Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

„Фактът, че поетите придобиват политическо значение, е знак за анормалност на историята“, казва световноизвестната румънска писателка Ана Бландиана в едно свое есе. Така тя гледа на двукратната забрана за публикуване на книгите ѝ по време на комунистическия режим в Румъния. Издадените през 1977 и 1982 г. в Румъния нейни книги с проза по сюрреален начин ни отвеждат в годините на тоталитарния политически произвол. „Имитация на кошмар“ от Ана Бландиана е част от едноименния сборник с разкази в превод на Румяна Л. Станчева, който ще излезе в края на 2019 г. в издателство „Панорама“.

Бях стигнала до един много отдалечен и напълно непознат квартал на града в търсене на една определена бакалница, за която бях чула на една опашка да се разказват чудеса. Бакалницата ми се видя с прашен, дори неприятен вид, но нелишен от очарованието на онези махленски дюкяни, които бях успяла да хвана в началото на детството си и в които се продаваха редом бонбони за смучене и наливно олио, пражка шунка и фитили за газена лампа, картофена захар и мухоловки, ванилови пръчици, мармалад, винаги в носталгична бъркотия от мирис на канела, гранясало и газ. Този път обаче под оплютите от мухите целофани и по мазните стари рафтове се виждаха величествени шоколадови торти, украсени със сметана, купища хайвер от Манджурия, пръчки сух шпек от Сибиу, огромни маслини. Помня, че си купих от всичко с някаква въздържаност и с чувството, че не е за вярване, сякаш не бях сигурна, че са реални, и очаквах във всеки момент да изчезнат и да ме оставят излъгана, протегнала парите. Нищо обаче не се случи и понечих да изляза от магазинчето, доволна, разбира се, но и малко засегната от факта, че другите мющерии, махленци, надничарки купуваха спокойно и безразлично, очевидно свикнали с изобилието и без изобщо да се учудват. Безгрижието им ме превръщаше – макар и само негласно – в човек от друг, нискостоящ свят и предизвикваше у мен боязън, че съм проникнала неправомерно в техния свят, откъдето бих могла да бъде прогонена. Бързах към изхода с леко колебание, защото в рамката на вратата стоеше подпрян, като почти заприщваше прохода, един огромен мъж със зачервено и потно лице и с голяма гумена престилка, стигаща до кончовете на ботушите му, които поглъщаха на гънки панталоните му от трудна за определяне униформа. Фактът, че обърнат с гръб към мен, колосът гледаше навън, ме накара да се смятам оптимистично извън интереса му и да се опитам да се промуша през останалото свободно тясно пространство на изхода. Почти бях минала, когато с минимално помръдване едната ръка на великана се вкопчи в лакътя ми.

– Другарю – казах, – как си позволявате! – Но не мисля, че гласът ми беше много убедителен, и си спомням, че всъщност очаквах да се случи така. – Моля веднага да ме пуснете – добавих, но не бях учудена от случващото се, а липсата на учудване беше почти равнозначна на одобрение и отнемаше голяма част от силата на протеста ми.

Междувременно, като се движеше с леко олюляване, което ме убеди, че е пиян, мъжът ме изтегли след себе си на улицата насред някакъв мегдан, който се очертаваше, пазен от една смрадлика между ниски къщи с дълги огради, засенени от асми, характерни за покрайнините. Върху голия ми лакът дланта му се беше запотила и докато се опитвах да се изтръгна, се плъзгаше по малко нагоре и надолу, олепвайки кожата ми. Когато се спря в някаква особена поза, той успя да хване между огромните си ботуши едната ми обувка, така че сега бяха обездвижени единият ми крак и едната ми ръка, отдръпнах се до степен да ми се изтръгнат крайниците от ставите и усещах въпреки това да ме обгръща непоносимата воня на дебел и потен пияница и пушач. Не казваше нищо, дори не ме поглеждаше, само ме държеше здраво с някакво безразличие, така че започвах да се съмнявам, че аз бях тази, която трябваше да бъде хваната.

