Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Разговор с Гауденц Б. Руф

Една от малкото светли истории в днешния ни културен живот. Гауденц Б. Руф, посланик на Швейцария, идва в София през 1995 г., отваря резиденцията си за изложби на български художници през тежките години на Виденовото управление. След пенсионирането си г-н Руф се завърна, воден от желанието си да подпомогне съвременното българско изкуство. От 2007 до 2011 г. той присъждаше награди на млади и утвърдени творци, произведенията на номинираните бяха представяни в годишни изложби и публикувани в каталози. Впоследствие формулата се промени и подкрепа получаваха проекти в развитие, не само на художници, но и на куратори. Гауденц Б. Руф осигури средствата за каталога на българския павилион в тазгодишното Венецианско биенале. На 24 октомври в галерия „Структура“ в София бе открита изложба на десет автори, избрани на конкурсен принцип. Наречена е Finale и с нея Гауденц Руф приключва 13-годишния си проект.

Решението да сложите край на вашия проект дойде неочаквано. Как стигнахте до него?

Вижте моята рождена дата! Не се знае докога ще имам енергията – защото е нужна доста енергия, за да се управлява проектът от дистанция, от Швейцария или Виена. Наистина имам двама сътрудници, но в един момент си казваш – това е безотговорно, трябва да се внимава с тези ангажименти. Трябва да си дадеш сметка, че главата вече няма да работи толкова добре. И е хубаво да спреш, докато все още можеш да контролираш всичко. Това беше основният повод за решението. Има и други причини. Художествената сцена се променя, обществото се променя и си мисля, че в много отношения съм представител на старото поколение – все още работя с изложби, не съм възторжен почитател на социалните медии. Наистина влизам формално във Фейсбук, но не общувам чрез него, не обичам, честно казано, Туитър. Ала аз зная, че днешното общество и преди всичко младите хора следят тях, а не печатните медии. Вероятно би трябвало радикално да обновя всичко, но не съм аз човекът за това, твърде възрастен съм и не желая, защото имам големи резерви спрямо социалните медии. Има и друг генерален въпрос – как изобщо се развива изкуството? В Швейцария и Австрия наблюдавам тенденции, които много се отдалечават от разбирането за класическо изкуство. Поколението на 40-годишните вече няма същото отношение към изкуството. Образите ни заливат, но си мисля, че колкото повече са те, толкова по-малко са хората, които могат да виждат. Всичко се случва невероятно бързо и онова, което не можеш да получиш за три секунди, вече не е интересно. Това развитие ме ужасява и нямам рецепта как можем да му се противопоставим. Оставям на по-младото поколение само́ да разбере как да се справи с това проблематично развитие. Още една причина да си кажа, че преди 80-ата ми годишнина е дошъл моментът за финал. Разбира се, много хора се натъжиха, аз също. Имам много добри приятели тук. Дойдох през 1995 г. в София като посланик, живях пет години. Запознах се с много художници, наблюдавах развитието им, купувах от тях. Болно ми е, че не мога да продължа активно да ги подкрепям. Ала аз не изчезвам, приключвам с административната страна, но личните отношения остават. Пак ще идвам в София.

В първите години на конкурса си бяхте поставили три цели: финансово да подпомагате българските художници, да ги популяризирате извън България, като създадете международно жури и да дадете пример за меценатство. Кои от тези цели успяхте да изпълните?

Втората цел, свързана с контактите извън България, е изпълнена. В настоящата изложба Finale половината художници не живеят в България, но с удоволствие се завръщат. Важно е публиката в България да види какво правят българските художници в Берлин, Амстердам, Хелзинки, Париж… Успях и в представянето на автори не само от София, но и от по-малките градове – Пловдив, Варна и др. Не се налагаше да правя голяма агитация, обявата излизаше на сайта на конкурса и не след дълго всички – не само в България, но и в Европа, вече знаеха.

