Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

„Розата на Балканите“, Иван Илчев, издателство „Колибри“, 2019 г.

Напоследък все по-често се замислям за валидността на една ефектна мисъл на Жан-Пол Сартр за историята, че „ние, хората, живеем в историята както рибите във водата“. Не съм екзистенциалист, не мисля, че сме достигнали онази гранична ситуация, в която драматично да откриваме себе си – а може би в нашата история това ни се е случвало често – но съм убеден, че сравнението (с рибите и водата) е сполучливо. Историята е част от нашата жизнена среда и ако тя е неясна, обеднена, замърсена и дори отровена, т.е. фалшифицирана, менталното здраве на човека, нашата култура са застрашени. В този смисъл и историкът може да бъде „еколог“ – няма само те да спасяват природата и човечеството – защото идеите за бъдещето не се раждат само в ефимерните измерения на настоящето, а от познанието за миналото.

Познавам Иван Илчев отдавна, но някак отдалеч. В последно време ни събра изпитанието да дискутираме за историята с наши колеги от Република Северна Македония – занимание доста изтощително, понякога безсмислено, но поставящо постоянно като лайтмотив големия въпрос: какво е историята, как да я осмисляме и разказваме, какви са отношенията история – политика, къде е отговорността на историка. Когато Иван Илчев ми каза, че излиза неговата Кратка българска история, реших веднага да напиша няколко думи за нея, не от куртоазия, а защото исках да бъда един от първите читатели на книга, която очаквах да добави нещо ново към способността на българина да разбира и оценява себе си – и в дълбочината на собственото, и в широтата на сравнението с другите.

Тази кратка, но всъщност доста обемиста двутомна българска история, над 1400 страници, разказва историята на българските земи и на българите от праисторическото време до рухването на комунистическата власт през 1989 г. Така че, ако не е първата обобщаваща история, която не загърбва срамежливо 45-годишния отрязък историческо време, в което България напусна националната си орбита, е един от първите опити то да бъде представено в неговите разхлабени връзки с новата българска история.

Цялостни истории на българите и българските земи има немалко и от различни исторически периоди, но съвременните са по-често дело на авторски колективи, посветени са предимно на политическата история, а ако е търсена панорамна картина на живота, към социалнополитическия разказ е добавяно синтезирано представяне на различните житейски сфери. Така е дори в най-представителната досега многотомна История на България. Похвала заслужава опитът на автора да разкаже историята по нетрадиционен начин, за да я направи близка и разбираема по думите му за „любопитните читатели“. Разбира се, без да напуска академичната територия на достоверност и аналитичност.

Нямам намерение да преразказвам предговора, в който Иван Илчев обяснява мотивите си да напише тази книга по по-различен начин от обичайното за българската историография схематично и често суховато академично отношение към проучваните теми. Всъщност тези въвеждащи страници ще бъдат много интересни за всеки историк и всеки исторически грамотен читател, защото засягат някои фундаментални представи за начина, по който възприемаме и разказваме миналото.

Азбучна истина е, че основа на всяко историческо изследване, особено на една обобщаваща история, са историческите източници. Но кои? Дали само официалните, или просто онези, които приемаме за сигурни, доколкото това е възможно? Или можем да използваме всичко, което една епоха е оставила след себе си, ако сме достигнали зрелостта да съчетаваме безспорното с всяко свидетелство, което добавя някакъв достоверен щрих към характера на времето, на процесите и личностите, които ни интересуват.

Иван Илчев го прави. Той използва в двата тома богат и разностранен вид извори: официални документи и статистики, периодичния печат, богат масив фотоси, архитектурни схеми, лични документи – дневници и спомени, литературни текстове и произведения на пластичните изкуства – наши и чужди, плакати, обяви, реклами. Значителна част от тях са отпечатани и придружени от подробни обяснения, които са цяла допълнителна книжка. Всичко това илюстрира ефектно анализите и размислите на автора, създавайки плътна и пъстра картина на миналото, на неговите пластове и различните житейски сфери, чрез които можем да доловим пулса на времето. А Илчев си позволява свободата и отговорността да има позиция по всяка тема, по всеки проблем от многовековната история, останала зад съвременната българска нация; зад модерната нация, защото, за разлика от повечето обобщаващи истории, тук откриваме присъствието на всички по-значителни етноси и тяхното участие в българския обществен живот.

Историкът по правило живее професионално в дълги и често отдалечени от настоящето отрязъци историческо време, така че разказът му за миналото не може да бъде кратък. При Иван Илчев разказът е неизбежно стегнат и динамичен, но мисля, че и трети том нямаше да е излишен. Тесните специалисти по различни проблеми винаги могат да кажат, че нещо им липсва. И аз исках да видя още доста неща, например по-пълна картина на развитието на българската култура, макар че основните тенденции са посочени. Има изследвания по различни теми и исторически периоди, които не са използвани и които биха обогатили текста не само фактографски, но и като база за по-категорични оценки. Максимализмът в случая е излишен, защото разказът за и на българската история никога не е завършен. Един френски историк бе нарекъл в миналото ХVIII век най-дългия век в историята заради честотата и значението на изпълващите го събития. ХХ век със сигурност е по-дълъг и разказът на Иван Илчев препуска след Първата световна война като бърз влак. Но ако нещо интересно не си видял добре, можеш да слезеш на своята гара и да се огледаш по-внимателно, за да разбереш необходимото.

Най-същественото в разказа, посветен на българската история, обаче е в подхода. Авторът обича обекта, за който разказва, но го прави сдържано, без патетични изблици и без крайностите на суровото отрицание. Освен в случаите, когато то е заслужено. Иван Илчев не се прехласва по звездните моменти в българската история и не премълчава нищо от грешките и осъдителното. Подходът на историците към политическите процеси е често и оправдано оспорван. Подробният анализ сега е излишен. Като частичен пример за подхода на Илчев само ще спомена, че той очевидно не е подвластен на историческия материализъм, че показва интерес към социалните проблеми, но се е опазил от партийнополитически пристрастия. Авторът се е стремял да е максимално обективен и ако в нещо изглежда пристрастен, то е в стремежа си да не допуска крайности в оценките. Ако оценката му за военните авантюри на цар Фердинанд, довели до национални катастрофи, е сурова, той му отдава заслуженото за модернизирането на България. Или ако оценява, че БКП е една от малкото европейски комунистически партии, които имат собствено, а не толкова привнесено отвън влияние върху политическия живот, оценките му за грешките и престъпните авантюри на българските комунисти са ясни и категорични. Впрочем чувствам се длъжен да отбележа, че външнополитическият контекст, в който Иван Илчев представя българската история, е анализиран – това не е изненадващо предвид широките му научни интереси – много компетентно, коректно и убедително.

Има историци, които интерпретират миналото професионално солидно, но пишат толкова сухо и скучно, че трудно задържат дори професионалното внимание. Иван Илчев е от друга порода. Той има собствен стил, в който остроумните бележки, понякога шеговити, друг път иронични, правят разказа му интересен и пластичен. Университетският професор не чете лекция, а превръща разказа в скрит диалог с читателя, за да го накара да си задава въпроси. „Исках да напиша – признава Илчев – една недотом сериозна книга на тема, която без съмнение е сериозна.“ Направил го е напълно успешно, защото резултатът е сериозен. Тази кратка българска история бих нарекъл успешна българска историческа енциклопедия. Иван Илчев си е заслужил „златната роза“.