– Господине – извиках към него, като си помислих, че може да се почувства поласкан, и използвах много по-висок тон, отколкото изискваше близостта между нас, понеже безразличието му ми се струваше трудно за преодоляване и се надявах едновременно да привлека с вика си някой, който да ми дойде на помощ, – господине, не ви познавам и вероятно и вие не ме познавате, моля ви веднага да ме пуснете; моля поне да ме погледнете, за да се убедите, че не ме познавате и че трябва да ме пуснете.

Както се надявах, виковете ми, изглежда, привлякоха няколко любопитни. Или може би бяха просто мющерии, които бързаха към бакалницата. Във всеки случай реших, че съм спасена.

– Помогнете ми – извиках към тях, като видях, че се приближават, – спасете ме. Не познавам този човек, не знам какво иска от мен. Вижда се, че е пиян, но може би е и луд. Моля ви, помогнете ми да си освободя ръката и крака.

Те обаче се спряха на значително разстояние и наблюдаваха с любопитство, без никакво намерение да се намесват, коментираха и правеха предположения като зрители, които не могат да бъдат чути от онези на сцената.

– Кой знае какво е имал с нея – каза единият, вероятно излязъл от някой двор наблизо, защото още държеше в ръка лозарска ножица и пръстите му бяха изцапани с пръст.

– Не е добре да се меси човек между мъж и жена – каза друг, който държеше стисната в юмрука си найлонова мрежичка, знак, че отиваше да пазарува.

– Но той не е мъжът ми, дори не го познавам, не съм го виждала през живота си – извиках отчаяно, като не можех да повярвам, че тази планина от тлъстини, която вонеше на прост алкохол, можеше да бъде сметната за мой мъж; но в същото време си давах сметка, че не ми вярват и че изглеждам, все едно търся да се оневиня, което не беше в моя полза, докато безмълвната пасивност на този скот, изглежда, им правеше по-добро впечатление. Кръгът от присъстващи нарасна, много от наблюдаващите се смениха, онези отпреди се бяха отегчили да гледат и ги заместиха други, нови, които подеха коментарите им и заради които аз подхващах все по-отчаяно призивите си за помощ. Впрочем някои идваха бежешком, сякаш бързаха да ме спасят, но веднъж стигнали, се спираха, сякаш откриваха във видяната отблизо сцена нещо, което им пречеше да го направят. Не разбирах за какво можеше да става дума и най-вече не разбирах как никой не виждаше очевидно пълното разминаване между мен и този, който ме държеше в плен, как беше възможно да ни гледат и въпреки това да си представят, че има някаква връзка между нас.

– Помогнете ми – повтарях, изморена от собствения си глас, докато се опитвах да изтръгна вече посинялата си и силно болезнена ръка, – освободете ме, не го познавам, не знам кой е, нямам нищо общо с него. Освободете ме.

Вече отдавна плачех и се бях отказала да говоря, когато през сълзи ми се стори, че зървам в широкия кръг на гледащите познатото лице на един колега от редакцията. Бързо изтрих очи със свободната си ръка, отдавна изпуснала покупките, които се търкаляха на земята, излезли от хартиите и смесени с праха. Наистина беше той. Очите ни се срещнаха и той ме поздрави прекалено уважително, абсолютно неподходящо за колегиалното приятелство, което ни свързваше.

– Какъв късмет – извиках към него, – че се появи насам. И ти ли чу за тази бакалница? Виж как си изпатих. Някакъв пиян олигофрен ми се нахвърли. Помогни ми да си освободя ръката от хватката му.

Но колегата ми не помръдна, а ме гледаше втренчено, все едно искаше да ми предаде някакво послание, което се боеше да произнесе.

– Такъв ми е късметът – казах му, като се опитах да се засмея. – Имам истински талант да привличам, без да искам, лудите. Знаеш, че и в редакцията често ме търсят всякакви психопати. Какво стоиш? Ела, помогни ми да се отърва! Викторе, и ти ли полудя, защо стоиш?

Без да помръдва обаче, Виктор ме гледаше с безгранична тъга и съжаление, че го задължавам да говори.

– Не мога да ти помогна – каза ми той, като произнесе думите твърде отчетливо, някак педантично, сякаш говореше на сцена или пред микрофон, – той е много силен, съжалявам, че не разбираш положението, в което се намираш. – И като казваше това, изобщо не изглеждаше притеснен или засрамен от малодушието си, а напротив, сякаш обиден от нетактичните ми настоявания.

