Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Художникът върви бавно по улицата с чинарите. Шумата по земята шаренее като черга. Хората го поздравяват с „Весела Коледа”. Той кимва и продължава, върви все тъй, леко приведен със сключени на кръста ръце. Градчето е нагазило в дълбоката есен, отказваща да си тръгне. Има нещо много тъжно в мокрите и безкрайни планински есени. Лятото прегоря като въздишка на влюбени, а есента тиктака безконечно – часовник в болнична стая. Дъждът ръми от навесите, от дърветата, от уличните лампи. Кротко и монотонно, ден подир ден. Ще рече човек, че есента е една мълчалива епитафия на природата, тъгуваща по славеите и щурците, по малиновите залези и карамелeнитe изгреви. Художникът е умислен. Днес очаква клиентката за онази картина с преспите и димящите комини. Коледната картина, която ѝ обеща през онзи слънчев октомври. Прехвърля наум срещата им. Момичето се появи в двора и дълго разглежда платната. Възхитена, „кое от кое по-хубаво“, хвалеше ги тя. Смееше се и пръскаше щастие в бедното му дворче. Спас рисуваше тихо. Наоколо картините, натрупани на камари, съхнеха. Пейзажи от околностите на Вършец, Берковица, Враца. Болка и удивление от хората и природата на Северозапада. Поглежда я крадешком. Тя се взираше в платната, гледаше ги внимателно и съсредоточено. В малкия двор есента не бързаше, ухаеше на смокини и късно грозде, а котките събираха последното октомврийско слънце край кьошетата. Христина избра една картина – стари къщи, между тях лъкатуши калдъръмена уличка, по която накуцва старица. Нагоре се надига големият гол гръб на Врачанския Балкан. Момичето придърпа едно столче и седна.

– Каква живопис! – Очите ѝ греят.

– Рисувам родния си край. Един художник трябва да рисува родния си край. От една добра картина се носи музика. Какво чуваш, като гледаш тази работа?

– Звън на камбана на зазоряване, петел кукурига, стара дървена порта скърца и местният зевзек хвърчи с каруцата и подвиква: „Добър ви ден! Добър ви ден!“.

– Браво!

– Ще ми нарисуваш ли коледна картина? Искам да е снежна, да има елха, усмихнати хора, светлини. Коледата не бива да е тъжна!

– Ще ти нарисувам, защо да не ти нарисувам – казва той, поглежда я през рамо и продължава да нанася мазките една върху друга. Гледани отблизо, приличат на цапаница, но направиш ли няколко крачки назад, животът вътре идва на фокус.

– Ела на Бъдни вечер.

Спас върви бавно към къщи. Влажната вечер сковава движенията му. Прибира се мълчалив и самотен. Сяда в малката стаичка до пътя. Пред запотеното прозорче стои паметникът на Васил Левски. А нейде горе, потънал в пара, е връх Тодорини кукли. От него стърчат само три каменни шапки.

Минава пет и навън се смрачава. Някой почуква на прозореца. Спас сепнато поглежда навън. Боби е. Носи бутилка ракия. Влиза усмихнат и сяда на малкото столче до масата. Боби обича да се отбива при Спас и да го гледа как работи. „Чакам Христина, но не успях да изработя нейната Коледа“– казва художникът. Отвън спира кола. Гостенката носи торта и бутилка червено вино. Сяда на кушетката. Усмихва се и стаичката грейва.

– Боби, ще ми подадеш ли онази работа с гаврошите? – посочи Спас към далечния край­ на стаята, където са струпани няколко работи. – Онази изправената – добави той. Боби я взе, обърна я хоризонтално и я задържа пред погледите им. Мъж с вехто палто стои на площад. В ръцете си държи разтворена платнена торбичка с бонбони. Заобиколен е от пет деца, които бързат да вземат лакомствата. Навън е мокро и тъжно, няма сняг и преспи. Децата са щастливи.

– Ще приемеш ли този подарък от мен?

Христина го разцелува и прегърна картината. Боби ги изгледа изпод вежди и наля ракия.

– Ще ударите ли по една? – каза той.

Не прозвуча като въпрос, а като заповед.