончарова (1881–l962), която по-късно ще може да бъде видяна в Хелзинки, обхваща нейното многолико творчество като художничка, илюстраторка, графичка, авторка на костюми, сценографка, декораторка, стилистка, дори киноактриса и балерина. Експозицията включва 130 произведения от музеи в Италия (Милано и Роверето), Русия (Третяковската галерия в Москва и Руския музей в Санкт Петербург), Англия (Галерия „Тейт“, Националната галерия и Музея „Виктория и Албърт“ в Лондон), Финландия (Хелзинки).
Коя е Наталия Гончарова? За да запълнят празнотите в нейната биография, кураторите разказват живота ѝ в снимки и изображения. Родена в Тулска губерния, в благородно семейство, тя е потомка по бащина линия на съпругата на Пушкин, чието име носи. Прекарва детството и юношеството си на село. Преселва се в Москва заедно със семейството и се записва в Училището за живопис, скулптура и архитектура. Излага картини в Париж – световната столица на изкуството – още в 1906 г. Участва и в най-важните авангардистки европейски изложби в Мюнхен (със „Синия конник“), Берлин и Лондон. Прави сценографията и костюмите за Руския балет на Сергей Дягилев. След неговата смърт работи и за други продукции, преподава живопис, сътрудничи с модни къщи, издатели и списания. Две години преди Октомврийската революция заедно със спътника си, художника Михаил Ларионов, напуска окончателно Русия и никога не се завръща там. Установява се в изгнание в Париж, за да твори свободно.
Над 50 години двамата с Михаил Ларионов живеят като свободна двойка. Независимо от решението да не се завръщат в Русия, завещават произведенията си на музеите в родината си, където те са пренесени през 1989 г.
„В началото се учех главно от съвременните френски художници“, пише Наталия Гончарова. Тя усвоява новостите в западното изкуство, но ги преработва през руската традиция и православната религия. Картината ѝ „Циркът“, свързана със света на Ван Гог и Тулуз Лотрек, вече подсказва приближаване до фовизма. От Пол Сезан тя взема светлината, която извайва формите, както и геометричността на предметите. Очевидна е приликата между нейния „Пушач“ и този на Сезан, макар да отрича, че познава картината. „Пране на дрехи“ е вдъхновена от бретанския цикъл на Пол Гоген с екзалтацията на дивото, на всекидневния селски живот. В последвалия полинезийски период на Гоген я привлича интересът към далечните култури и мита за „примитивното“. Тя го прилага към персонажите на своята селска Русия и към каменните баби.
По всяка вероятност Наталия се запознава с Анри Матис в Москва през 1911 г., когато той отива там за своя изложба. Тя взема от него идеята за грандиозната композиция на своите полиптихи. Освен това нейната „Гола черна жена“ е близка до неговото „Изправено голо тяло“. Сближават ги силните контурни линии, двуизмерността, интензивните първични цветове, опростяването на формите.
Наталия общува с Пабло Пикасо в Рим през 1917 г., когато и двамата работят за Дягилев. По-късно се срещат и в Париж, където Пикасо се влияе от Гончарова за театралната си работа.
След тези препратки и сравнения кураторите пристъпват към руското в творчеството на Наталия. Френските художници помагат на Гончарова да преодолее натурализма и символизма. Руският неопримитивизъм, развит с особена сила между 1907 и 1912 г., е вдъхновен не както във Франция от далечни цивилизации, а от местните традиции и фолклор. В картините, свързани със селския живот, тя се вдъхновява от дърворезбата, от т.нар. лубки (популярни графики, рисувани на дърво). Тук са изложени младежкият ѝ „Автопортрет с жълти лилии“ (1907–08), който дава образ на цялата изложба, и „Бране на ябълки“ (1911).
Руският селски живот е допълнен чрез снимки от епохата и откъси от документалния филм „Падането на династията Романови“ (1927) и игралните „Рязанските жени“ (1927) на Олга Преображенска и „Генералната линия“ (1929) на Сергей Айзенщайн. „Изкуството на моята страна е несравнимо по-дълбоко от всичко онова, което Западът познава“, споделя Гончарова. То обогатява и интериора на залите. Облицовките възпроизвеждат игривите цветове от илюстрациите на художничката, правени в Русия.
Подготвени сме вече за историята около самостоятелната изложба на Гончарова в Москва (1913 г.) – първата на руска авангардистка. Тя има дванайсет хиляди посетители и три издания на каталога. Третяковската галерия откупува три картини. Събрани са около 800 творби – рисунки, акварели, пастели, скулптури, театрални скици, тъкани, бродерии, лубки. Наталия показва отново същите голи женски тела, видени за пръв път в 1910 г. За показването им три пъти на различни изложби е дадена под съд. Първата жена, обвинена в порнография. Винаги е била оправдавана. Времената не са се променили много, щом като нейният „Модел (на син фон)“ и днес, през 2019 г., е цензуриран от Инстаграм в рекламното видео на флорентинската изложба. Стените на залите от руския период са в огненочервено.
Друга тема, вълнуваща Гончарова между 1909 и 1910 и чак до 1916, е религията. Нейните религиозни картини, поставени на син фон, са съзнателно провокативни, защото са нарисувани от жена – нещо, което не е прието в православната традиция. На московската си изложба Наталия ги събира в отделна зала и те стават едни от най-признатите. Ала я сблъскват с Руската православна църква. Творбите ѝ са смятани за пародии и осем от тях са конфискувани от Светия синод, между тях е и изложеният във Флоренция полиптих „Евангелистите“. Гончарова е обвинена в светотатство, но впоследствие е оправдана.