– Но вие сте повече – извиках отчаяна от толкова подлост, – трябва само да го хванете, за да мога да си освободя ръката.

– Съжалявам, че не разбираш положението – повтори той все така с достойнство и без да сведе очи, като продължаваше да се опитва да ми предаде с поглед нещо, което не успявах да схвана. Интересно, въпреки че всичко приличаше на кошмар, нито за миг не ми мина през ума, че случката не е истинска и че сънувам. Напротив, всичко ми се струваше реално, дори твърде реално: лицата на онези, които ме гледаха, думите, които достигаха до мен, вонята на този, който ме държеше, и изпразненото му от смисъл мълчание, комизмът на ситуацията, който не слагаше край на отчайващото положение и беше само имитация – неумела, но убедителна – на кошмар.

В покачващото се у мен отчаяние на вълни с различна сила забелязах със свръхреална изострена точност на сетивата сред оредялата поради монотонността на спектакъла публика двама много млади войници, вероятно току-що влезли в казармата, с още детски лица и оголени, незащитени вече от очевидно наскоро подстриганите дълги коси вратове, които се подаваха от униформата, слаби и бели.

– Момчета – извиках им, доловила приятелския поглед, готов да се солидаризира с мен, – помогнете ми вие, не може и вас да ви е страх, войската винаги е била храбра. Не се е оставяла да я сплашват скотове и гиганти. Спасете ме.

И за моя безгранична, още невярваща радост ги видях да напредват и да се приближават, сякаш поласкани (представих си аз наивно), че им оказвам доверие и ги викам. Когато стигнаха на по-малко от половин метър, заобиколиха предпазливо абсурдната скулптурна група, формирана от моя тъмничар и мен, и изпълнен със смелост, единият от тях извади с рязко движение от задния джоб, непокрит от престилката на великана, един нож с не много дълго триъгълно, двустранно острие. И сякаш нищо не рискуваше, започна още там, в непосредствена близост до великана, да разглежда ножа, като опитваше остротата му, пипаше дръжката, подаваше го за консултация на другия. После, като извод от този анализ, двамата вкараха внимателно ножа в джоба, от който беше изваден, и ми казаха приятелски, с понижен глас, конспиративно, сякаш ми съобщаваха тайна, която може да ме спаси:

– Не можем да го атакуваме, въоръжен е.

И изпълнени с приятелско чувство, доволни, че достойно са си изпълнили дълга, се отдалечиха забързано – имаха друга мисия.

Мълчах известно време и престанах да се дърпам, изтощена от усилието и от невъзможността да разбера. В настъпилата тишина се чуха сред пръски слюнка и произнесени сякаш насън безлични, неадресирани към никого псувни на пияницата. Наблюдателите се разпръсваха разочаровани. Остана Виктор, загледан в мен все така сдържано и кодирано, и един висок мъж, очевидно интелектуалец, редом с няколко баби от съседството, които съчувстваха на пияницата и коментираха на висок глас облеклото ми и цвета на косата ми, очаровани, че мога да чуя неодобрението им. Нямаше вече на какво да се надявам и изобщо не можех да си представя как ще свърши тази случка. Обзе ме безкрайна умора и ми идеше да се отпусна на земята, държана само от стиснатия юмрук като постоянни белезници над лакътя ми, когато погледът ми се срещна с този на интелектуалеца и той се обърна към мен с почтителен и малко умолителен тон, все едно нищо от сцената, която преживявах, не съществуваше или не беше необикновена, все едно аз бях тази, която трябва да помогне на него.

– Познавам ви отнякъде и не успявам да си спомня откъде – каза ми той, като се изчерви малко притеснен. – Да не сте работили в Полиграфическия комбинат „Скънтея“ или може би в поликлиниката „Сахия“?

Поклатих смаяно глава и му казах бавно без всякаква надежда:

– Спасете ме, моля ви, трябва само да ми помогнете да разтворя юмрука му от лакътя си. Не го познавам и не знам какво има срещу мен.

