Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Режисьорът Теди Москов в разговор с Ина Кънчева

„Аз съм клоун по душа. Не очаквайте в мой спектакъл да научите нещо за далечната връзка Фройд-Хофман. Предпочитам да съм дете, което самò си открива нещата и да „прави бели“ с театъра, докато не го накажат.“

Как се обърнахте към Е. Т. А. Хофман и защо решихте да поставите на сцена спектакъл по „Малкият Цахес“?

От Хофман си спомням само „Житейските възгледи на котарака Мур“, което също не е съвсем вярно, защото в главата ми е останала единствено фразата „Най-добрите постижения в литературата се дължат на печатни грешки“. Щото така ми изнася. Помня само това, което ми изнася. Представлението, което много отдавна направих по „Малкият Цахес“, бе само вдъхновено от приказката, и то не от цялата. Взех част от нея – линията за урода, когото всички възприемат като красавец и всяка гнусотия, която извършва, се обявява за нещо възвишено. Та това си беше нашият комунизъм! Що да не направя клоунада за него? Уж е приказка, може и „да мине“. За 1988 г. беше силно политическо представление (макар и в Смолян). После в началото на 1989 г. го направих в обреден дом, в който се извършваха бракосъчетания в община „Красно село“ в София. Сетне в едно читалище. Така че нашият „Малък Цахес“ имаше полулегален живот, докато по някакво стечение на обстоятелствата го взеха в Зала 2 на НДК. Защо ли? Подозирам, че властта вече е имала нужда да се самосвали. За какво ѝ е била тази нужда, може да се види днес. От този, който може да го види. После и да го „вици“ (от виц, не от латинското за победих).

Беше ли разбрана по онова време сатирата на спектакъла?

Сатира нямаше. По-скоро насмешка. Тогава от хората се заговори как в едно представление един урод става министър, как метачите стават метежници и избиват всички други. А те са метачи, защото не могат нищо друго да правят. А избиват другите, защото те могат да правят всичко, което метачите не могат. Беше достатъчно ясно за кой „метеж“ ставаше въпрос. Мотото на властта беше: „Да забраним каквото можем, а останалото да направим задължително!“. Вследствие на метенето-метеж овцете преставаха да дават вълна, а почваха да дават пример. Имаше такива реплики, които дотогава не бяха се появявали. Подигравка с икономиката, с културата, с манталитета, с вербуването на сътрудници, с цензурата. Но през цялото време артистите безобидно твърдяха: „Всъщност това е една комедия за любовта! Любовта е чувство. Възниква привечер“.

Нещо важно през онези години.

На власт вече беше Горбачов и аз имах усещането, че мога да бъда спрян, но че няма да бъда наказан. Четох текста си още докато го пишех, на разни хора – на скалите на Варвара, после и в Добрич, в кукления театър. Исках да видя реакциите. Сашо Морфов казваше, че го чета толкова смешно и идиотски, че никой няма да успее да го изиграе по- добре от мен. Дори ми взе сценария, за да прави по него първата си работа във Варненския театър, но после се отказа или го отказаха по причини, които не помня, вече след 10 ноември 1989 г. Интересното е, че преди въпросната дата получих своего рода „предупреждение“ от един лифтаджия горе на Витоша, който ми каза: „Пишеш една пиеса. Сега е по-свободно, но само да няма персонални упреци! Ти си умно момче, внимавай“. И изреди някои конкретни имена от ЦК на БКП, които не бивало да споменавам. Аз му казах, че целя нещо много повече от персоналния упрек, че целя самата система с цялата идиотщина на идеята за равенство. При мен то беше по клоунски невинно глуповато: „От къде на къде на умника ще се възхищават, а на глупака – не“? Новият княз, за да бъдат всички равни, мечтаеше да се избият децата и старците, за да останат само хора на средна възраст. Разбира се, това беше изиграно смешно от артистите. Нямаше „тарантиновски“ жестокости. Кръстю Лафазанов беше блестящ трогателно-примитивен злодей. Мая Новоселска – най-чаровният изрод, който може да се намери на земята. Велимир Велев, Нина Димитрова и Георги Спасов не оставаха по-долу от тях. Имаше уникални актьори, отдадени на клоунадата, а тя е едно от най-трудните изкуства.

Как виждате този спектакъл, отнесен към днешното време?

Не искам да отнасям нищо, което е било преди, към този момент. Много евтино е да се твърди, че сега е същото като преди. Не, не е същото!

Но винаги има някаква рефлексия, нали така?

Как да няма, нали това днес е дете на вчера и внук на завчера. То носи генетичната им информация.

Бихте ли направили друга версия на „Малкият Цахес“ отново?

Поставих го в Театъра на армията, но по съвсем друг начин, макар и пак с името „Фантасмагории“. Четири пъти съм се впускал в тази провокирана от Хофман щуротия. Правил съм я и в Хамбург, вече под заглавието „Малкият Цахес“. Там беше по-близо до Хофман, но пак водеща беше клоунадата – Белият клоун, Тъжният клоун, Глупавият клоун, Грозният клоун. Там представлението също се сдоби с публика. Аз съм клоун по душа и не правя сериозни асоциативни връзки. Не очаквайте в мой спектакъл да научите нещо за далечната връзка Фройд-Хофман. Предпочитам да съм дете, което самò си открива нещата и да „прави бели“ с театъра, докато не го накажат.

Което допълнително ви сближава с Хофман, където има пет-шест паралелни свята…

Косвен виновник да се заинтересувам от Е. Т. А. Хофман е Надя Андреева, която ни преподаваше западноевропейска литература във ВИТИЗ. Тя ме запали по него. Той по далечен начин ми приличаше и на Луис Карол. А и аз все пак съм куклен режисьор.

Хофман много се занимава с комедия дел’арте, това не го ли сближава още повече с вас?

Неслучайно го „клоунизирах“. В немското си представление се занимавах със съпоставката между комедията и трагедията. Спектакълът беше много луд и хората идваха да го гледат в театър „Талия“ с удоволствие. Шантава клоунада, която за Хамбург беше нещо ново. Вижте в интернет статиите за нея! Началната интермедия, разясняваща принципите на спектакъла, беше представена уж от двама шведски гинеколози – Анцкард и Сьоренд, които на измислен шведски разказваха сюжета, така че няколко немски думи се промъкваха и успяваха косвено да насочат публиката.

Навършват се 200 години от появата на „Малкият Цахес“ и изследователи смятат, че този образ продължава да извира от контекста на различните общества.

Моят изрод се роди от онова време. Майка му е петилетка, баща му е конгрес. Там си и остана. Днешните изроди са други. Не че не ги смятат за красавци! Мая Новоселска блестящо изигра Цахес тогава. Тя и Кръстю Лафазанов сами се справиха, аз нямам особени заслуги. Лафазанов игра княз Пафнуциус, който взимаше властта и обявяваше, че повече няма да има господари, че човек сам ще управлява себе си, започваше да се самоуправлява и се смазваше от бой. Тогава откриваше, че е по-безболезнено да управлява другите. Това в оригинала го няма, но имаше подобни идиотщини навсякъде около нас. Резултатът от моя Хофман е, все едно съм направил макет на град, който съм видял само отдалеч. Аз така и гледам към всичко – отдалеч. Не го бъркайте с „отгоре“! Погледът отдолу е по-интересен. Не се стремя да бъда начетен и интелигентен, а търся да докопам това, което ще ми потрябва във водовъртежа на репетицията. А в него доста неща си идват сами, чудиш се откъде. И докато се чудиш, този водовъртеж те завърта и изчезваш в него… За да се появиш някъде съвсем другаде… Ако се появиш!

Предпочитате да черпите от реалния живот?

Вече не черпя и от реалния живот. След тази тежка катастрофа в Германия съм леко ограничен в живота си. Общувам със семейството си, с неколцина приятели и артисти. Следя живота от медиите, все по-трудно говоря с непознати хора, а преди черпех само от тях.

Театърът и актьорите не са ли в реалния живот?

Не, не са. За да си в реалния живот, трябва да знаеш какви са хората около теб, в града ти, какво ги вълнува, от какво са недоволни, от какво са щастливи. Тези неща, за жалост, много не ги усещам. Достигнал съм до някакви готови отговори на тези въпроси, на които не изменям. Омръзна ми (омръзнах си)! „Едно си баба знае, едно си баба бае.“ Май не се отнася до мен, защото аз съм дядо, не съм баба. Ще ме спаси това, ако ме спаси, че съм човек на жонглирането. Жонглирам с теми, за жалост и с фрази. По-скоро съм циркаджия, отколкото театрал. Все още се уча как се прави театър, смятам се за начинаещ режисьор. Успокоявам се с това, че въжеиграчът не е длъжен да знае законите на земното притегляне и на равновесието. Играя доброволно ролята на „неграмотния творец“. Трябва да има и такива. Така беше и в телевизионната ми „Улица“, в която ми е ДНК-то. То бе представено преди една-две години в НДК-то. Взимам тема и жонглирам с нея: половин човек, изчезващи неща, черно-бяло. Подмятам си тези теми без сценарий, докато ги изпусна. Навеждам се да ги взема, но намирам нови, може би изпуснати от друг.

Никога няма начало и край?

Напротив, има, но всичко се формира в процеса на работата. Не знам предварително накъде вървим, усещаме го заедно с трупата (ако успея да създам трупа). Скачаме в тъмното. Долу може да има колци, може да има и батут. Може да има и вода, но може да има и дюшек. Може да има и вакуум, който да ни изсмуче в друго измерение. Никой нищо не знае. Точно в това е радостта и тръпката на театъра.

Бихте ли посегнали пак към клоунадата?

В момента имам студенти по актьорско майсторство в Пловдивския университет. Взел съм си за асистент блестящ клоун, който да ги учи на някои „тарикатлъци“. Моята учителка Юлия Огнянова беше обзета от клоунадата и тъкмо тя я наложи – не като равнопоставен жанр в нашия театър, а само като малка пътечка. И аз никога не съм излизал от тази пътечка. Това не е глупашки, а детски път към света. По него те води незнанието, любопитството към онова, за което дори не подозираш. Заподозреш ли нещо, то веднага започва да се чувства виновно и започва да бяга от теб. Иди го гони…

Теди Москов е роден през 1960 г. в София. Той е син на поетесата и сценаристката Рада Москова и на д-р Стефан Москов. Брат на неговия дядо е социалдемократът д-р Атанас Москов, репресиран от комунистическия режим. Завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985 г.) при Юлия Огнянова. Основател и режисьор на театър „Ла Страда“. Между 1993 и 1996 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 г. През 1995 г. поставя пиеси в немски театри: „Сирано дьо Бержерак“ в Хамбург, „Спящата красавица“ в Щутгарт, „Кралят елен“ в Дармщат. През 2002 г. заснема игралния филм „Рапсодия в бяло“, а през 2006 г. – документалния филм „Преводачката на черно-бели филми“. Постановките му през 2019 г. са „Тъпи ентусиасти“ в Сатиричния театър и „Коя гад изяде кашкавала“ по Еторе Скола в Русенския театър.