В какво не успях или успях само отчасти – в примера за меценатство. Мисля, че в България има хора със средства, които биха могли да направят много. Има меценати, не е вярно, че съвсем няма, но далеч не са достатъчно. Знаете ли, не е само въпрос на пари, а на ангажираност. Художниците се нуждаят от публика, от резонанс, от хора, които се интересуват. Не успях да се запозная с абсолютно всички художници, които сме одобрили през тези тринайсет години, но познавам по-голямата част от тях, бил съм и в ателиетата им, следях ги през годините.

Богатите хора в България предпочитат да колекционират т.нар. „стари майстори“, не съвременно изкуство.

Разбира се, това е риск. Днес българите мислят икономически – струва ли си да инвестирам в изкуство. Ала трябва да се запиташ също: какво ми казва това произведение или художникът, който стои зад него; с когото влизам в диалог; носи ли ми нещо; обогатява ли ме. И това да е изходната точка, а не съображенията: „Сега ще купя произведението, утре то ще е три пъти по-скъпо, ако ли не – по-добре да купя акции на борсата“.

И проблемите с образованието вероятно са причина за тази дистанцираност.

Доколкото чувам, в гимназиите в България художественото образование не е особено развито. Моите родители се интересуваха от изкуство. За средната класа в Швейцария то беше част от образованието, както чуждите езици. Като образована личност трябва да имаш известна представа за изкуството – модерното и старото. Днес много млади хора, а и млади художници напълно игнорират това, което се е случило по-рано. Познаването на историята на изкуството, историческото съзнание са дефицити на днешното поколение – генерално, не само в изкуството, днес всичко се движи много бързо. Жалко, цяло едно измерение се изгубва, ако не виждаш нещата във времето.

Как се разви художествената сцена в България през годините, в които я наблюдавахте отблизо?

Изцяло се промени. Както казвам в моя текст към изложбата, присъединяването към мейнстрийма успя. Границите са отворени, българите пътуват и се завръщат, аз с моя конкурс им дадох възможност да се завръщат. Това е нормалност, тя постепенно започва да се приема и от тукашната по-възрастна публика. Що се отнася до посоката на развитие на изкуството, целият спектър от медии е признат и представен в тази изложба. Не беше така преди 20–30 години. Имах късмета да наблюдавам как моите приятели художници откриваха света и се развиваха. Научих много от тях за съвременното изкуство, защото участвах в този процес.

Наложихте вашия стил на отвореност и дипломатичност при провеждането на конкурса, но какви трудности срещахте през годините?

Всичко опира до това какво очаквате. Когато проведох първия конкурс, всички бяха страшно заинтересовани, в журито имаше хора от Швейцария и Австрия. И дойде големият проблем – имахме двеста кандидати, истинска лавина. Направихме селекция, кратък списък и половината от българската художествена общност остана разочарована и обидена. Известни имена не бяха попаднали в късия списък и не изпитваха добри чувства към мен. На втората година кандидатите бяха наполовина, но отново над сто. Имаше достатъчно участници, които бяха разбрали към какви критерии се придържаме аз и журито. След 4–5 години усетих известна съпротива. За щастие не живея тук постоянно. В Швейцария до мен стигаха слухове, интриги и си казах: да видим дали догодина ще съм добре дошъл, дали някой ще дойде. За мое щастие младите винаги бяха на моя страна. Участваха много художници между 20 и 30 години. После дойде моментът, когато вече нямаше нападки. Забеляза се, че г-н Руф е създал форум, който очевидно е устойчив и интересен. Получих орден от президента, по-късно Мария Василева показа колекцията ми в СГХГ, дойде и външният министър, внезапно бях приет на високо равнище и оттогава нещата тръгнаха добре. Но аз не искам да се увековечавам. Надявам се, че ще се намерят последователи не на моя собствен проект, а на подобни проекти. Показах модел как може да се създаде такъв инструмент за подкрепа. Представих три различни варианта: класически конкурс, подкрепа на проекти не само на художници, но и на куратори, а на финала правим изложба на конкурсен принцип.

Може ли да се каже, че имате последователи в България?

Чувам за известни колекции, познавам някои колекционери, но никой не е дошъл да ми каже: „Искам да направя нещо подобно“. Българите трябва да знаят: има пример, г-н Руф го направи с малко пари и много сърце, сега той слага край. Всеки може да обнови идеята. Надявам се, че един ден ще се появи такъв човек.

Вие сте и колекционер, каква е историята на вашата сбирка?

Тя е пачуърк, пътувах много по света и от млад бързо създавах контакти с местната сцена. Следвал съм литература и история на изкуството, а по-късно – право. Познавам европейската история на изкуството, като гимназист и студент много се интересувах, ходех по музеи. Тогава, разбира се, нямах много пари, затова купувах репродукции. По-късно започнах да купувам графика от съвременни художници. Като дипломат бях в Рига, София, Белград, преди това в Индия и Етиопия. Бил съм в доста страни, които са били под комунистическо влияние и художествената сцена е страдала, това също е една от причините да се ангажирам. Когато през 1995 г. дойдох от Рига в София, си казах: „Къде съм попаднал? Все едно се връщам двайсет години назад“. Беше ужасно. И тогава открих интересна сцена, открити и непредубедени хора, за които нищо не беше направено. Те бяха игнорирани, отхвърлени. Казах си, че трябва да направя нещо за тях, да дам пример – така започнаха изложбите в резиденцията. По-късно, през 2006–2007 г., забелязах, че и най-интересните художници все още нямат достатъчно възможности за изява. И тогава си казах: ще направя нещо.

Имаше ли други дипломати, които организираха изложби през 90-те години?

Имах предшественик. След падането на Берлинската стена, когато изчезна ГДР, Германия внезапно получи две посолства. В София посолството на бившата ГДР беше много по-голямо. Вторият човек в германското посолство имаше сърце за съвременното изкуство и правеше там изложби на български художници. Когато аз дойдох, той замина за Македония. Всички казваха: „Имаше един човек, който правеше изложби, и той си тръгна“. Тогава реших, че и аз мога да направя нещо, въпреки че имах малка резиденция.

Как се съчетава професията на дипломата с любовта към изкуството?

Въпрос на време… Аз разглеждах изкуството в политически план. При един консервативен и назадничав режим изкуството, което той подкрепя, е също такова. Следях какво правят правителството, Министерството на културата за подкрепата на изкуството. Не беше добре по онова време. Това обаче се оказа предимство – по-младото поколение трябваше самὸ да се организира, то знаеше – от правителството няма да получи нищо, освен незаинтересованост и игнориране. Съюзът на художниците, тази огромна организация, беше остаряла. Затова по-младите художници сами се организираха и това внесе динамика, каквато не може да се открие на Запад, където държавата прави всичко. Художниците в Швейцария живеят добре, имат много възможности. Предимството на сцената в България беше динамиката.

Навсякъде, където живях, купувах изкуство. Но знаете ли – само да трупаш, също не е добре. Идва момент, когато не можеш повече да купуваш, защото няма как да покажеш. Затова винаги казвам, че колекцията не е толкова важна, важното е изкуството да може да се види и сцената да живее. Обръщам внимание на динамичния аспект на меценатството, повече да подкрепяш, за да може нещо да се случва. Колекционери със значими колекции, които са ги събирали целенасочено – не като мен, също се изправят пред въпроса какво се случва след това? Когато имат пари, строят музеи, но са нужни много средства за поддръжка, персонал, мерки за сигурност и пр. Познавам истории от Швейцария, от Германия – много богати хора създават музеи, но след като починат, става ясно, че бюджетите не са достатъчни. И тогава наследниците се обръщат към държавата, но тя вече има музеи. Моята колекция не е за музей. Купувах изкуство от млади художници, някои от тях станаха звезди. Но имам и неща, за които трябва да призная, че не са най-добрите.

Въпросите зададе Людмила Димова