Но той сякаш не ме чу, вдигна ръка към челото си, за да го разтрие, но в последния момент се отказа и извика изведнъж весело към мен:

– О, спомних си, не трябва да ми отговаряте, не ви познавам, само приличате на някого, приличате извънредно много на някого.

– Не знам на кого приличам – прошепнах, – но помогнете ми, моля ви, умолявам ви да ми помогнете!

Напълно глух обаче, съсредоточен само в собственото си откритие, той продължаваше да ме гледа, като дори се разходи около мен, невъобразимо очарован.

– Приликата е изумителна, всъщност може би и вие сте чували за нея, със сигурност са ви казвали и други, че приличате на Ана Бландиана. Направо сензационно си приличате.

– Не – казах му със слаба надежда, но засрамена от това, което не бях правила дотогава, – не приличам, точно аз съм, аз се казвам Ана Бландиана. Щастлива съм, че се познаваме, но сега, моля ви, помогнете ми.

Изобщо не се помръдна. Беше се спрял и ме гледаше неподвижно, някак безразлично, сякаш започваше да изпитва неприязън. Признанието ми сякаш беше развалило радостта му от откритата прилика или може би не знаеше дали да ми вярва, или не. Като видях как раздразнено се колебае и не знае как да се оттегли, отново ме обхвана отчаянието, отчаяние без срам, оголено от всякаква сдържаност, и започнах да викам с истеричен глас, какъвто дотогава не знаех, че притежавам, и с желание да се покажа, каквото не подозирах у себе си:

– Господине, не си тръгвайте, не ме изоставяйте. Аз съм Ана Бландиана, мен сте виждали по телевизията, ако не ми вярвате, можете да попитате и колегата ми от редакцията… – И понеже Виктор беше изчезнал междувременно, продължавах да крещя през риданията си с нарастващ ужас и сигурна, че няма да ми повярват: – Мога да ви рецитирам и стихове, мога да ви кажа и кога съм родена, и кои книги съм публикувала, и откъде идва псевдонимът ми, можете да проверите във всеки речник на съвременната литература.

Имах чувството, че се разсъбличам, късайки дрехите си, и ми ставаше все по-студено, но не можех да се спра, раздирах последните ивици, останалото от дрипите. И докато плачех и умолявах, се опитвах да вкопча пръсти в ръкава на този, който се опитваше да се отдалечи раздразнен и бъбреше смутено:

– Не, мисля, че само ми се е сторило, не приличате чак толкова много. Моля да ме извините, често ми се случва да правя подобни грешки. Пуснете ме, моля ви, пуснете ме да си вървя.

Но аз продължавах да го държа отчаяно и тъй като чувствах, че пръстите ми започват да изтръпват, хванах го здраво за края на дрехата и с другата си ръка. Тогава се вкамених: и двете ми ръце бяха свободни. И кракът ми беше свободен. Този, който ме държеше в плен, ме беше пуснал и сменил позата си, търсеше нещо в джобовете на панталоните си, под престилката. После извади една голяма носна кърпа и си избърса лицето, все едно започваше да изтрезнява. Намираше се точно на няколко крачки от мен и за миг ми мина през ума, че не ме е държал хваната никога. Погледнах бързо освободената си ръка, но открих само лека синина, кръгла като гривна, по-тънка, отколкото очаквах. И странно, в тази констатация имаше нещо обидно, отнемаше ми нещо, във всеки случай нямаше как да знам откога съм свободна, нито колко време преди това не съм била. Раздвижих изтръпналите си пръсти от хватката и се отдалечих бавно, без шум, една крачка, после няколко. Великанът сега си бършеше внимателно дланта, отекла, сякаш той е бил държан хванат от някого и едва ли не наранен от вкопчването; съседките говореха за друго, интелектуалецът си оправяше дрехата с вид на засегнат. Никой вече не ми обръщаше никакво внимание.

За миг изпитах импулсивно желание да се обърна и да избягам, за да си докажа, че наистина съм свободна, в следващия миг обаче си дадох сметка, че никога вече няма да бъда свободна, ако не успея да си обясня защо не съм била свободна по време на този кошмар. И се спрях.

Превод от румънски Румяна Л. Станчева