Серията литографии „Мистични образи от войната“ е финалът на руския период на Гончарова. За сюжетите Наталия се вдъхновява от иконите, за начупените линии – от лубките, за да обедини футуристични влияния с патриотични образи и да нарисува вечната борба между доброто и злото. Отново избрани откъси от филма „Генералната линия“ представят религиозни шествия и маршове, характерни за православното вероизповедание.
„Тази жена е следвана от цяла Москва и цял Санкт Петербург. Имитират не само нейната работа, но и нейната личност“, възкликва Сергей Дягилев след изложбата в Москва. Веднага след това той кани Гончарова да създаде костюмите на постановката „Златното петле“ по приказката на Пушкин и музиката на Римски-Корсаков. Успехът в Париж през 1914 г. идва на мига, защото Русия и нейният фолклор са сполучливо модернизирани. Сътрудничеството между двамата е изключително плодотворно и преминава през разкошните костюми на „Садко“ (1916) от Римски-Корсаков, „Сватба“ (1923) и „Жар-птица“ (1926) от Игор Стравински. В една от залите във Флоренция Руският балет на Дягилев е представен чрез видео, музика, плакати, сценографии и др. Основополагаща в неговите новаторски спектакли е равнопоставеността на музика, танц и живопис като интегрална част от крайния резултат, в който приносът на Гончарова е голям. „Целта на костюма не е да облича, а по-скоро да материализира въображаемия персонаж, неговия тип и характер“, обяснява Наталия през 30-те години.
Изложбата не може да пренебрегне и връзките на Гончарова с Италия. За кратък период тя се интересува от модернизма чрез градските теми – автомобили, фабрики, скорост – в отговор на футуризма. Тя не приема определението на футуристите за войната като „хигиена на света“, както и забраната да участват жени. Одобрява обаче желанието за скандал и дава личен пример през 1913 г. Преминава заедно с други художници, назована от тях „първи лидер на футуристите“, по улиците на Москва. В този пърформанс тя е първата жена с рисунки по лицето и тялото.
Гончарова е и първата жена, която танцува тип-тап в първия филм на руския авангард – „Драма в кабаре номер13 на футуристите“ (1914) на Владимир Касянов, където играе главната роля заедно с Михаил Ларионов и Владимир Маяковски.
В отговор на италианския футуризъм Гончарова и Ларионов създават лъчизма и публикуват два манифеста през 1913 г. Новото руско абстрактно течение играе с пространствени форми, пресичани от светлинни лъчи, отразени от обекти. Вниманието е съсредоточено върху лъчите и персонажите се разпознават трудно, превърнати в чиста абстракция, за да внушат свят отвъд видимото.
При своето гостуване през 1914 г. в Москва създателят на футуризма Филипо Томазо Маринети определя руския футуризъм като продължение на италианския. Пред картините на Наталия той възкликва: „Добре. Много добре. Също като нас“. Гончарова и Ларионов защитават автономността на руския авангард, черпещ вдъхновение от традиционното изкуство. Наталия реагира: „Маринети и неговият футуризъм не добавят нищо ново към модерното изкуство“. Срещите им са агресивни и провокационни. Сивият цвят на залата задълбочава това усещане.
Напреженията между Гончарова и футуристите се стопяват през 1917 г. в Рим, като причината е Дягилев. Той поръчва на Джакомо Бала и Фортунато Деперо сценография и костюми за своите балети.
На изложбата са съпоставени Умберто Бочони („Динамизмът на колоездача“) и „Колоездачът“ на Гончарова, за да се видят приликите и отликите. При Бочони тялото на велосипедиста се слива със стилизираното му колело и контекстът не се разбира. При Гончарова скоростта е изобразена чрез повторение на маркирани черни линии, които създават впечатление за едновременно движение както на велосипеда, така и на тялото на колоездача. Освен това състезанието е в разпознаваем руски пейзаж.
Римският престой на Гончарова и Ларионов заради сътрудничеството им с Дягилев обогатява познанствата и приятелствата им с италиански интелектуалци. Периодът е много плодотворен, към групата се присъединяват Пабло Пикасо и Жан Кокто. Една от картините, представена в Рим през 1917 г. на обща руска изложба, е изложена и тук – „Четиримата евангелисти“. Пребиваването в Рим е повод и за превод на италиански на манифеста за лъчизма.
Последната зала – „След Русия“, е посветена на заминаването на Гончарова и Ларионов през 1915 г. за Западна Европа. То се оказва еднопосочно въпреки първоначалните им намерения. Октомврийската революция, последвалата я гражданска война и 1934 г., когато е сложен край на всички авангарди с отстраняването на картини от главните руски музеи, изчезването на провинциалните музеи и установяването на социалистическия реализъм като официално течение в руското изкуство, са неприемливи за свободомислещата и независима двойка.
В своето изкуство Наталия Гончарова слива традицията и новаторството, експериментира между стилове и жанрове. Тя обединява емблематични елементи от руската народна и православна традиция с изискванията на съвременното западно изкуство. Наталия Гончарова е първата жена, наложила се в световната артистична панорама на ХХ век по тотален и антиконформистки начин.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук