Димитър Стоянович: Уморителна графомания шества по сцената
Разговор с Димитър Стоянович
Как чувствате свързаността си с театъра и защо при такава връзка толкова рядко се захващате с драматургия?
Цялото ми детство е преминало в напрегнат цикъл репетиции–премиери–ежевечерни представления на прекрасната ми майка, някога звезда на българския театър, които преливаха в чудовищни веселия у нас. Константин Коцев, Николай Бинев и Домна, Парцалев, Калоянчев, Георги Данаилов, Рангел Вълчанов, Иван Кирков, Невена Коканова, Анани Явашев, Леда Тасева – не мога да изброя всички, които буквално не излизаха от дома ни. Баща ми имаше традиция да пише и режисира паралелни идиотски пиеси, които се играеха от нас, децата, след всяка успешно завършила премиера, пред поне стотина души публика от изброените. Лично аз съм играл от София Толстая, през Гретхен, та до Тарас Булба… Беше невероятно смешно. Леля ми също беше чудесна актриса, живеехме заедно в пълна хармония. Впоследствие театърът се превърна от приятна генетична обремененост в приятно хоби. Още като студент по история обикалях страната, за да гледам на оригинална сцена представленията в Пловдив, Сливен, Варна. Днес съм с по-малко време и не толкова ентусиазиран, но театърът продължава да е важна част от живота ми. А не се захващам с театрална драматургия, защото… ами доста са причините, ще се опитам да ги изброя в отговора на следващия въпрос.
Все пак защо един от плодовитите сценаристи, телевизионен и кинодраматург, някак не го влече писането за сцената? Или го влече, но има друго?
Не знам за какво влечение-невлечение говорите. Просто не го разбирам. От една страна, в мен има драматична липса на амбиция за себепоказване и слава, от друга страна, вярвам в отговорността на пишещия човек – без значение дали е драматург, писател, поет, публицист. Отговорност пред публиката, на първо място, но и пред личната хигиена. А моето усещане е за всеобща безотговорност, уморителна графомания, която поради липсата на критична среда шества победоносно из сцени и страници. Ужасявам се от възможността да се превърна в поредния словообразуващ Онан, пилеещ семето на думите в нещо като бетонов възел. Имам нужда от много по-сериозна провокация, за да пиша, отколкото предполага онанистичната традиция. В киното имам късмета да работя с хора, които успяват да ме провокират и убедят, че има смисъл. Това е причината и да стана добър кинодраматург. В театъра имам един успешен опит и той е благодарение на Ириней Константинов и Лили Абаджиева, които успяха да ме убедят, че има смисъл да напиша пиеса по романа „Парижката Света Богородица“. Невъзможна на пръв поглед задача, но то пък взе, че се получи – от моя гледна точка, разбира се. Искам да кажа, че е необходима обмяна на енергии между живи хора, за да се превърнат думите в истинска плът и кръв. Дано не звучи претенциозно, но твърдя от опит, че същинското писане е шизофренно, самотно занимание, водещо до неизбежна смърт след всеки финал. И като е така, поне процесът трябва да си заслужава. На други провокации в театъра не съм случил. Побеснявам, когато някой ме тупне по рамото и каже: „Ти що не напишеш някоя пиеса?“. Ама как така, защо? За кого? С кого? В името на какво? Тъжна работа.
Непрекъснато работите с актьори в телевизията и киното. Вие ги развивате и те вас развиват с нещо. Театърът е прекрасно място за такова взаимно обогатяване. Защо не ви виждаме там?
Пак казвам, аз конкретно предложение за работа в театъра съм получавал само веднъж. Не съм от хората, които натрапчиво обикалят директорски кабинети и самопредлагат невиждания си талант. Това са глупости, потръпвам само като си го представя. Не съм способен да занимавам със себе си никого, още повече пък, когато никой не иска да се занимава с мен и моите странни, вероятно налудничави виждания за театралния процес. И не само че не се обиждам от тази ситуация, а напротив, изпитвам някакво облекчение.
Въпросите зададе Георги Тенев
Димитър Стоянович е кино и телевизионен сценарист. Завършва немска гимназия в София и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на списание L`Europeo. Бил е сценарист и водещ на „Пътеводител на историческия стопаджия“ (2000–2002) по БНТ. Главен сценарист на поредиците на БНТ „Великите българи“, „Голямото четене“, „Българските събития на ХХ век“. Сценарист на множество документални филми, на игралните филми „Преследвачът“ и „Границата“ (награда на СБФД за най-добър сценарий за 2015 г.). През декември 2018 г. предстои премиерата на най-новия игрален филм по негов сценарий – „Снимка с Юки“, копродукция с Япония, реж. Лъчезар Аврамов.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук