Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

С Яна Букова за превода на Сафо и за поезията с качество разговаря Катя Атанасова

Благодарение на Издателство за поезия ДА се появиха отново „100+1 фрагмента“ от Сафо в превод от старогръцки на Яна Букова. Тази поезия не само влиза в учебници по литература, тя е красива, изразителна и създава свят. Това издание е поводът за разговор с Яна Букова.

Това издание на вашия превод на Сафо – „100+1 фрагмента“, всъщност е преиздание на публикуваната от издателство „Стигмати“ през 2009 г. книга. То е в памет на издателката Малина Томова и художничката Яна Левиева. Променихте ли нещо в него?

Книгата на „Стигмати“ беше толкова красива, че решихме да не променяме нищо при преиздаването. Единствено в оформянето на корицата има малка намеса от дъщерята на Яна Левиева – Неда Ангелова. Това ми се струва единственият правилен начин да съществува това издание. В него има толкова много от духа на Малина и Яна, че трябва да го пазим непроменено.

В предговора се спирате на „клишето“ Сафо, митологизирането на древните поети, „довършването“ на стиховете им при превода или пък допълнителното „опоетизиране“, което преводачът извършва. Вие как се справихте с тези сложности и наслоявания?

Извърших дълго, подробно и доста уморително изследване (по-точно разследване) около всички факти, свързани както с биографичните данни на Сафо, така и с произхода и тълкуването на запазените фрагменти. Кръстосвах многократно всяка информация и всеки вариант за превод на текстовете. Сравнявах преводи на езиците, които владея. Работейки върху самите фрагменти, се постарах да се съсредоточа строго върху думите, да извлека максимално много поезия от вкуса, тежестта и окраската на всяка дума в тях.

Казвате, че единственото сигурно в разказите за Сафо е „моята Сафо“, т.е. личната гледна точка, индивидуалното възприемане на поезията ѝ. Каква е „вашата“ Сафо – какво ви пленяваше или пък измъчваше, когато я превеждахте?

Измъчваше ме огромната отговорност спрямо името на Сафо. Също така, тъй като запазеното е наистина много малко по обем (да не забравяме, че разполагаме само с едно цяло стихотворение, всичко останало са откъслеци), всяка фраза, всяка дума имат особено голяма тежест. Това правеше всеки преводачески избор особено труден. Колкото до „моята Сафо“, представата ми за нея е съвсем проста и изчистена: една гениална жена, пишеща великолепна поезия. Мисля, че точно тази простота е все още много трудно да бъде приета. Ако някой ден фигурата на „една гениална жена, пишеща великолепна поезия“ бъде възприемана като нещо естествено, без постоянната потребност да бъде обяснявана като някаква странност, представяна като изключение, жертва или символ, то сигурно съдбата на всяка пишеща и изобщо творяща жена би била по-лека и справедлива.

Ако трябва да кажете думи за нейната поезия на читател, който никога не е чувал за нея, нито за времето ѝ, как щяхте да му я представите?

Мисля, че трудно ще се намери някой, който не е чувал за Сафо. Проблемът е, че всички са чували за нея някакви исторически недоказани или откровено измислени неща. Бих посъветвала всеки читател да забрави каквото мисли, че знае за тази жена. Да забрави дистанцията във времето, загубените парчета от фрагментите, липсата на контекст и биографични сведения и да се остави на малкото силни и красиви думи, които достигат от нея до нас. И ако тези думи отекват в него по особено силен начин, то означава, че този читател има чудесния късмет да е истински влюбен.

Дали е възможно поетът преводач да се спаси от собствените си виждания, интуиции, от изградения си поетически почерк, когато превежда? И ако да, кое помага?

Може да внимава единствено да не преекспонира личното си присъствие в текста. Но разбира се, почеркът му винаги остава различим. Преводачите са като музиканти, които работят върху една партитура. Днес тази Сафо е в мое изпълнение. Утре ще е в изпълнението на някой друг. Това, в което също вярвам, е, че преводачът неизбежно превежда не само на своя език, но и на естетиката на своето време. Процесът е двоен. Аз предавам Сафо не само на български, но в свободния стих и фрагментираната естетика на поезията на ХХ и ХХІ в. Колегите ми от ХІХ век са „довършвали“ и „оцялостявали“ фрагментите и често са ги представяли в куплети и рими. Всяко пре-веждане на текста през огромното море от време неизбежно свършва в едно конкретно езиково и поетично „сега“. Сафо (и всеки от античните) достига до читателите всеки път според разбирането за поезия на даден исторически момент. Затова и преводите остаряват. Затова периодично се появява потребност от нови преводи.

Да поговорим за поезията днес. Времето ни не е много „поетично“. Все още се налага мнението, че писател е този, който има роман. Някак поезията и късата проза не са „достатъчни“. Какво мислите за това?

„Поетично“ време не мога да се сетя да е съществувало някога. Да не говорим, че няма по-голям враг на поезията от т.нар. „поетичност“, каквото и да се съдържа в това название. На социалните сътресения реагират – злободневно и журналистически – обикновено пишещите лоша поезия. Поезията с качество винаги съдържа кризите в себе си, за нея не съществуват „спокойни периоди“ в историята. Мисли и напипва напреженията още преди да бъдат усетени, предвижда симптомите на сривовете още преди най-малката податка. Това е работата ѝ. Това е, което я прави качествена.

Вашият роман „Пътуване по посока на сянката“ (с две издания – „Стигмати“, 2009 и „Жанет 45“, 2014) е една от силните книги в последните десет години. Той демонстрира способност да се конструира цялост от истории, „собствена“ стилистика, поставя въпроси за днешния човек. Мислите ли за нов роман? Вие как възприемате себе си – като поет или прозаик?

И друг път съм казвала, че възприемам себе си като поет. Гледната ми точка на поет определя прозата ми. Опитвам различни жанрове, защото ми харесват изпитанията, които предлага работата в една непозната област. Обичам този вид предизвикателство. Замислянето, конструирането и довеждането докрай на роман е изключително трудно нещо. Независимо че, както казвате, романи се пишат масово. Да се направи това добре е изключително трудно, така че предизвикателството за мен продължава.

Как се отнасяте към читателя? Някои го пренебрегват, други го издигат на пиедестал.

Отнасям се с доверие. Избирам читателите си (книгите ми ги избират т.е.), както избирам приятелите си: хора, с които имам общи интереси, сходни търсения и литературни любови; хора, с които бих могла да имам общ език, да се разбирам без излишни обяснения, на които чувството ми за хумор е достъпно; накратко казано, хора, с които бих могла да водя пълноценен диалог. Диалог се води единствено с равен. Нито с някого, когото коткаш и обгрижваш, нито с някого, на когото гледаш отвисоко.

Какъв живот има литературата в днешния визуален свят, в който „бързината“ е важна?

Не мога да разбера защо за днешното време се говори, все едно е някакъв тоталитарен режим, който ни налага да се държим по един-единствен неотменим начин. Степента на отдаденост на тази „бързина“ все пак е въпрос на лично решение. Никой не е опрял пистолет в слепоочието на никого, карайки го да цъка с телефона си или да се отегчава до смърт, ако му се наложи да изтърпи пет минути тишина насаме с мислите си. Литературата е за свободни хора. Хора, способни на свободен избор. Животът ѝ е именно в тази свобода.

Как си представяте ролята на писателя днес? Може ли той да влияе на социалнополитическите процеси?

Ролята на писателя днес е тази, която е била винаги – да говори с максимална точност, наблюдателност и истинност за човешката ситуация. За това, което остава непроменимо в нея, и за това, което всяко време оформя по различен начин. Литературата формира възгледи и преобръща представи след голямо натрупване във времето, много бавно и почти неусетно. Който очаква някаква пряка резултатност, нека се приготви да бъде разочарован. Обществото догонва книгите със закъснение от десетилетия, понякога от столетия. Толкова бавно, че понякога забравя, че именно книгите са го променили.